Мишената

68

— Прилича на бебешко лигавниче — подхвърли Рийл.

— По-скоро на бикини — каза Роби.

Частният самолет се снижаваше към летището на Нантъкет. Коментарите им бяха предизвикани от гледката към острова от такава височина.

— Жените виждат едно, мъжете друго — хладно отбеляза Рийл.

— Предполагам.

Елинор Кашън и децата й пътуваха в предната част на самолета заедно с охраната си. Долу вече ги чакаше специалният кортеж, предварително докаран с ферибот. Ако президентът пътуваше с тях, мерките за сигурност щяха да бъдат далеч по-големи.

— Първите заселници на острова са дошли през хиляда шестстотин четирийсет и първа, площта му е сто двайсет и четири квадратни километра, плюс още сто и петдесет квадратни километра териториални води. Петдесет хиляди жители през лятото, пет пъти по-малко през останалите сезони. — Рийл направи малка пауза и добави: — Наричат го Малката сива дама заради мъглата, която го обвива през по-голямата част от годината. Земята тук е сред най-скъпите в цялата страна. Най-високата му точка е Фолджър Хил, трийсет и три метра над морското равнище.

— Ти си неизчерпаем извор на информация — каза Роби.

— С Гугъл всеки може да бъде гений — сви рамене тя.

Реактивният самолет кацна меко, намали ход и спря. Рийл и Роби грабнаха саковете си и се насочиха към изхода.

Клеър Кашън изскочи на пътеката директно пред Роби. Майка й и Томи бяха точно пред нея. Охраната от Сикрет Сървис вече беше навън и наблюдаваше периметъра около чакащия на пистата джип.

Клеър беше облечена с тесни джинси, суичър с логото на „Йейл“ и обувки с високи токчета.

— Добре ли пътувахте? — обърна се тя към Роби.

— За мен всеки полет е добър, стига самолетът да кацне — отвърна той.

— Не само хубав, но и с чувство за хумор — засмя се момичето. — Наистина впечатляващо.

Рийл се извърна на една страна, за да скрие изразителното въртене на очите си. Това обаче не й попречи да смушка Роби в гърба и да просъска:

— Мили боже, сигурно е много приятно да си популярен сред децата!

В следващия миг Клеър се спъна по стълбичката, вероятно заради високите си токчета. Роби успя да я задържи.

— Благодаря, господин Роби — стисна ръката му тя.

— Наричай ме Уил.

— Добре, Уил — усмихна се тя. — А ти можеш да ме наричаш Клеър.

Роби се обърна, очаквайки ново смушкване от страна на Рийл. Но такова не последва. Томи захласнато зяпаше партньорката му, а Елинор гледаше дъщеря си с раздразнение.

Стъпиха на пистата и се насочиха към трите джипа.

— Май и ти се сдоби със собствен фен клуб — подхвърли Роби на Рийл. Момчето продължаваше да я зяпа, докато влизаше в средната кола.

— Страхотно, нали? — отвърна тя.

Те се качиха в третия автомобил, който следваше колата с президентското семейство. Компания им правеха двама агенти на Сикрет Сървис.

— Добре дошли на борда — поздрави ги единият от тях. — Доколкото ми е известно, вие също сте от разузнавателната общност.

— Нищо подобно — каза Рийл, криейки усмивката си. — Работим за Държавния департамент.

— Да бе — ухили се агентът.

— Защо точно Нантъкет? — попита го Роби.

— Първата дама е ходила на училище в Бостън. Явно често е идвала тук като дете. Приятни спомени.

— И вероятно е искала да се махне от Вашингтон, макар и за кратко.

— Винаги е хубаво да се махнеш от това място — съгласи се агентът, помълча известно време, а след това попита: — Трябва ли да знаем какво е наложило присъствието ви тук?

— Единствената причина да сме тук е молбата на Първата дама — отвърна Роби.

— Надява се, че ще подействаме успокоително на сина й — добави Рийл.

— Момчето наистина преживява трудни времена — кимна агентът. — Не е лесно да си като него.

— Не е — съгласи се Роби.

— А дали ще успеете да му помогнете? Той е добро дете. Не ни създава никакви проблеми — разбира се, ако не броим сбиванията в училище.

— Не знам дали ще му помогнем, но поне можем да опитаме — отговори Рийл.

— Това означава ли, че имате опит с деца?

Роби и Рийл се спогледаха.

— Работим във Вашингтон, където почти всички се държат като деца — отвърна Рийл.

Агентът се разсмя.

