Мишената

8

Ърл Фонтейн се облегна назад и въздъхна доволно.

Визитата беше преминала успешно. Двамата мъже се оказаха точно такива, за каквито се бяха представили. Ърл беше леко изненадан от факта, че му позволиха посещение на този етап, но директорът на затвора явно беше преценил, че вече не е опасен, тъй като беше стар и умираше в отвратителното отделение.

Но този човек дълбоко се заблуждаваше. Вярно, че му бяха извадили жилото, но Ърл разполагаше и с други ресурси, между които двамата посетители с библии в ръце. А те от своя страна имаха подкрепата на много, много други.

Библиите са добро хрумване, помисли си той. Те карат хората да се отпускат, при това в моменти, в които трябва да бъдат максимално внимателни. Това беше добре за Ърл, но зле за представителите на закона. Всъщност всичко, което беше лошо за закона, неизменно се оказваше много добро за Ърл Фонтейн.

Мъжете в черно изиграха ролята си. Сега беше негов ред.

Хвана се за корема и започна да кашля, напрягайки каквото беше останало от левия му бял дроб. Имаше само него. Бяха изрязали по-голямата част от другия преди години в опит да спрат рака. Бяха си направили този труд с единствената цел да го вдигнат на крака, за да могат да го убият. Но той отново ги надигра. Защото умираше, вместо да оздравее. Отиваше си бързо, но не чак толкова.

По ирония на съдбата единственото, което го поддържаше жив, беше убеждението, че ако успее да свърши последната работа в живота си, ще умре спокойно. Само за това мислеше. Беше обсебен от тази идея, която караше здравият му дроб да функционира и сърцето му да бие; тя правеше болките сравнително поносими.

Успокои дишането си, избърса изпотеното си чело и с усилие се надигна до седнало положение. Беше горещо. Тук винаги беше горещо. Очевидно щатът Алабама беше лишен от привилегията, наречена зимен сезон. Потта извираше от тялото му над двайсет години без прекъсване. Ден след ден, час след час, минута след минута. Но той не само издържаше, но и си измисляше остроумни шеги за жегата. Шеги, които се разпространяваха от килия в килия и го превръщаха в нещо като местна знаменитост.

Ърл погледна тръбата, която стърчеше от корема му. През нея получаваше основните хранителни елементи. Цял живот беше чревоугодник, но сега храната не означаваше нищо за него. Също и цигарите, въпреки че преди малко се беше опитал да си изпроси една.

Започна да следи с поглед жената, която обикаляше от легло на легло. Беше млада и привлекателна. Когато я зърна за пръв път, Ърл беше обзет от мисли, които отдавна бяха престанали да се появяват в главата му. Мисли за миналото, когато беше едър, висок и красив и можеше да направи всичко с такава жена. Или по-скоро, на такава жена. Беше дяволски сигурен, че ще я накара да разбере кой командва кокошарника. Тя беше лекарка — умна, образована и несъмнено освободена. В красивата й главица със сигурност се раждаха интересни идеи. И вероятно беше ходила да гласува, да я вземат мътните. Но не по начина, по който я беше посъветвал съпругът й. Ърл мразеше такива жени, но въпреки това искаше да ги притежава.

Извърна поглед към Младши, който също се беше надигнал и зяпаше младата лекарка. Това го накара да се ухили. Младши гледаше дългата до раменете коса, която миришеше хубаво, стройните бедра, добре закръгленото дупе, изпъващо полата й, гърдите под бялата блуза, стетоскопа около дългата й шия. Ушите й също си ги бива, реши Ърл. С удоволствие би ги захапал. Всъщност би я хапал навсякъде.

Представи си я гола, а след това покрита с различни видове дантелено бельо. Представи си как й прави разни неща. Дишането му се ускори, но това беше всичко. Членът му отдавна не функционираше. Химиотерапията и радиоактивните облъчвания се бяха погрижили за това.

Младши обаче нямаше такива проблеми. Ърл видя как дясната му ръка изчезва под чаршафите. Отвратително малко лайно. Светът ще бъде по-добро място, след като му видеха сметката. Но част от Ърл ревнуваше, че Младши все още можеше да си удари една чекия, а той — не.

