Мишената

15

Роби погледна Рийл, която се взираше в пода.

Наближаваше полунощ. Вече седмица бяха тук. След психотестовете дойде ред на нова серия физически изпитания — всяко по-трудно от предишното. Дадоха им малко храна и вода и отново ги затвориха тук. Потни, уморени и все по-депресирани. През следващите дни бяха подложени на изключително високи натоварвания. Имаха право само на няколко часа сън, след което ги вдигаха от твърдите легла и всичко започваше отначало.

Тази вечер ги освободиха сравнително рано. Така получиха първата възможност да разменят няколко думи.

— Как мина сеансът с твоя психоаналитик? — попита той, най-после решил да наруши тишината в малката килия.

— Страхотно — иронично отвърна тя. — А твоят?

— През по-голямата част от времето обсъждахме теб.

Тя вдигна глава към него, после измести поглед към най-близкото от подслушвателните устройства.

Тук? Сега?, беззвучно се раздвижиха устните й.

Той се извърна към стената, на която и двамата знаеха, че са монтирани видеокамери. След това ловко изправи матрака на тясната му страна и остана скрит зад него. Направи й знак да седне в противоположния край на леглото. Тя се подчини. В очите й се появи любопитство.

После той прибягна до езика на жестовете. И двамата бяха обучавани да го използват, тъй като мълчаливата комуникация беше неразделна част от оперативната работа.

— Маркс е човекът за всичко на Еван Тъкър — оформи първото си изречение Роби. — Не вярва, че ще оцелеем на това място. Ще направим ли опит да се измъкнем?

Рийл се замисли за момент.

— Това ще им даде повод да ни ликвидират, без да носят отговорност — отвърна със серия жестове тя.

— Значи да си налягаме парцалите?

— Мисля, че ще издържим.

— Какви са ти плановете?

— Да привлечем Маркс на наша страна.

Очите на Роби се разшириха.

— Как?

— Като страдаме заедно.

— До този момент поведението ти към нея бе лошо. Как ще обърнеш нещата?

— Правя го умишлено, именно за да мога да обърна нещата и тя да ми повярва. Ако мисли, че я мразя, може би ще излезе нещо. В обратния случай веднага ще стане подозрителна.

Роби не изглеждаше убеден.

— Какви са другите ни възможности? — попита тя.

— Никакви. Освен да умрем.

В същия момент вратата отскочи на пантите си и в килията нахлуха половин дузина мъже. Сложиха белезници на Роби и Рийл и ги изведоха навън. Те поеха с препъване по безкраен лабиринт от коридори. Принуждаваха ги да вървят бързо, вероятно за да загубят ориентация.

Някаква врата се отвори пред тях. Изблъскаха ги през прага и вратата се затръшна. Поеха ги други ръце, които ги вдигнаха във въздуха и ги сложиха да легнат върху дълга дъска.

Осветлението в стаята беше слабо, но им позволяваше да се виждат, проснати на сантиметри един от друг. И двамата знаеха какво ги чака. Завързаха ги за дъските, след което ги наклониха. Главите им потънаха в ледена вода. Задържаха ги в това положение, докато им свърши въздухът.

Измъкнаха ги обратно, но краката им останаха вдигнати. Покриха лицата им с тънки парчета плат и започнаха да изливат ледена вода, която бързо проникна в устата и носовете им. Рефлексът на задавяне се включи почти веднага. Започнаха да кашлят и плюят, но водата не спря. След известно време повърнаха.

Отместиха парчетата плат за няколко нормални вдишвания и издишвания, после ги върнаха обратно. Процедурата продължи още двайсетина минути със същия резултат.

И двамата повърнаха цялото съдържание на стомасите си, колкото и малко да беше то. Накрая започнаха да изхвърлят само жлъчка.

Оставиха ги да лежат върху дъските. Не знаеха кога водата ще рукне отново, но това беше част от процедурата. Тя се наричаше „водно мъчение“ и никой на света не можеше да се справи с ужаса от нейното приложение.

И двамата дишаха тежко. Ръцете и краката им опъваха въжетата.

При нормални обстоятелства разпитът започваше именно на тази фаза. И двамата знаеха това, но нямаха представа на какъв разпит ще бъдат подложени.

Осветлението намаля още повече и те инстинктивно се стегнаха.

— Само от вас зависи дали да прекратим всичко това — обади се един глас.

Не беше Аманда Маркс. Беше мъжки глас, който чуваха за пръв път.

— Каква е цената? — попита на пресекулки Рийл.

— Подписани признания — отвърна гласът.

— Признания за какво? — изръмжа Роби и продължи да плюе, за да прочисти устата си.

— Рийл признава убийството на двама оперативни агенти на ЦРУ, а ти — че си й помагал и сътрудничил. В допълнение и двамата се признавате за виновни в измяна.

— Ти адвокат ли си? — изръмжа Рийл.

— Искам отговор, нищо повече.

Следващите думи на Рийл го накараха да се разсмее.

— Страхувам се, че това, което предлагаш да направя, е физически невъзможно — отвърна мъжът. — Но то също е един вид отговор, нали?

Последва още един сеанс водно мъчение с продължителност около двайсетина минути. Въпросът беше поставен отново миг след като главите им изскочиха на повърхността.

