Мишената

13

Мястото имаше няколко различни имена: „Букчан“, „Пукчан“ и „Пукчаанг“.

Официално се водеше Куан ли-со №18, което на корейски означаваше трудововъзпитателна колония. Концлагер. Или гулаг. На практика истински ад, разположен край река Тедонган в севернокорейската провинция Пхьонан.

Най-старият от всички трудови лагери в страната, „Букчан“ приемаше дисиденти и други врагове на държавата още от петдесетте години на миналия век. За разлика от лагерите със същото предназначение, където действаше тайната полиция, известна още като Департамент за държавна сигурност, „Букчан“ се управляваше от Министерството на вътрешните работи. Лагерът беше разделен на две части. Едната беше предназначена за превъзпитание. Затворените тук хора учеха наизуст тезисите на двамата мъртви ръководители на страната и имаха шанс да бъдат освободени, макар и поставени под наблюдение до края на живота си. В другата част бяха останалите — с доживотни присъди, които никога нямаше да видят външния свят. Повечето тук бяха от втората категория.

Разположен на площ почти колкото Лос Анджелис, „Букчан“ беше дом на близо петдесет хиляди души, изолирани по няколко различни начина, включително четириметрова ограда. Когато даден човек бе изпратен на това място, с него пристигаше и цялата му фамилия — класическата система за асоциативна вина, която обхващаше новородени бебета, пеленачета, тийнейджъри, братя и сестри, съпруги, дядовци и баби. Родените тук автоматично наследяваха вината на семействата си. Тъй като сексуалните контакти и бременностите бяха строго регулирани, нелегално родените просто биваха избивани. Възрастта и персоналната вина не означаваха нищо. Пеленачето и грохналата му баба се третираха по един и същ начин: брутално.

Всички обитатели на „Букчан“ работеха почти през цялото време — в каменовъглените мини, в циментовите заводи и на други подобни места. Работата им беше опасна, тъй като предпазни средства не се предвиждаха. Мнозина умираха при трудови злополуки. Милиони миньори бяха повалени от болести на белите дробове. Храната беше оскъдна. Хората сами се грижеха за нейното осигуряване. Цели семейства пируваха на сметищата — ядяха насекоми, съчки, а понякога и себеподобните си. Водата беше дъждовна или от сонди. Изключително мръсна, причиняваща цял куп болести, най-вече дизентерия. Условията на живот в „Букчан“ се считаха за важен фактор при контрола на населението.

По данни на международните организации трудовите лагери в Северна Корея бяха шест, но на практика никой не знаеше точния им брой. Фактът, че бяха номерирани от едно до двайсет и две, навеждаше на мисълта, че са далеч повече. Те бяха дом за повече от двеста хиляди корейци, които представляваха близо един процент от цялото население на страната.

Съществуваха сериозни подозрения за корупция в „Букчан“. Животът съвсем не течеше гладко. За по-малко от два месеца бяха регистрирани десет бягства — нещо, за което не можеше да има извинение. Лагерът се охраняваше от два тежковъоръжени батальона. По четириметровата ограда течеше ток, а земята около нея беше минирана. Оградата беше изпъстрена с петметрови вишки, а охраната на периметъра се осигуряваше допълнително от скрити и явни патрули, които не пропускаха нищо. От всичко това следваше, че бягството би трябвало да е невъзможно. Но след като имаше такива случаи, трябваше да има и обяснение за тях. Носеха се слухове, че бегълците са използвали вътрешна помощ — нещо, което беше не само непростимо, но и намирисваше на предателство.

Затворничката се беше сгушила в ъгъла на каменното помещение. Беше пристигнала съвсем наскоро, заловена в Китай и върната в родината й. Бе само на двайсет и пет, но изглеждаше по-възрастна. Имаше дребно, обсипано с белези тяло, което обаче все още беше здраво и жилаво. Силата си личеше дори в походката й. Вече бяха открили парите, скрити в един от телесните й отвори. Преди да я пребият, надзирателите си ги бяха поделили.

В момента тя трепереше от страх, свита в ъгъла. Дрехите й отдавна се бяха превърнали в дрипи — както от дългото пътешествие, така и от принудителното й връщане в страната. От тялото й течеше кръв, косата й беше сплъстена и мръсна. Дишаше затруднено, слабичките й гърди с усилие се повдигаха и отпускаха.

