Мишената

55

За по-малко от две седмици Чанг-Ча успя да приучи Мин на лична хигиена, което в нейния случай означаваше да използва душа и постепенно да се отърве от напластената върху кожата й мръсотия, включително в ушите и под ноктите на ръцете и краката.

Междувременно бяха проведени и предварително уговорените медицински процедури. В резултат раните и охлузванията й бяха почистени и бързо започнаха да зарастват, а общото й здравословно състояние беше обявено за повече от задоволително, най-вече по отношение на безупречно действащата имунна система. Чанг-Ча си даваше сметка, че това е истинско чудо за условията, при които момичето беше живяло в лагера. А там, както на фронта, далеч повече хора умираха от зарази и болести, отколкото от раните си. Бактериите бяха много по-смъртоносни от бомбите и куршумите.

Зъбите на Мин бяха в лошо състояние, но за разлика от тези на Чанг-Ча повечето от тях подлежаха на възстановяване. Момичето дори не трепна при зъболекаря. Явно разбираше много добре, че всичко това е за нейно добро.

Чанг-Ча увеличаваше количеството и качеството на храната й бавно, с изключително внимание. Целта беше стомахът й да свикне с преработката на нормална храна. Според лекарите Мин трябваше да получава засилени порции витамини и минерали.

На дневен ред беше и образованието на момичето. Чанг-Ча реши, че сама ще може да се справи с проблема. Макар и срамежлива, Мин се оказа жадна за знания. Учебните часове с нея минаваха леко и бързо. Всичко, което беше научила до този момент, бе да чете бавно и да решава най-прости задачи. Но, подобно на повечето деца на нейна възраст, познаваше добре тезисите и философията на великите вождове на страната. Което далеч не беше достатъчно.

Празнотите в образованието на Мин не можеха да бъдат запълнени лесно. А Чанг-Ча не беше учителка. Би могла да я запише на училище, но там тя щеше да се окаже далеч по-назад от своите връстници и без съмнение щеше да се почувства унизена. В крайна сметка реши сама да се занимава с нея, а след известно време да й намери частен учител. Разбира се, за това бяха нужни време и пари, но тя беше поискала и получила достатъчно средства, за да се справи. В същото време продължаваше да се чуди, че никога досега не е искала подобни неща за себе си. Вероятно правителството е било готово да й отпусне много повече от уред за ориз и шепа банкноти.

Докато се занимаваше с Мин, тя продължаваше да чака телефонно обаждане или почукване на входната врата. Едно от двете скоро щеше да се случи, защото я чакаше работа.

Докато Чанг-Ча ходеше на всекидневните си тренировки, Мин оставаше у дома, наглеждана от семейството на домоуправителя. Отначало момичето настояваше да излиза с нея, но тя й обясни, че това е невъзможно. Преди да я остави за пръв път на грижите на съседите, Мин беше страшно притеснена и тя знаеше защо.

Страхува се, че няма да се върна.

Чанг-Ча свали един пръстен от ръката си и й го подаде.

— Пази ми го, докато се върна. И внимавай, защото е скъп подарък.

— От семейството ти ли?

— От майка ми — излъга Чанг-Ча.

Всъщност изобщо не я беше грижа за пръстена. Но когато лъжата постига целта си, тя е не по-малко ценна от истината.

Една вечер тя облече Мин в най-хубавите й дрехи и я поведе към метрото. Отначало момичето не искаше да се качи на влака, но Чанг-Ча каза, че пътуването е много приятно и ще ги отведе на място, където ги чака богата вечеря. Страховете на Мин се изпариха и тя спокойно влезе във вагона. Оглеждаше лицата на пътниците, но най-много се възхити на бързината, с която се движеха. Когато отново излязоха на повърхността, тя нетърпеливо попита кога пак ще се повозят.

А когато Чанг-Ча я увери, че това ще стане още същата вечер, по обратния път към дома, на лицето й изплува щастлива усмивка.

Минаха покрай няколко ресторанта. Мин любопитно въртеше глава, но Чанг-Ча гледаше право пред себе си.

Не след дълго влязоха в ресторанта за хамбургери „Самтесънг“ и седнаха на една маса. Чанг-Ча избра мястото до стената.

— Не обичаш да ти минават зад гърба, нали? — подхвърли Мин и тя изненадано я погледна.

— А ти?

— Аз също. Но непрекъснато го правят.

— Значи трябва да вземеш мерки.

Поръчаха си хамбургери с пържени картофи. Чанг-Ча позволи на Мин само няколко глътки от ваниловия шейк, за да не й стане лошо.

— Това е най-хубавата храна, която някога съм яла! — обяви с широко отворени очи момичето.

— Но не е корейска.

— А откъде е?

— Просто не е корейска.

Не след дълго приключиха с храненето, излязоха навън и тръгнаха на дълга разходка из центъра на Пхенян. Чанг-Ча правеше всичко възможно да отговаря на лавината от въпроси, с която я засипваше Мин.

— Вярно ли е, че Великият вожд е висок три метра?

— Не знам, никога не съм го виждала.

— Казват, че той е най-силният човек на Земята, а в главата му се побира цялото познание на света.

— Така казваха и за баща му.

Изминаха няколко крачки в мълчание.

— Каза, че нямаш близки в лагера — започна Чанг-Ча.

— Нямам.

— Но трябва да имаш, защото си родена там.

— Никой не ми е казвал.

— Разделили са те от майка ти, нали?

— Винаги бях сама — сви рамене Мин. — Там това е нормално. — Вдигна глава към Чанг-Ча, опипа пръстена на ръката си и попита: — А твоите близки? Нали това е от майка ти?

