Мишената

12

— Имате изключително необикновен живот.

Рийл седеше срещу друг психолог на ЦРУ — този път жена към петдесет с прошарена тъмнокестенява коса, очила на верижка и намусено лице. Казваше се Линда Спицър. Беше облечена с дълга пола и памучна жилетка над бяла блуза и носеше ботуши. Бяха се настанили една срещу друга на масичката за кафе в кабинета на психоложката.

— Защо мислите, че сте тук? — попита Спицър и затвори папката, която държеше.

— Не мисля, а знам. Тук съм, за да бъда наказана.

— За какво?

Рийл затвори очи и въздъхна.

— Кому е нужно всичко това? — попита тя, след като ги отвори. — Малко съм уморена, а Аманда Маркс със сигурност ми е подготвила още забавления за деня.

— Разполагаме с един час — каза Спицър. — От вас зависи как ще го използваме.

— Защо не почетете някоя книга, докато подремна?

— Ще ви призная, че след случилото се не съм сигурна дали да ви препоръчам за оперативна работа.

— Е, може би трябваше да се запозная с вас преди години. Тогава бих могла да прескоча тази част от живота си.

На лицето на психоложката се появи блага усмивка.

— Наясно съм, че сте изключително умна и изобретателна и без проблем можете да заблудите всеки, включително и мен. Но това няма да ни отведе доникъде, нали?

— На мен ми върши работа.

— Мисля, че можем да бъдем по-продуктивни, агент Рийл.

— Знаете ли защо съм тук? — изправи гръб Рийл. — Истинската причина?

— Това не влиза в задълженията ми. Моята работа е да преценя дали отново сте годна за оперативна работа.

— Преди последната мисия никой нямаше проблем с оперативната ми работа. Дори ми дадоха медал.

— Такива са инструкциите, които получих — държеше на своето Спицър.

— Да разбирам ли, че винаги изпълнявате заповеди?

— А вие?

— Е, най-после опряхме и до това — въздъхна Рийл и се облегна назад. — Аз почти винаги ги изпълнявам.

— Какво означава „почти“? Девет пъти от десет? А при какви обстоятелства отказвате да изпълните заповед?

— На практика процентът е по-голям. Не изпълнявам само онази заповед, за която имам лоши предчувствия.

— Винаги ли се вслушвате в инстинктите си? — попита Спицър.

— Да.

— Какво ви казват те в момента?

Въпросът хвана Рийл неподготвена и тя побърза да смени тактиката.

— Казват ми, че и двете си губим времето.

— Защо? — попита Спицър.

— Защото присъствието ми тук е пълна глупост. Никой не ме оценява за евентуално завръщане към оперативната работа. Аз съм повредена стока и причината да ме изпратят тук е съвсем друга.

— За да бъдете наказана, както споменахте преди малко.

— Или убита. За някои хора това е все едно.

— Наистина ли вярвате, че ЦРУ иска да ви убие? — скептично я изгледа Спицър. — Не сте ли малко параноична?

— Не съм малко, а много параноична. През по-голямата част от живота си съм била такава. Тази нагласа винаги ми е служила добре.

Спицър сведе поглед към папката в ръцете си.

— Предполагам, че мога да разбера това предвид миналото ви.

— Писнало ми е от хора, които правят заключения за мен на базата на произхода ми! — остро отвърна Рийл, скочи на крака и закрачи из малкия кабинет. — Куп народ с шибано минало пораства нормално и постига много. Същевременно мнозина, родени със сребърна лъжичка в устата, се оказват некадърници или гадове.

— Така е — съгласи се Спицър. — Всичко е индивидуално. Няма твърдо установени правила. Вие сте постигнали много, агент Рийл. Убедена съм, че бихте го постигнали и със сребърна лъжичка в устата. Такава ви е закваската.

Рийл се върна на мястото си и намръщено се втренчи в нея.

— Наистина ли мислите така?

— Преди малко сама казахте, че ви е писнало от хора, които си съставят мнение от произхода ви — напомни психоложката и я погледна очаквателно. — Или от липсата на такъв…

— Ако очаквате да си излея душата, доктор Спицър, със сигурност ще останете разочарована.

— Не очаквам оперативен агент с вашия опит да се разприказва — отвърна Спицър.

— И така, какво търся тук?

— Имам заповед да ви направя психооценка, агент Рийл. Такава са ви правили и преди. Нищо повече.

— Добре — облегна се назад Рийл.

— Съгласна ли сте, че изпълнението на заповеди има пряка връзка с доброто функциониране на Управлението?

— Да.

— Но въпреки това сте предпочели да не го правите.

— Само в случаите, при които е необходима и моята лична преценка. Заповедите се дават от хора, а хората допускат грешки. Заповедите идват от хора, затворени в обезопасени кабинети. Но аз работя на терен, а там няма сигурност. Принудена съм да вземам бързи решения, за да изпълня заповедта по най-добрия начин.

— А това включва ли и неизпълнение на тази заповед?

— Възможно е.

— А случва ли се да измисляте собствени задачи, които изпълнявате за собствени цели?