Тежката врата се отвори да пропусне четирима мъже. Трима униформени пазачи и управителят на „Букчан“, който беше облечен със сива куртка и безупречно изгладен панталон. Беше добре охранен, със занизан перчем и лъснати обувки. Гладката кожа на лицето му издаваше добро здраве. Очите му се сведоха към жалкото подобие на човек, свито до стената. Жената приличаше на ранено животно, изхвърлено да умре край пътя. По този начин щяха и да я третират. Такава беше съдбата на всички затворници, а надзирателите, които проявяваха милост към тях, също се превръщаха в затворници. Едно наистина перфектно решение на въпроса от тоталитарна гледна точка.

Управителят излая къса заповед и хората му смъкнаха дрехите от тялото на жената. Той направи крачка напред и побутна оголеното й бедро с излъскания връх на обувката си.

Жената се сви още повече в опит да се слее с каменната стена. Зализаният перчем се усмихна, пристъпи още една крачка и приклекна над нея.

— По всичко личи, че имаш пари — каза на корейски той.

Тя вдигна шава да го погледне и кимна. Крайниците й трепереха.

— Спечелила си ги в чужбина?

Ново кимане.

— Като си приемала китайски боклуци в леглото си?

— Да.

— И имаш още пари?

Жената понечи да поклати глава, после спря.

— Мога да намеря.

Управителят доволно погледна униформените.

— Колко още? — попита той.

— Много.

— Добре, и аз искам много. Кога?

— Ще трябва да изпратя съобщение.

— Още колко пари можеш да набавиш?

— Десет хиляди вона.

— Малко са — поклати глава управителят. — Освен това не искам вони.

— Тогава юани?

— Да ти приличам на човек, който се нуждае от китайска тоалетна хартия?

— Тогава какво искате? — боязливо го погледна тя.

— Евро. Искам евро.

— Евро? — прошепна тя и отново потръпна. Беше гола, а в килията беше студено. — Какво ще правите с евро тук?

— Това не е твоя работа, кучко!

— Колко евро?

— Двайсет хиляди. Платени предварително.

— Двайсет хиляди евро?!

— Това е цената ми.

— Но как мога да ви вярвам?

— Не можеш — усмихна се зализаният. — В противен случай отиваш в мината. — Замълча за момент, после подхвърли: — В досието ти пише, че си от „Кечон“.

Имаше предвид лагер №14, който се намираше от другата страна на река Тедонган, в съседство с „Букчан“.

— Говори се, че там глезят затворниците — продължи управителят. — Тук обаче не правим така, въпреки че имаме програма за превъзпитание. А в „Кечон“ са затворени само непоправими мръсници. Имай предвид, че никога няма да излезеш от „Букчан“. Ако се опиташ да избягаш, ще те хванат. Знаеш какво ще се случи после: ще те завържат за кол, ще напълнят устата ти с камъни и всеки от пазачите ще стреля по пет пъти в теб. А всяка минута, която прекараш жива на това място, ще ти се стори по-лоша от смъртта.

Той погледна към хората си и с усмивка добави:

— „Кечон“, а? Мястото за разглезени лайнари!

Те избухнаха в бурен смях и запляскаха с длани по бедрата си.

— Двайсет хиляди евро! — отсече управителят и се изправи.

— Кога?

— След пет дни.

— Това е невъзможно!

— Много съжалявам — отвърна той и направи знак на придружителите си.

— Чакайте, чакайте!

Мъжете спряха и се обърнаха да я погледнат.

— Ще ги намеря — увери ги жената, докато се изправяше на треперещите си крака. — Но трябва да изпратя съобщение.

— Може би ще уредим това — каза управителят и огледа голото й тяло. — Не си чак толкова кльощава. Ако те изкъпят, сигурно ще изглеждаш доста добре. Или поне не толкова противна…

Той протегна ръка и докосна косата й. Жената инстинктивно се сви. За награда получи силен удар и от устата й бликна кръв.

— Никога не прави това! — заповяда управителят. — Покорно ще приемаш докосванията ми.

Тя кимна и изтри кръвта от устните си.

— Първо ще те почистят, а след това ще те доведат при мен.

Жената знаеше какво означава това.

— Ами парите? — попита тя. — Нали трябваше да ви донеса евро?

— Това е допълнително, извън еврото. Докато чакаме да изтекат петте дни. Или предпочиташ мръсната и опасна мина пред моето легло?

Тя примирено поклати глава.

— Аз… Не искам да ходя в мината…

Той се усмихна, протегна ръка и вдигна брадичката й.

— Ето, видя ли? Не е чак толкова трудно. Храна, чиста вода, топло легло. Срещу които ще те имам, когато пожелая. — Махна с ръка към хората си и добави: — Те също. Ще правиш всичко, което поискаме от теб, ясно? Всичко! Независимо какво е то! Трябва да знаеш, че за нас не си нищо повече от бездомно куче!

