Мишената

49

Северна Корея не разполагаше с обект като Бърнър Бокс. Нямаше средства за него. Никоя страна в света не можеше да харчи колкото американците за отбрана или вътрешна сигурност. Но Чанг-Ча беше убедена, че родината й компенсира липсата на средства с човешки усилия и всеотдайност.

Тя тичаше по улиците на Пхенян, докато остана без дъх, и въпреки това не спря. Поддържаше формата си в една голяма спортна зала, собственост на Държавна сигурност. Тренировките по стрелба се провеждаха дълбоко под земята в специални стрелбища. Там работеше върху прицела си, бързината на реакцията и механиката на стрелбата с всички видове оръжия. Пак там усъвършенстваше уменията си в ръкопашния бой, изправена срещу много по-силни и едри мъже. Част от тези умения бяха влезли в действие в Румъния, където неутрализира Лойд Карсън.

Но тренировките й не бяха само физически. Говореше свободно английски и още три чужди езика.

В две неща обаче беше ненадмината: желязното самообладание и бойните изкуства. Нямаше мъж, който да може да я победи в тях. Това беше непосилно дори за няколко мъже едновременно. Дължеше го на лагера, където оцеляването беше възможно единствено с цената на титанични усилия. Но понякога дори те не бяха достатъчни. В лагера никой не беше в състояние да съхрани човешкия си дух. С изключение на Чанг-Ча. Тя беше постигнала невъзможното. Благодарение на умението си да мисли с десет хода напред. Правило, което важеше с пълна сила и при бойните изкуства — надиграваш противника не само физически, но и психически.

Нейният отдел беше положил много усилия и изразходвал много време и пари, за да развие качествата, благодарение на които тя успяваше да победи по-силни противници. Те представляваха комбинация от оригинална тактика, превъзходни бойни умения и безценна способност да поема рискове, чрез които се измъкваше от безнадеждни ситуации, за да стигне до победата. Вече ги беше демонстрирала при конфронтацията си с управителя на лагера и цялата му банда гардове. Едно превъзходно сливане между тяло и дух.

Чанг-Ча се прибра у дома уморена, но доволна. Уменията й бяха на висота. Даваше си ясна сметка, че й предстои да се изправи срещу най-добрите охранителни екипи в света. Тайните служби на САЩ имаха репутацията на непробиваеми. Агентите, които служеха в тях, бяха готови да умрат за хората, които пазят. Но все пак не бяха непробиваеми, щом като в миналото имаха провали. При всички случаи обаче й предстоеше най-голямото предизвикателство в живота.

Докато поглъщаше обичайната порция ориз и горещия чай, тя слушаше кънтри музика на айпода си, подарък от Великия вожд. После надникна през прозореца в очакване да зърне онзи, който я дебнеше вече няколко дни наред. Той беше на мястото си. Изглежда, изобщо не се интересуваше дали тя ще го забележи или не. А това беше красноречиво.

Една корейска поговорка гласеше, че съюзите са крехки като лед в горещ летен ден.

Чанг-Ча напусна апартамента и се качи в колата, която беше десетгодишна, но все още добра. И най-главното, нейна. Разбира се, докато не решат да й я отнемат — нещо, което можеше да се случи по всяко време. Или по-скоро веднага, ако се провалеше в предстоящата мисия.

Тя се насочи към покрайнините на Пхенян. Изобщо не се изненада от черния седан, който се появи в огледалото за обратно виждане. Караше бавно, доста под разрешената скорост. Защото не бързаше за никъде и нямаше намерение да бяга от преследвачите си в черната кола.

Целта на пътуването й беше една планинска местност в провинция Южен Хамгьонг, прорязана от коритото на река Ипсок. Разстоянието до там беше малко повече от сто километра.

Официалното наименование на мястото беше Куан ли-со №15. Но повечето хора го наричаха „Йодо“. Беше й безразлично дали му казват трудов лагер, концлагер или наказателна колония. Защото крайната цел беше една и съща.

Едни хора да отнемат свободата на други хора.

Но за нея това място беше дом в продължение на години.

Подобно на всички концлагери, „Йодо“ беше разделен на две зони: една за тотален контрол, чиито обитатели никога нямаше да излязат от там, и втора — революционна, където затворниците се наказваха и превъзпитаваха с евентуалния шанс някога да бъдат освободени. Лагерът беше разположен на площ от около триста и осемдесет квадратни километра, в която бяха настанени около петдесет хиляди затворници. Оградите с електрически ток и над хилядата надзиратели имаха грижата никой от тях да не напусне по своя воля.

Чанг-Ча не вярваше, че в „Йодо“ има корупция. Надзирателите си вършеха работата с варварска наслада. Поне по нейно време беше така. И до ден-днешен тя беше единствената затворничка, освободена от зоната за тотален контрол. Но на висока цена. Може би по-висока от онази, която би платила при опит за бягство.

Днес беше тук именно за да прогони тази част от живота си. Е, това беше вярно само донякъде. Бе получила официално разрешение да посети лагера. Вероятно защото го изтълкуваха като желание да се поклони пред хората, които й бяха подарили свободата срещу безрезервна служба на родината. После тя убеди властта, че има и друга причина и че тя е идеалният изпълнител на плановете, свързани с нея. Нямаше гаранции, че ще получи разрешение, но все пак го получи. Официалните документи бяха във вътрешния й джоб. С височайшите подписи, срещу които никой не можеше да възрази.

