Мишената

24

Тик-тик-тик. Секундната стрелка на старомодния стенен часовник обикаляше циферблата.

Кабинетът беше занемарен и потискащ. За много хора това със сигурност беше така, но не и за Чанг-Ча, която седеше спокойно и търпеливо си чакаше реда.

Докато гледаше униформения чиновник зад металното бюро край вратата, тя се замисли за миналото си в „Йодо“, което винаги щеше да остане част от нея, независимо колко далече бе стигнала.

В лагера ги учеха на основна граматика и елементарно смятане. Това беше горе-долу всичко. Малко по-късно обучението се свеждаше единствено до инструкции за труда, който предстоеше да полагат. Чанг-Ча започна да работи в мините още на десетгодишна възраст. Разбиваше с чук по-едрите буци въглища и ядеше бой за неизпълнение на нормата.

В училище ги учеха да клеветят другите деца. Всички го правеха, включително и Чанг-Ча. Най-усърдните получаваха мизерни награди, които за повечето от тях обаче изглеждаха като планини от злато: по-малко бой, повече зеле, по-редки сеанси на разкаяние, по време на които учениците бяха принуждавани да признават въображаеми грехове, отново наказвани с бой. Чанг-Ча постепенно свикна сама да ходи при възпитателите и да им разказва за измислените си провинения. Защото обратното означаваше по-жестоко млатене. Възпитателите от своя страна бяха доволни, когато децата говореха за слабостите и грешките си, превръщащи ги в дребни и незначителни същества. В лагера те изпълняваха и ролята на надзиратели, може би защото единственото, на което учеха децата, бяха жестокост, предателство и болка.

Едно момиченце, малко по-голямо от Чанг-Ча, беше обвинено от родителите си, че е откраднало част от храната им. Пребито от тях, детето беше предадено на надзирателите.

Чанг-Ча обаче видя, че се беше случило точно обратното — възрастните откраднаха храната на детето, след което побързаха да го натопят. Тя не се поколеба да ги разобличи.

За награда я свалиха в подземния арест, окачиха я да виси с главата надолу в една тясна клетка, след което започнаха да я бодат с нагорещени до червено ножове. Това продължи с часове. Замириса на изгоряла кожа, но кръв почти нямаше, тъй като раните бързо се запечатваха от нажежения метал.

Така и не й обясниха защо я наказват. Нали беше казала истината? А когато най-после я освободиха и я върнаха в лагера, същото момиче я натопи пред надзирателите. Трима от тях я смазаха от бой. Свита на пода, Чанг-Ча се молеше да умре, за да се отърве от мъките.

На другия ден превързаха раните й и я изпратиха да прибира реколтата на полето, но тя не успя да изпълни нормата си. В резултат доведоха баща й да я накаже. И той го направи. С цялата енергия, на която беше способен, защото знаеше, че ако не прояви достатъчно усърдие, надзирателите ще го смачкат от бой. Другите лагерници се изредиха да я заплюват, защото всички страдаха, когато някой не успееше да изпълни нормата си.

Всеки ден в продължение на седмица я завличаха в центъра на лагера и я налагаха с пръчки. Един ден, докато с мъка се отдалечаваше от плаца след поредния побой, Чанг-Ча дочу забележката, подхвърлена от някакъв надзирател:

— Малката кучка се оказа наистина корава…

Несъзнателно разтърка белезите от нажежено желязо по ръцете си. Момичето, което я натопи, умря само месец по-късно. Чанг-Ча го подмами на едно усамотено място с обещанието да му даде кочан царевица, но вместо това го блъсна от една висока скала. Едва през зимата откриха тялото, или по-скоро това, което беше останало от него.

От този ден нататък „коравата малка кучка“ никога повече не каза истината.

Вратата се отвори и на прага се изправи мъж с генералски пагони. За нея всички изглеждаха еднакво. Дребни и жилави, с малки злобни очички. Този спокойно би могъл да мине за надзирател в „Йодо“. А може би наистина е бил такъв.

Генералът й направи знак да влезе.

Тя стана и го последва.

Той затвори след нея и й посочи един стол. После се настани зад металното си бюро, събра длани и започна да я оглежда.