Къщата, в която отседнаха, се намираше само на няколко крачки от центъра на града. Всъщност имаше две къщи: просторна двуетажна за собствениците, плюс едноетажна с четири спални за гостите им. Семейство Кашън и придружаващият ги персонал трябваше да се настанят в голямата, а малката оставаше за охранителния екип. Роби и Рийл получиха стаи в първата.

Рийл остави багажа си и отиде при Роби в съседната стая.

— Сигурно се чувстваш привилегирован от близостта на президентското семейство — подхвърли тя и седна на леглото.

Роби прибра дрехите си в шкафа и отвърна:

— Още не знам.

— Никога не съм идвала тук — каза тя, извърнала очи към прозореца. — Изглежда красиво, но някак сюрреалистично, като реклама на „Ралф Лорън“.

Роби пристъпи към прозореца и погледна навън.

— Сикрет Сървис ще има доста работа — отбеляза той. — Многобройни възможности за достъп, а точно насреща има и пешеходна зона. Бас държа, че щяха да са много по-доволни, ако улицата беше затворена.

— Нима допускаш, че някой ще ги нападне тук, на Нантъкет?

— Просто разсъждавам на глас.

— Май ти е трудно да изключиш.

— Не трудно, а невъзможно. Винаги гледам на света по един и същ начин, търсейки точките за атака и контраатака.

— Гадно, нали?

— Не и ако това ми спасява живота.

На вратата се почука.

— Искаш ли да позная кой е? — подхвърли Рийл.

— Влез — подвикна Роби.

На прага се появи Клеър. Усмивката й помръкна в мига, в който зърна Рийл.

— Уил — бързо се окопити тя, — мама каза да ти предам, че мислим да хапнем нещо, а след това да се поразходим по брега. Много държи и ти да се присъединиш към нас. — Изрече всичко това, без изобщо да погледне към Рийл.

— Кажи на майка ти, че приемаме с удоволствие — отвърна Рийл и прегърна Роби през раменете.

— Добре — каза намръщено Клеър. — Слезте след пет минути.

След това се завъртя на токчетата си и изчезна.

— На твое място бих бил по-предпазлив, Джесика — подхвърли той.

— Защо?

— Тези токчета са доста остри.

В ресторанта Клеър се уреди да седне до Роби, докато майка й и брат й се настаниха от двете страни на Рийл.

— Мама каза, че си истински герой — започна момичето.

— Много мило от нейна страна, но аз само си върша работата.

— Бас държа, че можеш да ми разкажеш страхотни истории — докосна ръката му тя.

— Не, Клеър — обади се Елинор — Може да събудиш неприятни спомени.

— Няма, мамо — намръщи се Клеър. — Просто ми е интересно.

— Май си се замислила за кариера в публичния сектор — подхвърли Роби.

— Да. Не остана време. На практика вече съм в колеж.

— Това ти е втората година в гимназията — напомни й майка й. — Остават ти още три до колежа.

— Които ще минат ей така — щракна с пръсти Клеър.

— За съжаление, си права — въздъхна Елинор, обърна се към Томи и разроши косата му. — След ресторанта отиваме на плажа, момчето ми. Там със сигурност ще намериш интересни миди за колекцията си.

— Това е за деца, мамо — промърмори Томи и хвърли притеснен поглед към Рийл.

— Аз много обичам да събирам миди — увери го тя.

Лицето на Томи светна.

— Знам много за мидите — обяви той. — Мога да ти покажа доста неща.

— Страхотно.

Елинор й благодари с поглед, след което всички насочиха вниманието си към менюто.

Имаше отлив и каменистият бряг беше пуст. По пясъка и скалите се виждаха гирлянди от водорасли и морска пяна. Времето беше облачно, а морето доста бурно, но вълните се разбиваха далече от тях.

Томи и майка му носеха кофички, в които да събират миди и раковини. Рийл крачеше редом с Томи, докато Клеър отново се залепи за Роби. След тях, разпръснати в широк полукръг, вървяха агентите на Сикрет Сървис, облечени с джинси и непромокаеми якета.

— Наистина се радвам, че дойде с нас, Уил — каза Клеър.

— Не предпочиташ ли да си у дома, с приятелите си?

— О, не! Приятелите ми са окей, но са доста незрели. Особено момчетата.

— Аха — притеснено кимна Роби и потърси с поглед Рийл, която само му се усмихна и отново насочи вниманието си към Томи и неговата кофичка с мидени черупки.

— Татко казва, че мидите могат да се придвижват на хиляди километри — рече момчето и й подаде една черупка. — Тази тук може би е тръгнала от Китай или някъде там, за да стигне чак до тук. Яко, нали?

— Много яко — съгласи се Рийл.

— Ти омъжена ли си?

— Не.

— А била ли си някога?

— Не. Защо питаш?