Паркира в близост до портала. Отпред я чакаше управителят на лагера в компанията на двама надзиратели. Чанг-Ча познаваше този човек много добре. Той беше управител и по нейно време.

Мъжът я посрещна с почтителен поклон. Тя му отвърна със същото, без да отделя поглед от набръчканото му, обгоряло от слънцето лице. През по-голямата част от живота си беше мечтала да го убие и той го знаеше. Сега обаче беше безсилен да й причини каквото и да било. Макар че начинът, по който разтегна устни в озъбена усмивка, показа, колко би се зарадвал, ако някой ден я върнат обратно при него.

— За нас е чест да те видим тук, другарко Ии — любезно подхвърли управителят.

— Великият вожд ви изпраща своите най-сърдечни поздрави, другарю До — отвърна Чанг-Ча, за да изтъкне къде се намира на този етап от живота си.

Клепачите на До зад очилата с дебели лещи замигаха усилено.

— Радвам се от сърце на успехите, които си постигнала, другарко Ии — насилено се усмихна той и любезно махна към портала.

От пребиваването й тук бяха изминали доста години, но почти нищо не се беше променило. Затворниците спяха в същите колиби със сламени покриви. Чанг-Ча надникна в една от тях. Вместо легла там имаше дъски, покрити с одеяла. Четирийсет на брой, натъпкани в прекалено тясното помещение. Колибите не се отопляваха и не се почистваха. Това ги правеше истински развъдници на болести. Преди време тя беше чула мнението на управителя на лагера по този въпрос. Според него постоянните епидемии спестявали на държавата доста патрони.

Спря пред друга колиба. Именно тук беше живяла в продължение на години. Стрелна с поглед До, който очевидно помнеше този факт.

— Наистина си стигнала далече — подхвърли той с широка, но фалшива усмивка на загорилото си лице.

Чанг-Ча знаеше, че е от чистокръвно потекло, отдавнашен член на партийния елит. Близките отношения на дядо му с Ким Ир Сен бяха осигурили огромни привилегии за цялото му семейство, а лично за него това означаваше да бъде Бог, разполагащ с живота на стотици хиляди хора. От него зависеше кой ще живее и — много по-често — кой ще умре.

— Аз все още съм единствената — подхвърли през рамо тя.

— Все още. За теб трябва да е било истинско чудо.

— За вас също! — остро отвърна тя.

Той отново се поклони.

Чанг-Ча го изчака да се изправи.

— Великият вожд е на мнение, че това е позор — обяви тя. — И иска да знае защо не са се поправили повече хора.

Това беше втората награда, която беше поискала и получила срещу разкриването на генерал Пак. Да се появи тук с пълномощията да задава въпроси. Но беше получила и още нещо.

Обърна се да погледне До, който явно не беше подготвен за подобен развой на събитията. Една веничка на слепоочието му запулсира, а ръката, с която намести очилата си, видимо трепереше.

— Така ли мисли Великият вожд? — попита с нестабилен глас той.

Придружаващите го надзиратели отстъпиха крачка назад, сякаш искаха да се дистанцират от него.

Чанг-Ча бръкна в джоба си и извади подписаните и подпечатани документи. До ги пое, намести очилата си и започна да чете.

— Разбирам — промърмори след известно време той и й върна документите. — Великият вожд е изключително мъдър. За мен е чест да изпълня неговите указания.

— Сигурна съм, че е така. Но нека се заловим за работа. Някога живях в зоната за тотален контрол. Не бях от чистокръвните, другарю До. Дори напротив, бях считана за член на враждебната класа. Но стана така, че в момента съм считана за една от най-ценните придобивки на държавата. Тук може би има и други като мен, но те ще бъдат загубени. А Великият вожд не обича загубите.

— Абсолютно си права — усилено закима управителят на лагера. — Кажи ми какво трябва да направя и то ще бъде незабавно изпълнено!

Чанг-Ча го огледа от горе до долу. Беше много по-дребен и слаб, отколкото го помнеше. Но тогава тя беше малко момиченце и той й се струваше великан, от когото зависеше дали ще живее, или ще умре. За разлика от днес, когато До не представляваше нищо.

— Искам да огледам част от враждебно настроените — обяви тя. — Най-вече момичетата.

— Момичетата ли? — смаяно повтори До.

— Да. Великият вожд разбира много добре, че жените са незаменими в някои области, особено там, където мъжете могат лесно да бъдат идентифицирани като потенциални врагове на чужди държави. Разбрахте ли ме?

— Да, да — отново закима До. — Разбрах те много добре.

— Искам да ми покажете най-интересните в това отношение — добави Чанг-Ча.

— Разбира се. Веднага. Лично ще те заведа при тях.

— Сигурна съм в това.

Очевидно не беше разбрал какво означават нейните искания. Той беше жесток, тесногръд и зъл. Но освен това беше повърхностен и суетен. А такива хора не можеха да бъдат съобразителни.

— Много ми се иска да докладвам за отлично сътрудничество от ваша страна — добави тя.

— О, благодаря ти, другарко Ии! Нямаш представа колко много би означавало това за мен.

— Напротив, имам пълна представа.

Тези думи очевидно го извадиха от равновесие, но той бързо успя да се овладее.

— Ъъъ… Какво имаше предвид, като каза най-интересните?

— Имах предвид такива като мен, другарю.