— Разбирам — отвърна с насълзени очи жената. — Но нали няма да ме наранявате? Изтърпях достатъчно болка…

Отговорът беше още един оглушителен плесник.

— Никакви глезотии, боклук! — изръмжа управителят. — Ще говориш само когато ти задавам въпрос! — Пръстите му се стегнаха около гърлото й, главата й се блъсна в стената. — Разбра ли?

— Разбрах — примирено отвърна тя.

— Ще ме наричаш съ сънг — добави той. Това беше корейската дума за господар. — Ще ме наричаш така дори и след като напуснеш това място, ако изобщо го напуснеш. Не мога да ти го обещая, дори и ако доставиш парите. Може би ще ти се случи нещо по време на бягството. Това зависи от мен и единствено от мен, ясно?

— Ясно — прошепна тя.

— Кажи го! — яростно я разтърси той. — Докажи, че ме уважаваш!

— Съ сънг — промълви с треперещ глас тя.

— Видя ли? — усмихна се той и я пусна. — Не е чак толкова страшно.

Миг по-късно се хвана за гърлото, улучен от дланта й. Тялото му политна и се блъсна в надзирателя, който стоеше зад него.

Движенията й бяха толкова бързи, че в сравнение с тях мъжете наоколо изглеждаха като вцепенени. Тя прекоси стаята светкавично, измъкна пистолета от кобура на надзирателя до вратата и го гръмна в лицето. Почти едновременно с това кракът й се стрелна в обратна посока — толкова високо, че острият нокът прониза зеницата на втория надзирател и го ослепи. Човекът изкрещя от болка и се строполи на земята в мига, в който третият надзирател натисна спусъка на пистолета си. Но жената вече не беше там. Оттласквайки се от стената, тя полетя към него, измъкна ножа от колана му и се приземи на трийсетина сантиметра зад гърба му. Бързо замахна с острието, а надзирателят изкрещя и направи опит да притисне с длани прерязаните вени и артерии на шията си.

Жената продължаваше да се движи. Използва падащото тяло като стартова площадка, от която се стрелна към ослепения надзирател и му нанесе ножичен удар с двата си крака. Тялото й се завъртя във въздуха и го блъсна към стената. Главата му се заби в камъка със страшна сила и черепът му се пръсна.

Тя вдигна захвърления на пода пистолет и пусна по един контролен изстрел в главите на тримата.

Винаги беше ненавиждала затворническите надзиратели. Години наред беше живяла с тях, свидетелство за което бяха дълбоките физически и душевни рани, които никога нямаше да зараснат. Заради тях никога нямаше да бъде майка, защото, за да бъдеш майка, трябва да възприемаш себе като човешко същество. Нещо абсолютно невъзможно за нея. В лагера я наричаха „кучка“ — прозвище, с което се обръщаха и към всички останали жени. „Кучка, кучка.“ Чуваше тази дума от сутрин до вечер, години наред. Ела, кучко, махай се, кучко, умри, кучко…

Извърна се към управителя, който лежеше на пода до вратата. Той беше все още жив, притиснал гърлото си с две ръце и отправил блуждаещ поглед в тавана. Тя нарочно го беше ударила по-леко — знаеше каква е разликата между зашеметяването и смъртта.

Коленичи до него и се взря в оцъклените му очи. Не се усмихна победоносно, нито пък изглеждаше тъжна. Чертите й бяха абсолютно безизразни.

— Кажи го — прошепна тя.

Той изскимтя и стисна още по-здраво разкъсания си ларинкс.

— Кажи го — повтори тя. — Съ сънг.

Пръстите й се промушиха зад тила му и го стиснаха.

— Кажи го!

Управителят отново изскимтя.

Твърдото й коляно потъна в слабините му.

— Кажи го!

Управителят нададе отчаян писък.

— Кажи съ сънг и край на болката. — Коляното й потъна още малко надолу. — Да го чуя!

— Сссъ…

— По-ясно! — изсъска тя и натисна с цялата си сила.

Той изкрещя с пълен глас — разбира се, доколкото му позволяваше наранената дихателна тръба.

— Съ сънг!

Тя се изправи. И пак не се усмихна победоносно, нито изглеждаше тъжна. Чертите й бяха абсолютно безизразни. После повтори думите му, произнесени преди броени минути:

— Видя ли, че не е толкова страшно?

Докато той гледаше безпомощно, жената скочи и се стовари отгоре му с цялата тежест на тялото си. Лакътят й попадна в носа му с такава сила, че натика хрущялите директно в мозъка със силата на изстрелян от упор куршум. Смъртта настъпи моментално. Това беше един вид услуга за високомерния тъпак, който пак щеше да умре от недостиг на кислород, но доста по-мъчително и по-бавно.