Зад лекарката стоеше Албърт — най-якият и най-гаден надзирател в целия затвор. Пред него Ърл изглеждаше дребен. Пред него всички изглеждаха дребни. Униформата го стягаше, вероятно защото затворническата система на Алабама не разполагаше с толкова големи размери. Очите му непрекъснато шареха, а дясната му ръка докосваше палката. Ърл знаеше, че придружава лекарката поради предишни инциденти.

Затворниците бяха правили опити да я опипват, да й лепнат една целувчица. Това беше наложило присъствието на Албърт. Само да докоснеш полата й, и получаваш палка в гърлото. На Албърт не му пукаше колко ти е зле и какви болки изпитваш. Той просто усилваше болката ти. Ърл знаеше това, защото беше станал свидетел на един инцидент с Младши, който се опита да й пусне ръка. И това прогони от главата му всякакви мисли да направи същото.

Албърт изби три зъба на съкилийника му и кръвта плисна чак до леглото на Ърл. Това се случи преди два месеца, когато Младши лежеше в отделението с други оплаквания. По всичко личеше, че е пълен с най-различни болести. Или пък се чувстваше зле при мисълта за инжекцията, която го чакаше. Ърл не знаеше дали е така и не му пукаше. Просто отмерваше времето до кратката й спирка пред неговото легло.

Това се случи двайсет минути по-късно.

Уханието й го лъхна доста по-рано. Миришеше на орлови нокти и момина сълза. Аромати от детството му, прекарано в горите на Джорджия. Единствено тя в целия затвор миришеше по този начин. Тук нямаше надзирателки, а мъжете в униформа воняха почти колкото пандизчиите. Но лекарката ухаеше на момина сълза. Ърл очакваше с нетърпение нейните визитации и много се дразнеше, когато я заместваше друг лекар.

Тя откачи картона от куката на леглото му и се зачете в него, въпреки че отдавна знаеше диагнозата, която безмилостно сочеше скорошната му смърт. Вероятно иска да бъде сигурна, че получавам правилните лекарства, помисли си Ърл.

— Как сме днес, господин Фонтейн? — попита младата жена.

Никога не се усмихваше, никога не се мръщеше. Никога не изглеждаше щастлива или нещастна. Просто… Просто беше тук. А за Ърл това беше повече от достатъчно. Особено днес.

Той огледа Албърт, който стоеше зад нея. Надзирателят сведе поглед към него и на лицето му се появи иронична гримаса, която беше толкова противна, че ако имаше възможност, Ърл със сигурност би му вкарал един куршум в главата.

— Добре, добре. Нямам оплаквания, докторке. Бих казал, че още малко морфин в системата ще помогне да прекарам нощта по-добре.

— Ще видя какво можем да направим — отвърна тя, докато очите й пробягваха по картона.

После провери основните му жизнени показатели на монитора и преслуша отслабналото му сърце. Кожата на врата му пламна от удоволствие при допира на пръстите й. Вече не помнеше кога за последен път го беше докосвала жена. Вероятно от времето, когато Клинтън стана президент.

Тя му зададе още няколко въпроса и дори приседна на ръба на леглото. Когато кръстоса крака, Ърл за миг забеляза закръгленото й коляно и цялото му тяло потръпна. Тя в неговото легло?!

Той вдигна глава към Албърт и отвърна на ироничната му усмивка. Мамка му и задник!

— Нещо друго, господин Фонтейн?

Това беше моментът, който Ърл чакаше от сума ти време.

— Има едно нещо, докторке.

— Какво е то? — попита тя, но очите й го гледаха равнодушно.

Затворниците винаги имаха купища специални молби към нея. Повечето извратени въпреки присъствието на огромния Албърт зад гърба й. Похотта често побеждаваше здравия разум.

— Имам дъщеря.

Очите й бързо изгубиха равнодушното си изражение.

— Дъщеря?

Той кимна и направи върховни усилия, за да заеме седнало положение.

— Не съм я виждал цяла вечност. Отдавна е пораснала. Чакайте да видя… Със сигурност трябва да е над трийсет…

— Е, и?

— Работата е там, че… Всъщност вие много добре знаете, че умирам. Скоро хич няма да ме бъде. Тя е единственото, което имам. Иска ми се да я видя, стига да е възможно. Да се сбогуваме и всичко останало. Разбирате, нали?

— Мога да се погрижа, естествено — каза лекарката. — Къде е тя?

— Лошото е, че не знам — въздъхна Ърл. — Може би е сменила името си. Всъщност със сигурност го е направила.

— Защо?