— Ами… Мислех си, че повечето жени на твоята възраст са омъжени…

— Не знам, Томи. Може би е така.

— Имаш ли деца?

Рийл извърна очи към водата.

— Не, нямам. — Забеляза разочарованието на хлапето и побърза да добави: — Но мисля, че би ми се искало. Май трябва да реша, преди да е станало твърде късно. Годините си минават.

— О, имаш още доста време — успокои я Томи. — Бас държа, че от теб ще излезе страхотна майка.

— Благодаря ти.

Томи се наведе за поредната мида и махна към един рак, който панически се оттегляше към водата.

— Гадни същества! — След тези думи изправи гръб и попита: — Опасно ли е това, което работиш?

— Защо питаш?

— Татко каза, че вие сте герои. Служите на родината, а това обикновено е опасно.

— Е, опитваме се да го правим максимално безопасно — дипломатично отвърна Рийл.

— Убивала ли си човек?

— Томи! — предупредително се обади майка му, очевидно дочула въпроса. — Агент Рийл със сигурност предпочита да си говорите за други неща.

Томи притеснено вдигна глава и прошепна:

— Извинявай.

— Няма за какво — усмихна му се Рийл. — Човек се учи, като задава въпроси. Може ли и аз да те попитам нещо?

— Например? — нервно я изгледа момчето.

— Ами какво харесваш и какво не. Например мястото, където живееш…

— Не го харесвам! — отсече Томи.

— Съвсем ли?

Той се поколеба.

— Е, харесва ми да летя с Еър Форс едно. Много е яко.

— Малко деца могат да се похвалят с такова нещо.

— Момчетата от Сикрет Сървис също са готини.

— Сигурно.

— Не харесвам хората, които говорят лоши неща за баща ми.

— На твое място и аз нямаше да ги харесвам.

— А сестра ми ме мисли за пълен идиот.

— Страхувам се, че това няма да се промени дори и да живеете на друго място. Така обикновено се държат момичетата с по-малките си братя. Но когато пораснете, ще станете близки.

— Съмнявам се.

— Можеш да бъдеш сигурен — увери го тя. — Това, което преживявате в момента, е толкова уникално, че и двамата ще го помните цял живот. Тя може би не си признава, защото и на нея й е трудно.

— Нищо подобно! — разпалено отвърна момчето. — Всички обичат Клеър!

— Наистина ли?

Томи сведе поглед към мидите в кофичката си.

— Всъщност и тя си има проблеми с някои момичета в училище — призна той. — Според нея една от учителките също я мрази, защото не харесва татко.

— Значи не всички я обичат — отбеляза Рийл.

— Така е.

— Но майка ти очевидно много те обича.

— Само ме командва — направи гримаса Томи. — Оправя ми дрехите и косата, преглежда ми домашните, кара ме да върша разни неща.

— Ясно. Предполагам, че щеше да ти бъде по-лесно, ако не ти обръщаше внимание.

— Какво?

— Знаеш, че тя е Първата дама. Може да прави почти всичко, което пожелае. Например да дойде тук сама, да посещава спа центъра, да се грижи за прическата и маникюра си, да се храни само навън, да се вижда със стари приятели. Но вместо това тя те води със себе си и дори събира миди с теб по брега. От нея чух, че скоро ще се проведе голям турнир по скрабъл.

— О, аз съм много добър на скрабъл — гордо каза момчето. — Веднъж почти победих мама.

— Впечатлена съм — отвърна Рийл.

Томи вдигна глава да я погледне.

— Ти близка ли си с твоята майка?

— Тя вече не е между живите.

— О, съжалявам! — сконфузено каза той. — А с баща ти?

Рийл навлажни устните си и отмести поглед.

— Той отдавна не е част от живота ми.

— А преди това? Беше ли близка с него?

— Не. Отношенията ни не бяха добри, Томи. Това е причината да завиждам на хора като теб. Имаш родители, които много те обичат, и това си личи. Но не всички деца са като теб. Всъщност те са доста малко…

Томи замислено въртеше мидената черупка в ръцете си.

— Ще покажа това на мама — каза след известно време той. — Сигурен съм, че ще й хареса.

— Добра идея.

Рийл остана да гледа след момчето, което се затича към майка си.

После насочи поглед към далечния хоризонт.

Когато отново се обърна към сушата, видя, че насреща им крачи млада дребна азиатка, хванала за ръка момиченце на възрастта на Томи. Явно идваха от паркинга. Направи й впечатление, че момиченцето ги зяпа, а младата жена изобщо не ги поглежда.

Странно нещо е животът, помисли си тя. Но семейството със сигурност е сред най-хубавите неща в него.