Мишената

63

Влакът напредваше през Средноатлантическия регион. В едно от купетата се бяха настанили Мин и Чанг-Ча. Изтощено от вълненията в Ню Йорк, момичето заспа броени минути след като се качиха във влака.

Чанг-Ча се загледа през прозореца. Прекосяваха някаква река. Тя нямаше как да знае, че това е река Делауеър. Всъщност нямаше значение. При подобни мисии човек трябваше да се концентрира само върху важните неща.

Тя погледна надолу към Мин, протегна ръка и отмести кичур коса от челото й. Раните на момичето бяха зараснали. Вече не беше толкова кльощава. Зъбите й бяха оправени. Имаше забележителен напредък в учението, но все още й предстояха години упорит труд, за да настигне връстниците си.

Може би я чакаше добро бъдеще. Може би.

Чанг-Ча погледна към другите двама пътници в купето, седнали диагонално срещу нея. Мъж и жена, азиатци — Приличаха на семейна двойка, тръгнала на почивка. Облеклото им беше различно от това на повечето пътници във влака, които носеха делови костюми.

Но те не бяха семейна двойка и не отиваха на почивка. Вече й бяха дали сигнал. Те бяха нейните помощници, които щяха да пътуват с тях до последната им спирка.

Вашингтон.

Там беше домът на американския президент. И на неговото семейство.

Влакът спря на Юниън Стейшън и Чанг-Ча събуди Мин. Напуснаха гарата и поеха след младата двойка. Качиха се с ескалатора до покрития паркинг, където ги чакаше черен джип. Мъжът седна зад волана, а жената се настани до него. Чанг-Ча и Мин се качиха на задната седалка.

— Къде отиваме? — прошепна Мин.

Чанг-Ча само поклати глава и момичето потъна в мълчание, боязливо загледано напред.

Насочиха се към Спрингфийлд, Вирджиния, и спряха пред най-крайната къща в комплекс с още много такива. Мин видя някакви деца, които си играеха в двора през две къщи от тази, пред която бяха спрели. Момиче на нейната възраст държеше топка. Момче на около седем й правеше знаци да му я подаде. Но вместо това момичето помаха на Мин. Тя понечи да отговори, но Чанг-Ча й каза нещо, което я накара да погледне на другата страна.

Влязоха в къщата с малки куфари в ръце.

Беше просторна, далеч по-голяма от апартамента на Чанг-Ча. Но обзавеждането беше оскъдно. Насочиха ги към една от стаите на втория етаж, където трябваше да разопаковат багажа си. Мъжът и жената не обръщаха внимание на Мин, но към Чанг-Ча се отнасяха с подчертано уважение.

— Донесохме играчки за момичето — каза жената. — Докато ние говорим, то може да си поиграе с тях в сутерена.

Чанг-Ча направи знак на Мин да я последва по стълбите. Не след дълго се озоваха в голяма полупразна стая. На масата имаше плюшено мече, червена топка и някаква книга, която детето не можеше да прочете, но пък тя беше пълна с картинки.

— Имам малко работа, Мин — каза Чанг-Ча. — А ти ще останеш тук и ще си поиграеш с тези неща.

— Колко време ще отсъстваш? — попита момичето.

— Няма да ходя никъде. Ще бъда горе.

— Може ли да остана с теб?

— Ще бъда горе — отсече Чанг-Ча. — А ти ще си поиграеш тук.

Тя пое обратно по стълбите, усещайки погледа на момичето, закован в гърба й. Изпита чувство за вина.

Оттеглиха се в кухнята в задната част на къщата. Към тях се присъединиха още двама мъже, и двамата севернокорейци. Единият беше градинарят от Белия дом. Седнаха около масата, където бяха разпръснати снимки и папки.

— Ще използвате помощта на местен екип, другарко Ии — започна градинарят, чието име беше Бе-Хо. — Той ще се отзове на всяко ваше повикване. За нас е чест да бъдем подпомагани от толкова близък сътрудник на Великия вожд, каквато сте вие.

Чанг-Ча го погледна над папката, която държеше в ръце, и моментално усети нещо нередно в плоския комплимент.

Подпомагани?

— Благодаря, другарю — кимна тя. — Наистина ще се нуждая от екип за успешното изпълнение на тази мисия. Благодаря, че ще имам зад гърба си човек като вас.

Самоувереността на Бе-Хо видимо се стопи.

Не можеше да го обвинява, че е опитал да си придаде важност. Но едновременно с това беше доволна, че го постави на мястото му. Обратното би означавало проблем, а тук нямаше място за грешки. Американците бяха много добри в сферата на сигурността. Говореше се, че могат да прихванат съобщенията от всички телефони и компютри по света, а според някои твърдения вече бяха изобретили и апаратура за разчитане на мислите. Надяваше се, че това е само слух. Защото, ако беше истина, битката им вече бе загубена.

През следващите няколко часа я запознаха подробно със съдържанието на папките. От време на време се питаше какво ли прави Мин в стаята с играчките, но информацията беше твърде важна и тя се стараеше да не се разсейва.

Внимателно разгледа три снимки. Майката, синът и дъщерята. Абсолютно невинни, разбира се. Единственото им прегрешение беше, че са роднини на големия им враг.

После й показаха още две снимки.

— Направени са в близост до „Букчан“ — кратко поясни Бе-Хо.

На едната от тях се виждаше мъж, увиснал на едната ска на военен хеликоптер. Максималното увеличение даваше възможност да се види лицето му въпреки тъмнината.

— Този боклук уби много наши другари в лагера, а на всичкото отгоре отмъкна и децата на предателя Пак — изрече мрачно Бе-Хо. — Имаме информация, че е бил ранен по време на бягството си. Охраната на „Букчан“ без малко не е свалила хеликоптера със своите надеждни оръжия.

Чанг-Ча закова поглед в лицето на Уил Роби. Първото й впечатление беше, че става въпрос за един изключително способен човек. Не е лесно да увиснеш на ската на хеликоптер под интензивен обстрел.

На втората снимка имаше жена на някакво летище.

— Направена е в Китай, малко преди нападението срещу „Букчан“ — поясни Бе-Хо. — Според нас тази жена е американски агент и действа с онзи мъж. Предварителната информация сочеше, че единият от екипа е жена. А аз лично ги видях заедно в Белия дом малко след нападението.

Чанг-Ча се втренчи в снимката на Джесика Рийл. Висока, стройна и несъмнено добре тренирана жена.

— Доколкото ми е известно, с тях е имало и един наш сънародник предател — подхвърли тя.

— Да. Той е говорил с човек от охраната. Използвали са го заради езика, а може би и защото познава „Букчан“.

— Вероятно е бил затворен в лагера — каза Чанг-Ча. — Някои от тях са успели да избягат от там и да се прехвърлят в Америка.

— Гад! — изръмжа Бе-Хо и с отвращение се изплю на пода.

Чанг-Ча се вгледа спокойно в лицето му.

— Защо ми показвате тези хора? — попита с равен глас тя.

Преди да отговори, Бе-Хо се спогледа с останалите.

— Защото те също трябва да бъдат ликвидирани! — изръмжа той.

— Но не от мен, нали?

— Това все още не решено, другарко Ии.

— Не мога да бъда на две места едновременно.

— Ще видим — промърмори той. — Ще видим. Но при всички случаи аз ще бъда зад гърба ви, другарко Ии!

Гледаха се дълго, без да мигат. В крайна сметка Бе-Хо беше този, който пръв отмести поглед. Чанг-Ча отново се наведе над папките, но мислите й бягаха надалече.