Тя се изправи и огледа четирите трупа.

— Съ сънг — прошепна. — Не вие, а аз!

Прерови джобовете на надзирателите, измъкна едно уоки-токи и го нагласи на друга честота. Произнесе в микрофона една-единствена дума.

— Готово!

После хвърли уоки-токито на земята, прескочи труповете и напусна помещението. Все още гола, покрита единствено с кръвта на мъртвите мъже.

Казваше се Чанг-Ча. Преди много години тя и семейството й бяха затворени в трудов лагер №15, известен още като „Йодо“. Беше едва на годинка в нощта, когато тайната полиция дойде да ги арестува. Винаги се появяваха нощем, може би защото хищниците не обичат светлината. В „Йодо“ оцеля само тя. Близките й загинаха.

В коридора се размина с няколко надзиратели, които тичаха към помещението с мъртвите им колеги.

Не й казаха нищо, дори не я погледнаха.

Когато зърнаха касапницата в каменната стая, двама от тях повърнаха.

Чанг-Ча стигна до предварително определеното място за среща, където я чакаха двама мъже в униформи на генерали от севернокорейската армия. Единият й подаде влажна кърпа и сапун, за да се почисти. Другият остана да чака на крачка встрани с дрехи в ръцете. Тя се почисти и започна да се облича направо пред тях, без да показва никакви признаци на притеснение от голотата си. Но въпреки нейното безразличие двамата генерали предпочетоха да се обърнат с гръб. Може би защото нямаше как да знаят, че тя отдавна е престанала да обръща внимание на голотата си, неизбежно свързана с бруталните действия на много и различни мъже. Никога не беше получавала уединение, за да знае какво е. Кучетата не се нуждаят от дрехи, нали?

Погледна към тях само веднъж. Нямаха вид на военни. Нахлупили униформените шапки, те приличаха по-скоро на музиканти, които умеят да боравят само със своите инструменти, но не и с оръжие. Изглеждаха смешни, слаби и непохватни, но тя отлично знаеше, че на практика са потайни, параноични и опасни, включително и за самите себе си.

— Ще бъдеш отличена, Ии Чанг-Ча — рече единият. — Великият вожд Ким Чен Ун вече е информиран за твоите действия и ти изпраща своите лични благодарности, които ще бъдат придружени с подобаваща награда.

Тя пъхна подгизналата кърпа и сапуна обратно в ръцете му.

— Колко подобаваща?

Генералите учудено се спогледаха.

— Това ще реши Великият вожд — обади се другият. — А ти трябва да бъдеш благодарна на това, което ще получиш.

Тя ги огледа с неразгадаемо изражение, после прекоси коридора и се насочи към изхода на лагера. Много хора се обърнаха след нея, но никой не я погледна в очите. Включително и най-бруталните надзиратели. Слухът за това, което беше направила, вече беше обиколил лагера. Това беше причината да не я гледат в очите — страхуваха се, че тези очи ще са последното нещо, което ще видят на този свят.

Нейният поглед не трепна. Продължаваше да гледа право пред себе си.

От външната страна на оградата я чакаше пикал. Една от вратите му се отвори пред нея.

Пикапът потегли бързо на юг, към столицата Пхенян. Там тя разполагаше с апартамент. С кола, храна и чиста вода. Плюс известна сума пари в местната банка. Това беше всичко, от което се нуждаеше. Много повече, отколкото беше имала някога. Много повече, отколкото беше очаквала. За което беше благодарна. Благодарна, че е жива.

Корупцията не биваше да се толерира. Знаеше го по-добре от всеки друг.

Днес беше убила четирима души.

Пикапът продължаваше да се движи.

Чанг-Ча бързо забрави за корумпирания управител, който беше поискал евро и секс срещу нейното бягство. Той не заслужаваше внимание.

Сега щеше да се прибере в апартамента си и да чака следващото обаждане.

А то, както винаги, щеше да дойде скоро.

Тя щеше да бъде готова. Защото това беше единственият живот, който познаваше.

И за който също беше благодарна.

Няма по-голяма чест от това да служиш на родината си, напи?

Чанг-Ча гледаше през стъклото, но не виждаше нищо. Не разговаряше с останалите пътници в колата.

Винаги предпочиташе да пази мислите вътре в себе си. Те бяха единственото нещо, което не можеха да й отнемат. Въпреки че се бяха опитвали, при това многократно. Всичко друго й бяха отнели, но не и мислите.

И никога нямаше да успеят.