Мишената

51

Чанг-Ча търпеливо попълни формулярите за освобождаването на Мин. По обратния път към Пхенян пътуваха със свалени стъкла, главно защото тя прецени, че ще й бъде трудно да изтърпи цели сто километра вонята, която се разнасяше от момичето. Разбира се, обяснението, което предложи, беше съвсем друго: да подишат с пълни гърди въздуха на свободата.

Отначало Мин не прояви желание да се качи в колата и Чанг-Ча веднага разбра защо — не беше правила това никога в живота си. Вероятно изобщо не беше виждала кола, тъй като в лагера използваха само стари и раздрънкани камиони.

Но когато Чанг-Ча й обясни, че това е най-бързият начин да се махнат от там, тя без колебание скочи в колата и започна да оглежда арматурното табло и седалките с нескрит интерес.

Това е добре, рече си Чанг-Ча. Детето беше успяло да съхрани любопитството и интереса към непознатите неща.

После потеглиха. Чанг-Ча погледна два пъти в огледалото за обратно виждане. Край оградата се бяха струпали затворници, които вероятно се питаха защо и те не могат да бъдат свободни.

Мин обаче гледаше само напред. Нито веднъж не се обърна.

Също като нея преди години. Страхуваше се, че ако погледне назад, веднага ще я върнат обратно. Или че сънят ще свърши и тя отново ще се окаже в лагерния кошмар.

Пристигнаха в Пхенян късно вечерта. Чанг-Ча паркира и поведе Мин към апартамента си. Момичето не пропускаше нищо, покрай което минаваха — от асфалтираните улици до високите сгради, от простите неща като светофари, неонови реклами и автобуси до гледката на хора, които се разхождаха по тротоарите свободно. Сякаш се беше родила отново десет години по-късно.

Мин внимателно огледа блока и попита какво е това.

— Тук живея — кратко отвърна Чанг-Ча.

— С колко души?

— Живея сама. А сега и ти ще живееш с мен.

— Позволено ли е? — учуди се Мин.

— Позволено е навсякъде с изключение на лагерите.

Първата й работа беше да приготви храна. Не прекалено много и не особено разнообразна. Запасите й не бяха нищо особено, но си даваше сметка, че на детето може да му прилошее дори от една по-голяма купа бял ориз. С това се бяха съобразили и хората, които я освободиха преди години. Малка порция проста храна като за начало.

Втората важна работа беше душът. Продължителен горещ душ с много сапун и шампоан.

Чанг-Ча не остави Мин да се изкъпе сама, защото момичето нямаше представа как да се почисти. На много хора би им се повдигнало от мръсотията, която изтече от косата и кожата й, но не и на Чанг-Ча. Вероятно защото беше подготвена. Мин обаче изобщо не се впечатли от черната вода, която изтичаше в канала. Само попита къде отива тя.

— В реката — отговори Чанг-Ча.

Засега това беше достатъчно. За окончателното премахване на напластяваната с години мръсотия щяха да са нужни още доста душове.

После Чанг-Ча застла диванчето в хола с чисти чаршафи. На първо време Мин щеше да спи там. Предварително й беше купила дрехи и обувки, правилно съобразила, че трябва да вземе по-малки номера. Станаха й абсолютно точно, а старите дрипи отидоха в кофата за смет.

Показа й как да си мие зъбите и й каза да не гълта пастата. Изряза й ноктите, под които се беше набила дългогодишна мръсотия, а след това разреса дългата й коса и внимателно я подстрига. Мин стоически изтърпя тези процедури, като от време на време се поглеждаше в огледалото на малката баня.

Чанг-Ча знаеше много добре защо момичето се изучава толкова внимателно — никога досега не беше използвала огледало. И нямаше представа как изглежда. Самата тя все още помнеше как ставаше посред нощ, за да отиде до банята и да се огледа за пореден път.

Предложи на Мин следващата малка порция храна, а след това се зае с многобройните рани. Обработи ги с кислородна вода и мехлем и ги превърза. После я побутна да легне под чистите чаршафи, след като вече я беше преоблякла. На другия ден щеше да я заведе на лекар. Искаше да бъде сигурна, че всичко е наред, защото много лагерници умираха от най-различни инфекции. Това не биваше да се случи с Мин — особено сега, когато беше направила толкова много усилия за нейното освобождаване. По закон затворниците трябваше да бъдат клинично здрави, за да бъдат освободени. Но това беше почти невъзможно и последствията бяха ясни — те никога не напускаха лагера. Именно по тази причина Чанг-Ча написа, че Мин ще бъде прегледана още на другия ден.

Нагласи момичето на дивана и загаси лампата.

Мин въздъхна разочаровано.

— Може ли да светнеш отново? — попита тя.

Чанг-Ча запали осветлението и седна на ръба на дивана.

— Страхуваш ли се от тъмното?

Тя прекрасно знаеше, че в колибите няма ток. По всяка вероятност Мин беше виждала електрическа светлина, но не беше свикнала с нея.

— Не се страхувам — отговори момичето.

— Тогава защо искаш да си на светло?

