Мишената

62

Големият джъмбо джет, излетял от Франкфурт, плавно се снижаваше към международното летище „Кенеди“. Мин надничаше през илюминатора в задната част на салона. Беше се съгласила да се качи на самолета след продължително увещаване от страна на Чанг-Ча.

Самата Чанг-Ча гледаше през рамото й към внушителната панорама на Манхатън, която изплува пред очите й, когато самолетът направи плавен завой към пистата.

— Какво е това? — учудено попита Мин, сочейки с пръст сградите под тях.

— Град. Казва се Ню Йорк.

— Никога не съм виждала толкова високи… — Тук ограниченият й речник окончателно засече.

— Казват се небостъргачи — поясни Чанг-Ча. — Преди време имаше още два, по-високи от всички останали.

— Какво се е случило с тях?

— Паднаха.

— Как така? — смаяно я погледна Мин.

Чанг-Ча съобрази, че се намират на борда на самолет, и предпочете да даде неясен отговор.

— Стана инцидент.

Кацнаха на пистата и след известно време напуснаха самолета, който спря в близост до терминала. Предстоеше им да преминат през контролно-пропускателния пункт и Чанг-Ча се стегна, готова да отговаря на всякакви въпроси. По документи се водеше гражданка на Южна Корея, придружавана от своята племенница. Южна Корея беше верен съюзник на Америка и по тази причина не очакваха проблеми. Но Чанг-Ча прекрасно знаеше, че очакванията не гарантират абсолютно нищо.

Служителката зад гишето небрежно погледна паспорта й и се усмихна на Мин, която притискаше към себе си голяма кукла.

— Желая ти приятно прекарване, миличка — каза жената, след като ги поздрави с „добре дошли в Америка“. — Нашият град, наречен Голямата ябълка, е страхотно място за деца. Не пропускай да посетиш зоологическата градина в Сентръл Парк.

Мин се усмихна плахо. Продължаваше да стиска ръката на Чанг-Ча, която също се усмихна. Планът действаше отлично. Присъствието на детето беше премахнало всякаква подозрителност у американските контролни органи. Тя се чувстваше малко гузна, че използва Мин, но нямаше как да я остави сама в Северна Корея.

Взеха си багажа и излязоха пред терминала, където ги чакаше кола с шофьор.

Откараха ги в хотел в Долен Манхатън. По пътя Мин непрекъснато въртеше глава, стараейки се да не пропуска нищо.

Чанг-Ча правеше същото. И тя виждаше Америка за пръв път.

Пристигнаха в хотела и се насочиха към рецепцията. Дадоха им стая на деветия етаж. Качиха се с асансьора и започнаха да разопаковат багажа си.

— Тук ли ще живеем? — попита Мин.

— Само за малко — отвърна Чанг-Ча.

Момичето огледа стаята и дръпна вратичката на някакъв шкаф.

— Тук има храна — обяви то. — И разни неща за пиене.

— Искаш ли нещо? — попита Чанг-Ча и надникна в минибара.

— Може ли? — погледна я неуверено Мин.

— Тук има шарени бонбони — отвърна тя, измъкна пликче „М&М“ и й го подаде. — Мисля, че ще ти харесат.

Детето предпазливо го пое, извади едно бонбонче и вдигна глава.

— Може ли да го изям?

— Да.

Мин го лапна и очите й се разшириха от изненада.

— Много е вкусно!

— Само не ги изяждай всичките, защото ще надебелееш.

Мин внимателно измъкна още четири бонбончета и бавно ги сдъвка. После затвори пликчето и понечи да го върне в шкафа.

— Недей — спря я Чанг-Ча. — Вече са твои.

— Мои ли? — смаяно попита момичето.

— Просто ги прибери в джоба си за после.

Пликчето светкавично изчезна в якето на Мин. После тя тръгна да обикаля стаята, като докосваше различни предмети. Вниманието й беше привлечено от големия екран в отсрещния край на помещението.

— Какво е това?

— Телевизор.

Подобно на повечето граждани на Северна Корея, Чанг-Ча нямаше телевизор в апартамента си. Притежанието на такъв беше разрешено, но само след предварителна регистрация в полицията. Програмите бяха строго цензурирани, като повечето от тях излъчваха единствено хвалебствия за ръководството на страната, тук-там примесени с остри критики към Южна Корея, Съединените щати и Обединените нации. Разбира се, по време на своите пътувания в чужбина Чанг-Ча беше виждала най-различни телевизори, но беше предпочела да се задоволи с радиоапарат, тъй като радиоапаратите бяха далеч по-разпространени, макар да излъчваха също толкова строго цензурирани програми.