Тук Ърл нямаше как да излъже, макар че му се искаше. Тя лесно можеше да провери. А разбереше ли, че лъже, със сигурност нямаше да му помогне.

— Влезе в Програмата за защита на свидетелите. Истинското й име е Сали. Като мама, Бог да я прости. Фамилното е Фонтейн, разбира се. Като моето. Аз съм неин баща, но не съм виждал дори косъм от нея, след като направи това.

— А защо е влязла в Програмата?

— Не заради мен — бързо отвърна Ърл и това беше истината. Дъщеря му беше избрала Програмата по други причини, които нямаха нищо общо с бащата убиец. — Заради престъпления, които бяха извършили други хора, там, в Джорджия. Майка й умря, а аз влязох в затвора. Наложи се да я дадат в приемно семейство. Там обаче попаднала в лоша компания и се обърнала срещу тях. Така стигнала до Програмата.

— Ясно. Но какво искате да направя аз?

Ърл сви рамене и си окачи най-патетичната физиономия. Успя дори да изстиска няколко сълзи от очите си. От край време можеше да се разплаква, когато пожелае. Тази тактика му беше вършила работа с куп жени. За тяхно огромно съжаление.

— Умирам — промълви той. — Искам да видя детето си поне веднъж, преди да съм ритнал камбаната.

— Но ако тя е в Програмата за…

— Можете да им се обадите — прекъсна я той с нарастващо нетърпение. — Разкажете им за мен. Там трябва да имат сведения за нея. Може би още е в Програмата, може би не… Няма да е лесно. Със сигурност няма да е лесно, по дяволите. Но биха могли да й изпратят съобщение, нали? Разбира се, решението ще бъде нейно. Може би ще пожелае да ме види, а може би не…

— А дали ще й разрешат?

— Тя нейната е отдавнашна работа. Хората, които я преследват, или са умрели, или са в затвора. Няма от какво да се страхува. Освен това, както вече казах, не е длъжна да дойде. — Ърл замълча за момент, закова поглед в очите на лекарката и придаде на лицето си възможно най-искрената физиономия. — Това е единственият ми шанс да се сбогувам с нея. Не ми остава много време. Всъщност вие знаете това по-добре от всеки друг. Затова реших да ви помоля. Мисля, че на директора не му пука за мен. — Направи нова пауза и подхвърли: — Имате ли деца?

— Не — стреснато го погледна тя. — Всъщност, още не. Но се надявам, че един ден…

— Това е най-хубавото нещо, което съм направил в живота си. Всичко останало съм прецакал, но не и моето малко момиченце. Готов съм да се закълна, че свърших добра работа, като й дадох възможност да се появи на бял свят…

При тези думи Албърт презрително изсумтя, но очите на Ърл останаха върху лицето на лекарката. Винаги беше успявал да спечели женските симпатии. Надяваше се, че все още притежава това качество.

— Моето малко момиченце — прошепна той. — Последен шанс. Ако пожелае да ме види, добре. Ако ли не, пак добре. Но аз искам да й дам възможност да се сбогува с баща си. Това е всичко. Не мога да ви накарам насила. Трябва да го пожелаете сама. Аз мога само да ви помоля. — Нова драматична пауза. — Е, това исках да ви кажа. Сега зависи от вас. Ще ви разбера, ако ми откажете. Ще отида в гроба, без да знам дали моето момиченце щеше да приеме. Може би не заслужавам нищо повече. Не знам… Просто не знам… Малкото ми момиченце… Малкото ми…

Останал без дъх, Ърл се отпусна на възглавницата и сгърчи тяло. Правеше всичко възможно да изглежда жалък и смазан.

В същото време не пропусна да отбележи колебанието, появило се в очите на жената. Цял живот беше наблюдавал хората, за да разбере как може да се възползва от тях. Изглеждаше объркана и несигурна, а това беше добре за него.

— Аз… Ще видя какво мога да направя, господин Фонтейн — отвърна най-сетне тя.

Той й протегна ръка. Албърт направи бърза крачка напред, но лекарката го спря. Десницата й, топла и мека, легна в съсухрената длан на Ърл.

— Бог да ви благослови — дрезгаво прошепна той. — Аз, умиращият, също ви давам своята благословия.

Жената се насочи към следващия пациент. Но Ърл вече си беше свършил работата.

Беше сигурен, че тя ще изпълни молбата му.