— Всичко това е твърде необичайно, донгму Ии — подхвърли.

Донгму. Другарка. Което не беше точно така. Защото тя мразеше всички и разчиташе единствено на себе си. А и той ясно показваше, че не я счита за другарка.

Чанг-Ча не отговори. Наистина беше необичайно. Нямаше какво повече да добави. В лагера беше разбрала, че е по-добре да мълчиш, отколкото да кажеш нещо, с което ще си навлечеш поредния бой.

— Той е уважаван човек и мой близък приятел — добави генералът.

Тя отново не каза нищо, просто го гледаше право в очите. Севернокорейските мъже не обичаха това, особено ако го правеше жена. Но погледът й дори не трепна. Отдавна беше изгубила чувството си за страх от мъжете. Защото беше изтърпяла от тях всички възможни болки. Както физически, така и душевни. И вече нямаше причини да се страхува.

В ръцете на генерала се появи мобилният телефон на Лойд Карсън, който Чанг-Ча беше задигнала в Румъния. Онзи, в чиято памет беше запечатан един номер със севернокорейски код. Номерът на генерал Пак, който беше вдигнал лично, когато тя го набра от хотелската стая.

Генерал Пак действително беше уважаван човек в тази страна. Неразделна част от най-близкото обкръжение на Великия вожд, а според някои — и най-довереният му съветник.

А тя беше познала гласа му. Беше го чувала да говори и веднъж, преди много години, го беше виждала лично. Никога нямаше да забрави тази среща. Гласът по телефона несъмнено беше неговият.

Чанг-Ча доносничеше за пореден път и добре разбираше какво върши. Но това й беше работата. Британецът Лойд Карсън беше привлякъл вниманието на севернокорейските тайни служби, които го бяха виждали в компанията на доказани американски агенти. Всички в Северна Корея бяха наясно, че британците и американските са близки. Тя беше получила задачата да проследи Лойд Карсън, да претърси личните му вещи и ако се наложи, да го убие.

И направи точно това — проследи го, претърси вещите му и го уби, след което прибра телефона му. После даде показания, според които набраният номер бе на уважавания генерал Пак. Близкият приятел на човека, който седеше насреща й. Тя си даваше сметка, че ситуацията е деликатна. И може би смъртно опасна за нея.

— Този номер не може да се проследи — каза генералът. — Набрахме го няколко пъти, но никой не вдигна. Засега разполагаме само с твоята дума, донгму Ии. Срещу тази на един уважаван лидер. — Той остави апарата на бюрото и я погледна изпитателно.

Тя най-сетне реши да проговори. Подбираше внимателно думите си.

— Написах доклад. В него е всичко, което знам. Нямам какво да добавя.

— Възможно ли е да грешиш? Сигурна ли си, че чу именно неговия глас?

Чанг-Ча прекрасно знаеше какво иска да чуе генералът насреща й. Но това нямаше да се случи, защото щеше да чуе друго.

Тя бръкна в джоба си и извади собствения си телефон. Натисна няколко бутона и дисплеят светна. След това включи звука.

— Ало? Господин Карсън, вие ли сте? — каза мъжки глас на английски. — Ало? Случило ли се е нещо?

Генералът рязко се приведе над бюрото, при което събори пълната с химикалки чаша. Втренчи се първо в телефона, после в нея.

— Това е гласът на генерал Пак!

— Точно така.

— Как се сдоби с това?

— Направих запис на обаждането от Букурещ.

Юмрукът му се стовари върху плота.

— Защо не докладва досега?

— Защото се надявах, че ще повярвате на един предан агент на Великия вожд, а не на някакъв предател.

Вратата се отвори и в кабинета се появиха двама мъже, също генерали. В Северна Корея имаше твърде много генерали.

Новодошлите бяха с по-нисък чин от собственика на кабинета. Но това бързо можеше да се промени. В тази страна генералите идваха и си отиват. А някои биваха екзекутирани. Тя вече се беше срещнала с тези двамата. И им беше пуснала записа. Но те явно се страхуваха от началника си и бяха предпочели да се явят тук след нея.