— За да виждам къде живея сега.

Чанг-Ча остави лампата да свети и се оттегли в спалнята си.

Легна си, но не заспа. Малко неща можеха да я уплашат след всичко, което беше преживяла. Но сега изпитваше страх, тъй като за пръв път в живота си поемаше отговорност за друго човешко същество.

Слушаше равномерното дишане на Мин, която поради малките размери на жилището се намираше само на няколко метра от нея, а и Чанг-Ча беше оставила вратата на спалнята открехната. Питаше се дали момичето вече спи, или продължава да се оглежда, попаднало в един свят, за чието съществуване доскоро не беше подозирало.

Отлично знаеше какво изпитва Мин. Самата тя беше преминала през този емоционален калейдоскоп, но приликите свършваха дотук. Преживяното от нея след освобождаването беше безкрайно далече от ситуацията, в която се намираше Мин.

Надзирателите се появиха в една ранна сутрин. В първия момент тя реши, че ще бъде наказана заради донос. Но причината се оказа друга. Отведоха я при управителя на лагера До — същия човек, с когото се беше срещнала днес. Той й предаде предложението, пристигнало от най-високо място. Едно много изненадващо и неочаквано предложение.

Дали иска да бъде свободна? Това беше въпросът, който й постави До.

Отначало дори не разбра какво означава това. Първата й реакция беше мълчание. Страхуваше се, че това е някаква клопка и ако отвори уста, ще бъде жестоко наказана, а може би дори убита.

Но след това я заведоха в друга стая, където я чакаха няколко мъже и една жена, която за огромна нейна изненада не беше лагерничка.

Никога през живота си не беше виждала жена, която не е лагерничка. Тя търпеливо й обясни, че работи за правителството, а хората начело на държавата се нуждаят от второ поколение затворници, които имат желание да служат на своята родина — разбира се, след като докажат своята лоялност. Младежите, които издържат този тест, ще бъдат прехвърлени на друго място, където ще бъдат нахранени, облечени и образовани. После, след няколкогодишно обучение, ще бъдат готови да служат на Северна Корея.

Желае ли това Чанг-Ча, беше попитала жената.

Все още помнеше очите на мъжете, заковани в лицето й. Всички носеха униформи, но съвсем различни от тези на надзирателите. Гърдите им бяха окичени с лъскави неща в най-различни цветове.

Парализирана от изненада, тя не беше в състояние да отговори.

Мълчанието беше нарушено от мъжа с най-много лъскави дрънкулки на куртката.

— Доведете някоя друга, а тази кучка да бъде натоварена с три пъти повече работа от досегашната! — изръмжа той. — Намалете й дажбата, защото само ни изгуби времето!

Чанг-Ча си възвърна изгубеното дар слово само миг преди надзирателите да я сграбчат.

— Кажете ми какво трябва да правя!

Изкрещя тези думи толкова силно, че надзирателите машинално посегнаха към оръжията си. Явно се опасяваха, че е превъртяла и се готви да ги нападне.

Тишината се проточи цяла минута. Всички присъстващи мълчаха и я гледаха. В очите на човека, който я нарече кучка, проблесна нов интерес.

— Казаха ми, че си твърда малка кучка — каза той. — Въпросът е колко си твърда?

Ударът с опакото на дланта я събори на пода. Но десетгодишната Чанг-Ча светкавично скочи на крака и избърса кръвта от устните си.

— Това е нищо — поклати глава мъжът. — Не си въобразявай, че това те прави твърда.

Чанг-Ча събра кураж и го погледна.

— Кажи ми какво трябва да направя, за да се махна от тук, и аз ще го направя! — отсече тя.

Генералът я изгледа развеселено, но в следващия миг лицето му се вкамени.

— Не обсъждам намеренията си с боклуци — изръмжа той. — Други ще те запознаят с подробностите. Ако не се справиш, никога няма да се махнеш от лагера. Ще ги инструктирам да те държат полужива, за да останеш още десетки години тук. Разбираш ли какво ти казвам?

Чанг-Ча не сваляше очи от лицето му. Съзнанието й беше кристално ясно. Сякаш на мястото на мрака изведнъж се беше появила ослепителна светлина. Даваше си сметка, че това е единственият й шанс да напусне лагера. И беше твърдо решена да се възползва от него.

— След като не обсъждаш нещата с боклуци като мен, кой от тези хора може да ми каже какво трябва да направя, за да се махна от тук? — твърдо попита тя.

Мъжът изглеждаше изненадан от дързостта й, но бързо се окопити и махна с ръка към единствената жена в компанията.

— Тя!

След това се обърна и излезе.

Това беше първата и последна среща между Чанг-Ча и генерал Пак.

Събуди се от тихото проскърцване на вратата. На прага стоеше Мин.

Чанг-Ча се надигна в леглото и очите им се срещнаха. После махна с ръка и момичето побърза да се шмугне под завивката й.

Минута по-късно вече спеше дълбоко.

За разлика от Чанг-Ча, която остана будна, припомняйки си събития от един друг живот.

Нейният някогашен живот.