Мишената

48

Навън валеше. Дори в килията можеше да се чуе трополенето на дъждовните капки по покрива на затвора. Ърл Фонтейн чуваше и свиренето на вятъра. Именно то го накара да се сгуши в леглото. Беше доволен, че всичко свърши. Вече можеше да умре като щастлив човек. Е, това би мото да се случи и по-късно. Имаше легло, покрив над тавата, лекарства против болката и храна три пъти дневно — макар и под формата на течности. На всичкото отгоре си имаше и привлекателна лекарка. Животът му съвсем не беше лош.

Погледна към леглото, доскоро заемано от Младши. На лицето му се появи доволна усмивка. Така и не му стана ясно как кретен като Младши беше избил куп народ, без да го хванат. Ърл само трябваше да се обади на своя „приятел“ и големият Албърт мушна нож в леглото му. Съдбата на Младши беше решена в момента, в който пръстите му докоснаха дръжката. Албърт беше получил подробни инструкции — да го сграбчи, притискайки ножа в ръката му, да се престори, че се бори с него, и да види сметката на малкия гадняр.

В това Албърт го биваше. За него убийството беше като дишането. Дали са му възложили да ликвидира и Сали? — запита се Ърл. Надяваше се, че е така. И че тя вече е мъртва.

Изпусна една доволна въздишка и затвори очи. Дъждът продължаваше да се лее. Поспа известно време. Кратката дрямка преди приемането на лекарствата винаги му се отразяваше добре.

Една ръка разтърси рамото му.

— Ърл? — прозвуча напрегнат глас. — Ърл?

Той бавно отвори очи. Тъкмо сънуваше хубавата лекарка. Прекрасен сън. Тя беше гола и здраво завързана, а той се готвеше да…

— Какво? — примигна Ърл и бавно се претърколи по гръб. Над него се беше надвесило познатото лице на санитаря. — Какво има? Дойде ли време за лекарствата ми?

Той погледна големия часовник на стената. Беше спал едва час, до приемането на лекарствата имаше още много време. Старият затвор се тресеше под напора на вятъра.

— Защо ме будиш, момче? — направи гримаса Ърл. — Все още е рано за инжекциите.

Беше недоволен, че му прекъснаха хубавия сън. Клепачите му бавно започнаха да се затварят.

— Не става въпрос за инжекциите, Ърл — отново го разтърси санитарят. — Имаш посетител. Всъщност посетители…

— Какви посетители посред нощ, момче? — примигна Ърл. — Нещо си се объркал. Не знаеш ли, че след мръкване посещенията са забранени?

— Те вече са тук.

— Кои?

— Те — отвърна санитарят и махна към вратата.

Ърл погледна натам и сърцето му почти спря.

На прага стояха Джесика Рийл и Уил Роби. С мокри коси и подгизнали дрехи.

Ърл зае седнало положение толкова бързо, че тръбичките на системата се преплетоха.

Санитарят ги оправи и се дръпна встрани. Погледна намръщеното лице на пациента, после се обърна да огледа и неканените гости.

— Аз… — запелтечи той. — Ами заповядайте…

После бързо се оттегли.

Рийл направи крачка напред, следвана от Роби.

— Сали? — дрезгаво подхвърли Ърл с насилена усмивка. — Какво правиш тук, момиче?

— Дойдох да се сбогуваме, Ърл.

— Вече го направи! Но се радвам да те видя отново.

Рийл пропусна тези думи покрай ушите си и направи крачка към него.

— Искам да ти покажа нещо — каза тя и му поднесе снимката, която извади от джоба си. — Вярвам, че ще го познаеш, въпреки че е малко блед.

Ърл протегна треперещата си ръка да поеме снимката. След което хлъцна от изненада.

— Мисля, че се казваше Албърт — небрежно подхвърли Рийл. — Той е мъртъв, разбира се, но все пак би трябвало да го разпознаеш.

— Как е умрял? — немощно попита Ърл.

— О, забравих да ти кажа. Аз го убих. Счупих му врата. Стана доста лесно за такъв едър човек. Това беше добре за мен, защото ми предстоеше да се разправя и с няколко фалшиви нацисти.

— Ти си го убила?! — смаяно зяпна Ърл. — Него?!

— Май пропуснах да ти кажа с какво се занимавам в момента, Ърл. В името на американския народ прочиствам света от боклуци като Албърт. И като този мръсник.

Втората снимка изскочи от джоба на якето й и плавно се приземи върху корема на Ърл. Той я вдигна с треперещи ръце и посивяло лице.

— Още едно твое приятелче, нали? Леон Дайкс. Отдавна не го бях виждала, но той настоя за нова среща. Може би ме е видял случайно, когато идвах да те посетя предишния път. Светът наистина е малък!

— И него ли уби? — вдигна глава Ърл.

Ръцете на Рийл описаха кръг във въздуха, после рязко се разделиха.

— Много ефективна хватка, водеща до мигновена смърт. Но преди да умре, Леон ме помоли да ти пратя много поздрави. Съжалявал, че планът ти се провали.