— Ще спрем в момента, в който подпишете — увери ги гласът.

— Измяната означава смъртна присъда — хлъцна Роби, после извърна глава и изплю поредната порция жлъчка. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне, а белите му дробове са безнадеждно разкъсани.

— Тогава какво значение има това, по дяволите? — добави Рийл.

— Има значение — увери я гласът. — Ще получите тежки присъди, но няма да бъдете екзекутирани. Това е сделката. Признанията ви са готови и чакат да бъдат подписани.

Роби и Рийл не казаха нищо.

Това им спечели още двайсет минути мъчения.

След тях и двамата изгубиха съзнание. Това беше една от последиците при подобен вид изтезания. Тялото изключва. А никой не изтезава хора, които не изпитват нищо.

Лампите светнаха и мъжът насочи поглед към завързаните за дъските тела.

— Цял час — промърмори той. — Доста впечатляващо.

Името му беше Андрю Виола — до неотдавна главен инструктор на Бърнър Бокс, а преди това легендарен оперативен агент на ЦРУ, участвал в най-сложните и опасни мисии през последните двайсет и пет години. Съвсем наскоро щеше да навърши петдесет, но въпреки това беше в отлична форма, със стройна и стегната фигура. Възрастта му личеше само по посивялата коса и дълбоките бръчки на лицето, насечено от белезите, които беше получил при една излязла от контрол операция.

Той извърна глава към Аманда Маркс, която беше наблюдавала цялата процедура с изражение, издаващо лека погнуса.

— Това не е гледка за хора със слаб стомах — подхвърли той.

— Не ми стана много ясно каква беше целта й — отвърна тя. — Наистина ли очакваме да подпишат признания?

— Не знам. Това не е моя работа. Само изпълних заповедта, която ми беше спусната. Останалото е работа на юристите на ЦРУ и съответните началници.

— Мислех, че това е моя мисия…

— И все още е, Аманда. Нямам никакво намерение да ти се бъркам. — Очите му се сведоха към неподвижните фигури на Роби и Рийл. — А за разлика от някои хора аз винаги изпълнявам своите заповеди…

— Какво правим оттук нататък?

— Моята работа приключи — отвърна Виола. — Разбира се, ако не ме повикат повторно. Може би ще видя тези хора още веднъж, преди да напуснат базата. Ако изобщо я напуснат — побърза да се поправи той.

— И двамата са убедени, че ще умрат тук — каза Маркс.

— А ти не споделяш тяхното мнение, така ли? — погледна я с лека изненада той. — Тук умират курсанти, Аманда. Рядко, но се случва. Може би защото не става въпрос за летен лагер…

— Това е различно. Случват се инциденти. А и Роби и Рийл не са курсанти, а ветерани. Но ако това е била идеята от самото начало, аз…

— Не отивай толкова далече — прекъсна я той. — Просто си върши работата. Така и ти ще бъдеш щастлива, и началниците ще са доволни.

— А теб това не те тревожи, така ли?

Виола й хвърли кос поглед.

— В миналото може би ме е тревожило. Но не и днес.

— Какво се промени?

— Бяхме атакувани. Кулите паднаха. Пентагонът беше ударен. Разбиха се самолети, умряха американци. Затова днес се опитвам да виждам света само в черно и бяло.

— Но светът не е черно-бял.

— Казах, опитвам се.

След тези думи той се обърна и напусна помещението.

Маркс се приближи към двамата припаднали агенти. Спомни си за срещата с Еван Тъкър, преди да пристигне тук. Директорът беше пределно ясен относно очакванията си. На пръв поглед отношението му беше безпристрастно и справедливо. Ако издържат на изпитанията — добре. Ще бъдат върнати на работа. Просто и ясно.

Но после дойде заповедта за водното мъчение. Маркс знаеше, че Виола е перфекционист в своята работа. Но едновременно с това притежаваше едно… хм, безмилостно отношение. Нещо като морален компас, който изобщо не обхваща всичките страни на морала. И това я тревожеше.

Подписани признания за убийство и измяна?

Това трябва да го бе измислил Тъкър. Никоя друга институция не би посмяла да издаде подобна заповед. Следователно правилата се бяха променили. Тъкър използваше Бърнър Бокс не само за да провери твърдостта на Роби и Рийл, а и за да изтръгне от тях признания, които ще ги изпратят в затвора. И беше пропуснал да я запознае с тази част от плана. Мъдър ход, защото Маркс със сигурност щеше да откаже.

Тази на пръв поглед проста мисъл я потресе. Никога досега не беше отказвала да изпълни директна заповед. За нея подобно нещо беше недопустимо. Именно то беше довело до сегашното състояние на Роби и Рийл.

Нима започвам да ставам като тях?

До слуха й достигнаха тихи стенания. Агентите се връщаха в съзнание.

— Закарайте ги обратно в стаята — разпореди се на един от хората си Маркс. — Оставете ги да се наспят и чакайте указания за началото на следващите тестове.

Заповедта й беше изпълнена моментално. Тя остана на място, гледайки как ги отнасят.

Всъщност в затворническата килия, поправи се мислено.

Която има всички шансове да се превърне в килия за осъдени на смърт.