Рийл внимателно огледа събеседничката си през полуспуснати клепачи.

— Виждам, че вашите въпроси стават все по-конкретни — отбеляза тя.

— Поради належащата необходимост да знам. Винаги съм била убедена, че това е единственият начин да си върша работата. Но по принцип предпочитам да слушам, вместо да говоря.

— Значи знаете какво съм направила.

— Знам — кимна Спицър.

— А казаха ли ви защо?

— Да, въпреки че част от фактите ми се струват спорни.

— Имате предвид истината срещу лъжата?

— Предпочитам да чуя вашето мнение.

— Защо? Какво значение има то?

— Част от оценката е. Но ако не желаете да навлизаме в тази тема…

— Какво толкова, по дяволите? — нетърпеливо махна с ръка Рийл. — Ако откажа, това със сигурност ще ми донесе още една черна точка, въпреки че такава едва ли им трябва… — Приведе се напред, сложи лакти върху коленете си и преплете пръсти. — Убивали ли са ваш близък приятел?

— За щастие, не — поклати глава Спицър.

— Шокът е огромен. Сякаш за броени секунди преминаваш през всички фази на мъката. Това няма нищо общо с катастрофите, болестите или старостта. Сякаш са те застреляли заедно с приятеля ти. Отнели са живота и на двама ви…

— Мисля, че ви разбирам.

— Напротив. Можете да ме разберете само ако ви се е случило. Но тогава искате единствено отмъщение. Ще ви се да изтръгнете болката от откритата язва в корема и да я запратите срещу онзи, който я е причинил. Нямате за цел да го накарате да страда, а да го убиете. Да му отнемете същото, което той е отнел от вас.

Спицър се облегна назад. Беше й неловко, но изпитваше и огромно любопитство.

— Вие така ли се чувствахте в онзи момент?

— Разбира се — тихо отвърна Рийл. — Но за разлика от повечето хора в подобна ситуация грабнах болката и я запратих там, откъдето дойде.

— В резултат на което загинаха двама души. Наши служители.

— Точно така.

— Тоест поехте едновременно ролите на съдия, съдебни заседатели и палач?

— Именно, на съдия, съдебни заседатели и палач — отвърна Рийл и продължи да наблюдава жената през полуспуснати клепачи. — Но ролята на палача я изпълнявам от години, докато вие тук играете съдията и заседателите. Вие решавате кой да умре и ми съобщавате името му. А после аз го правя. Нещо като ролята на Господ, нали? Кой ще живее и кой не? — Изпревари Спицър, която се готвеше да каже нещо, и добави: — Искате ли да чуете какво чувствам в тези мигове? Вие, психоаналитиците, винаги се интересувате от това, нали? Искате да знаете какво изпитваме и при най-незначителните неща?

— Да, искам.

— Чувствам се прекрасно. Агенцията е свършила тежката работа, за да реши кой ще умре. Аз само изпълнявам. Какво по-добро от това?

— А как се чувствате, когато играете трите роли едновременно?

Усмивката на Рийл бавно се стопи и тя закри с длани очите си.

— Не чак толкова добре — отвърна.

— Това означава ли, че не се виждате в тези роли занапред?

Рийл вдигна глава.

— Защо не престанем да дрънкаме глупости? Защо не погледнем реалността в очите? Това не са роли, не е актьорска игра. Човекът с куршум в главата няма да стане след падането на завесата. Защото е мъртъв. И ще си остане мъртъв.

— Не обичате да убивате, така ли?

— Обичам да свърша работата си както трябва. Но не съм сериен убиец. Серийните убийци обичат това. Те са обсебени от възможността да доминират над друго човешко същество. От ритуалите и от детайлите. От преследването на жертвата и от удара. Аз не изпитвам подобни чувства. Това ми е работата. Такива са изискванията на професията ми. За мен убийството е начин да се сложи точка. Издигам висока стена около него, извършвам го и продължавам нататък. Не ме интересува кой е мишената. Важното е да има мишена. Това е всичко. Ако се задълбая повече, няма да мога да го правя.

Изтече цяла минута в мълчание, през която се чуваше ускореното дишане на Рийл.

— Били сте привлечена в ЦРУ на съвсем крехка възраст, без дори да сте завършили колеж — обади се най-сетне Спицър. — Това е много необичайно.

— И други са ми го казвали. Но според мен не ти трябва диплома, за да натиснеш спусъка.

— А защо избрахте именно това? Били сте съвсем младо момиче, току-що навършило пълнолетие. Могли сте да правите много други неща.

— Не виждах кой знае какъв избор — отвърна Рийл.

— Не мога да го повярвам! — каза Спицър.

— Мислите ли, че е нужно да го повярвате? — остро попита Рийл. — Изборът беше мой!

Спицър затвори бележника си и завинти капачето на писалката.

— Според мен часът още не е изтекъл — отбеляза Рийл.

— А според мен ни стига за днес, агент Рийл — хладно отвърна психоложката.

— Е, на мен ми стига за цял живот! — отсече Рийл и миг по-късно вратата на кабинета се затръшна след нея.