Чанг-Ча не отговори и продължи да крачи напред.

Прибраха се с метрото и Мин беше сложена да си легне на дивана.

— Нещо, което те натъжи, ли казах, Чанг-Ча? — тихо попита тя.

— Нищо лошо не си казала. Лошото е вътре в мен. Хайде, заспивай.

След тези думи Чанг-Ча се прибра в спалнята, съблече се и легна. Дълго време остана неподвижна, заковала очи в тавана.

Там изплуваха образи, които смяташе за отдавна забравени.

Денят, в който надзирателите дойдоха да я отведат. Генерал Пак й беше казал, че може да бъде освободена. Но после той си тръгна, а жената я дръпна настрана и й обясни какво трябва да направи, за да извоюва свободата си.

— Майка ти и баща ти са врагове на държавата. Душите на брат ти и сестра ти отдавна са отровени, Чанг-Ча. Разбираш ли?

Тя бавно кимна. Не помнеше някога да е обичала родителите си. Те я биеха редовно, дори и без заповед от надзирателите. Постоянно я топяха пред охраната, а брат й и сестра й се надпреварваха кой да я лиши от храна и облекло. И те я докладваха, и те я биеха. Чанг-Ча не ги обичаше, защото бяха зли и винаги щяха да си останат такива. Тя беше тук заради семейството си. Не беше направила нищо лошо. Те вършеха лошите неща.

— В такъв случай трябва да действаш, Чанг-Ча. Трябва да премахнеш враговете на родината. А след това ще бъдеш свободна.

— Но как ще го направя? — беше попитала тя.

— Ще ти покажа. Трябва да го сториш незабавно.

Отведоха я в една килия под затвора. Вече беше прекарала известно време в нея заради провиненията на баща й. Животът там беше много по-лош, отколкото в колибата. Никога не си беше представяла, че това е възможно. Имаше чувството, че няма да види слънцето в продължение на години. Работеше само под земята. Разбиваше камъните с кирка, а след това ги мъкнеше оголи ръце.

В килията имаше още четирима души. Завързани към дървени стълбове с качулки на главите. Изпод тях долитаха приглушени стенания. Охраняваха ги двама надзиратели.

Жената извади нож от чантата си и й го подаде. Беше дълъг, с извито назъбено острие.

— Виждаш ли червените кръгове върху дрехите им? — попита тя.

Чанг-Ча напрегна взор и кимна. Върху дрехите на четиримата затворници действително бяха изрисувани червени кръгове.

— Ще забиеш ножа във всеки един от тях. Ще го направиш по два пъти. Ясно ли е?

— Това е моето семейство, нали? — попита плахо Чанг-Ча.

— Искаш ли да се махнеш от тук? — отговори с въпрос жената.

Чанг-Ча енергично закима.

— Тогава не задавай въпроси, а действай! Това е заповед. Ако не я изпълниш, ще гниеш тук, докато си жива!

Чанг-Ча стисна ножа и колебливо пристъпи към овързаната фигура най-вляво, която вероятно беше баща й.

Той се бореше с въжетата, сякаш знаеше какво го чака. Изпод качулката долитаха сподавени стонове и ускорено дишане. Тялото му се тресеше, но нямаше как да се освободи от въжетата, които го притискаха към дебелия дървен стълб.

Чанг-Ча вдигна ножа високо над главата си. Стоновете се усилиха. Ако не беше парцалът в устата му, баща й със сигурност щеше да крещи.

Тя стисна клепачи и заби острието в центъра на червения кръг. Тялото се разтърси толкова силно, че тя едва не изтърва дръжката.

— Още веднъж! — изкрещя жената.

Чанг-Ча издърпа ножа и го заби за втори път. Жертвата престана да се бори. Под краката й се образува локвичка кръв. Единият от надзирателите направи крачка напред и дръпна качулката. Наистина беше баща й. Главата му беше клюмнала, а устата му запушена. Очите му бяха отворени, но неподвижни. И сякаш гледаха право в нея.

— Следващият, Чанг-Ча! — изкрещя жената. — Откажеш ли, с теб е свършено!

Тя машинално се обърна към следващата фигура и я намушка два пъти.

Оказа се, че това е сестра й.

— Продължавай! Иначе с теб е свършено!

Следващият беше брат й.

Жената продължаваше да сипе заплахите си.

— Хайде, Чанг-Ча. Направи го или си загубена!

Последните два удара. Металът потъна в плътта.

Чанг-Ча вече нямаше представа какво върши. Ръцете й се вдигаха и отпускаха сами като на робот. Все едно че ръгаше мъртво прасе.

Качулката падна и тя видя лицето на майка си.

Изпусна ножа, отстъпи крачка назад и се строполи на пода сред кръвта на близките си. Разтърсена от плач, Чанг-Ча посегна към ножа и направи опит да се прониже, но надзирателите се оказаха по-бързи от нея.

Жената я вдигна на крака.

— Справи се много добре — похвали я тя. — Сега вече можеш да напуснеш това място и да служиш на родината си. Браво на теб, Чанг-Ча. Трябва да се гордееш със себе си!

Тя вдигна глава. На лицето на жената грееше широка усмивка — сякаш наистина се радваше на детето, което току-що беше избило семейството си.

Мина доста време, преди да осъзнае, че плаче в леглото си.

Но осъзна и друго: топлото телце на Мин се притискаше в нея, а ръцете й я прегръщаха здраво.

Но Чанг-Ча не беше в състояние да я прегърне. Още не.

Лицата на близките й продължаваха да я гледат от тавана.

Мъртви.

Избити от собствената й ръка.

Цената на свободата?

Душата на Чанг-Ча.