Ърл рязко пусна снимката, сякаш беше змия, която се готви да го ухапе.

— Не знам за какво говориш — изломоти той.

— Знаеш, Ърл. Не бъди толкова скромен. Плана ти наистина си го биваше, повярвай ми. А аз не съм от хората, които често правят комплименти.

— Нищо не разбирам. Ако няма друго, мисля да подремна още малко.

— Дрямката ти ще почака.

— Защо? — гневно попита той, успял да си върне самообладанието. — Ако имаше друго, щеше да доведеш и ченгетата. Но какво всъщност могат да ми направят? Да ме арестуват? Или да ме вкарат в пандиза? — Тялото му се разтърси от презрителен смях, който премина в продължителна кашлица.

— Не. Без полиция. Без нови обвинения. Защото и старите са достатъчни.

— Хайде, изчезвай. Имам нужда от почивка.

— Но ти се справяш добре. Изглеждаш много поздрав от преди.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — надигна се в леглото той. — Имам рак в последен стадий. Няма как да стана по-здрав.

— Може би си прав, но има и още нещо — отвърна Рийл и махна с ръка вдясно от себе си.

Ърл се обърна и видя лекарката, която крачеше към леглото му.

— Благодаря, че дойдохте, доктор Андрюс — любезно каза Рийл.

— Удоволствието е мое — пресилено се усмихна жената. — Всъщност не бих искала да пропусна това.

— Обясних на доктор Андрюс каква точно е била ролята й за нашата последна среща — добави Рийл, обръщайки се към Ърл. — И как това доведе до милото посещение на стария ти приятел Леон Дайкс и неговите откачени неонацисти.

— Да, беше наистина впечатляващо, господин Фонтейн — рече доктор Андрюс. Но от изражението й личеше, че много иска да извади пистолет и да му пръсне мозъка.

— Нямам представа какви ги дрънкате двете! — изръмжа Ърл. — Никаква представа!

— Нека опитам да ти изясня нещата — каза Рийл. — Но преди това ще дам думата на доктор Андрюс, която има страхотни новини за теб.

— Какви новини? — недоумяващо попита Ърл.

— Действително имате рак в последен стадий, но скорошните изследвания сочат, че състоянието ви е стабилизирано — спокойно обяви лекарката.

— Какво означава това, по дяволите?

— Означава, че можете да напуснете болничното отделение и този затвор. Ще бъдете преместен в единична килия, където ще изчакате изпълнението на присъдата си.

— Не могат да ме екзекутират! — прошепна с пребледняло лице Ърл.

— За съжаление, това е вярно — усмихна се Андрюс. — Но могат да се грижат за вас на място, въпреки че няма да е приятно, колкото тук. Главно защото правилникът категорично забранява да виждате други хора освен персонала на затвора.

— Не! Не можете да ми причините това!

— Напротив, можем — обади се един глас.

В отделението се появи мъж в цивилен костюм, придружаван от четирима едри надзиратели.

— Тоя пък какво търси тук, мамка му? — възкликна Ърл.

— Директорът на това приятно място и неговите служители ще се погрижат за незабавното ти прехвърляне обратно в затвора „Холман“ — обясни с равен глас Рийл.

Зад прозорчето с решетки блесна ослепителна мълния, последвана от гръмотевица.

— Изнесете го направо с леглото — нареди директорът на надзирателите. — Специалният автомобил вече чака.

— Не можете да направите това! — проплака Ърл. — Не можете!

— Разкарайте го от тук! — повиши глас директорът. — Веднага!

Надзирателите откачиха от стената белезниците и затикаха леглото към вратата въпреки крясъците на Ърл. Миг по-късно се захлопна тежка метална врата и Ърл Фонтейн вече го нямаше.

Рийл се обърна към директора и Андрюс.

— Благодаря ви — прошепна тя.

— Не, аз ви благодаря! — най-после даде воля на чувствата си лекарката. — Само като си представя, че този мръсник ме подведе да извърша толкова ужасни неща… — Гласът й заглъхна.

— Права сте — добави с въздишка директорът. — Истина е, че не можем да го екзекутираме, но в замяна на това имаме възможност, в рамките на закона, разбира се, да му вгорчим оставащите дни. И ще го направим! — След тези думи той се обърна и напусна болничното отделение.

— Наистина не повярвах на ушите си, когато ми се обадихте — каза след продължително мълчание Андрюс. — Бях убедена, че помагам на един баща да открие дъщеря си. Но трябваше да се досетя, че Ърл Фонтейн не го е грижа за такива неща.

— Той е заблудил куп народ — каза с въздишка Рийл.

— Но повече няма да го прави — добави Роби.

— Точно така, повече няма да го прави.

Благодариха още веднъж на Андрюс и напуснаха затвора.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Роби, след като стигнаха до колата на бегом под проливния дъжд.

— Ако трябва да съм откровена, не чувствам абсолютно нищо — отвърна Рийл. — Може би така е най-добре.

Роби включи на скорост и напусна паркинга на затвора в Алабама. Ърл Фонтейн остана в миналото. Завинаги.