Нещата бавно се променяха, особено след появата на интернет. Но никой в Северна Корея не можеше да се похвали, че поддържа постоянна връзка с външния свят. Беше забранено. Разбира се, в страната имаше закон за свобода на словото и печата, който много приличаше на този в Америка. Но само на хартия. В това отношение контрастът между двете страни беше огромен.

Чанг-Ча щракна дистанционното. Мин уплашено отскочи назад в мига, в който на екрана се появи лицето на един мъж, който сякаш говореше директно на нея.

— Кой е този? — страхливо прошепна тя. — Какво иска?

— Той не е тук, а там, в кутията — отвърна Чанг-Ча и успокоително докосна рамото й. — Не може да те вижда и чува, но ти можеш. — Тя смени няколко канала и накрая попадна на анимационно филмче. — Погледай това, докато проверя някои неща…

Силно заинтригувана от филмчето, Мин отиде да пипне екрана. Чанг-Ча извади телефона, с който я бяха снабдили още у дома. Започна преглед на получената внушителна бройка есемеси, всички на корейски и съответно кодирани. Дори ако някой успееше да разбие кода, той щеше да се натъкне на втори, който беше известен единствено на изпращача и Чанг-Ча, а дешифрирането му беше възможно само с помощта на специалната книга, с която двамата разполагаха. Без нея тези кодове за еднократна употреба бяха практически неразбиваеми.

Тя разтвори своя екземпляр и се зае с дешифровката. Не след дълго приключи и погледна към Мин, която не отлепяше очи от телевизора.

— Искаш ли да се разходим и да хапнем нещо?

— А телевизорът ще бъде ли тук, като се върнем?

— Да.

Мин скочи и облече палтото си.

Извървяха голямо разстояние, преди да стигнат до брега. Оттатък пристанището се издигаше Статуята на свободата и Мин попита какво е това. Но този път Чанг-Ча нямаше отговор, защото също я виждаше за пръв път.

По-късно хапнаха в някакво ресторантче. Мин се радваше на екзотично облечените хора, които срещаха по тротоарите и в магазините.

— Имат разни неща по кожата и железа по лицата — констатира тя, докато се бореше с голям хамбургер. — Ранени ли са?

— Не — отвърна Чанг-Ча, като огледа групичка младежи с татуировки и пиърсинг. — Според мен доброволно са си сложили тези неща.

Мин поклати глава, но не можеше да отдели очи от групичка азиатски момичета с пазарски торбички и колежански дрехи, които весело се смееха. Всяко от тях държеше телефон в ръка и непрекъснато натискаше копчетата му.

— Тези приличат на нас — прошепна тя.

Чанг-Ча се обърна да ги погледне. Едно от момичетата видя Мин и весело й помаха.

— Приличат, но не са като нас — каза тя. В думите й се прокрадна лека завист, но Мин беше твърде възбудена от всичко наоколо, за да й обърне внимание.

— Хората тук се смеят много — отбеляза след известно време момичето, вдигна глава да я погледне и добави: — А в „Йодо“ се смеят само надзирателите…

Чанг-Ча я наблюдаваше. Все едно че се е родила в пещера, откъдето са я прехвърлили в настоящето с машина на времето, помисли си тя. В един град, който кипи от живот.

Град, в който хората се смеят.

По-късно се отбиха в Уошингтън Скуеър Парк, за да погледат уличните артисти — мимове, жонгльори, факири, музиканти и танцьори. Стиснала здраво ръката на Чанг-Ча, Мин ги гледаше с дълбоко смайване. В един момент някаква жива статуя пристъпи към нея и измъкна една монета иззад ухото й. Тя изпищя, но не побягна. Човекът й подаде монетата, усмихна се и й отдаде чест.

След известно време си тръгнаха. Мин продължаваше да стиска монетата и час по час се обръщаше да погледне артистите.

— Какво е това място? — попита тя. — Къде сме, Чанг-Ча?

— В Америка.

Мин се закова на място и издърпа ръката си от нейната.

— Но Америка е лоша! — извика тя. — Така ни казваха в „Йодо“.

Чанг-Ча бързо се огледа и с облекчение установи, че никой не е чул думите на Мин, които и без друго бяха изречени на корейски.

— В „Йодо“ си чувала много неща, но не всички са верни.

— Значи Америка не е лоша?

Чанг-Ча приклекна и я сграбчи за раменете.

— Няма значение дали е лоша или не, Мин — настоятелно прошепна тя. — Тук не бива да говориш такива неща! По-късно при мен ще дойдат хора, пред които също няма да говориш нищо, разбираш ли?

Мин бавно кимна, но в очите й имаше страх.

Чанг-Ча се изправи и я хвана за ръката. Прибраха се в хотела, без да си разменят нито дума.

Тя отново се запита дали беше постъпила разумно, като бе взела детето със себе си.

Но нима можех да я оставя?