Мъжът зад бюрото бавно се изправи.

— Как си позволявате да нахлувате по този начин?

— Великият вожд трябва да бъде уведомен — отвърна единият.

Всички знаеха, че висшестоящият генерал е близък приятел с Пак. Затова нещата бяха организирани по този начин. Истината в Северна Корея не означаваше непременно, че един човек трябва да умре или да бъде свободен. Тя беше само един от многобройните фактори, които трябва да се вземат под внимание — особено когато целта е да оцелееш.

— Имате ли нещо против, генерале? — попита другият.

Генералът погледна телефона, а след това и непроницаемите черти на Чанг-Ча. Очевидно си даваше сметка, че току-що го бяха надиграли, при това по един необратим начин.

В крайна сметка той кимна, свали шапката си от закачалката и поведе колегите си към вратата.

Чанг-Ча изведнъж осъзна, че са забравили за нея, но не се изненада. Тук понятието равноправие на половете не съществуваше. А и тя не беше на военна служба — факт, който автоматично я превръщаше във второкласен гражданин за онези, които бяха.

Запита се дали ще я изпратят да убие Пак. Можеха да го изправят пред наказателен взвод — нормалния начин за разправяне с предателите. Но публичната екзекуция на Пак щеше се нуждае от някакви обяснения. Можеха да излъжат, разбира се, но по-будните граждани щяха да разберат, че зад ликвидирането на един толкова високопоставен офицер със сигурност трябва да се крие много тежко престъпление — например опит за покушение срещу Великия вожд. А това означаваше тежък удар срещу авторитета на самия Вожд. Но предателите трябваше да бъдат наказвани и в повечето случаи екзекуцията бе най-подходящото наказание за тях. Всичко това я навеждаше на мисълта, че изборът ще падне именно върху нея. Убийство, маскирано като катастрофа или нещастен случай. Вече го беше правила. Така предателят щеше да бъде ликвидиран, а живите му съмишленици едва ли щяха да имат куража за втори опит. Същевременно обществеността и останалите потенциални врагове на държавата никога нямаше да разберат за планираното покушение. По този начин авторитетът на Великия вожд щеше да остане ненакърнен.

Обмислила всичко това, Чанг-Ча тръсна глава и го забрави. Заповедта или щеше да дойде, или не.

Тя прибра телефона в джоба си, излезе навън и вдигна глава към безоблачното небе.

По това време на годината затворниците в „Йодо“ се готвеха да посрещнат студа. Първият комплект дрехи, които беше получила след затварянето си в лагера, беше свален от умряло дете. Дрехите бяха мръсни и парцаливи. „Нов“ комплект й се полагаше чак след три години. Изпратиха я на работа в една златна мина, където изкопаваше късчета от скъпоценния метал, без да има представа нито какъв е, нито за какво служи. После я преместиха в гипсова кариера, последвана от дестилационна фабрика, а накрая и на полето. Денят й започваше в четири сутринта и свършваше в единайсет вечерта. Беше виждала съвсем ненормални хора, които копаеха дупки или скубеха бурени. Понякога освобождаваха умиращите лагерници, за да не докладват смъртта им. Чанг-Ча не знаеше, че това е причината, но беше виждала с очите си как стари и млади нещастници пропълзяват през отворения портал, за да умрат на броени метри от него. Никой не си правеше труда да ги погребе и труповете им обикновено ставаха плячка на дивите животни.

Домът й беше кирпичена колиба, която споделяше с още трийсетина лагернички. Размерите й бяха по-малки от тези на сегашния й апартамент. Отопление нямаше, а одеялата бяха тънки и осеяни с дупки. Вътре беше адски студ. Една нощ се събуди от премръзване, но само за да установи, че момичето до нея е умряло от студ. На двеста души се полагаше една тоалетна. Това беше животът й.

Десет.

Толкова на брой бяха основните правила във всички лагери.

Не бягай, гласеше първото и най-важното от тях.

Последното, може би най-важното, обобщаваше лаконично: Ако нарушиш някое от горните правила, ще бъдеш разстрелян.

Останалите между тях — не кради, изпълнявай заповедите, шпионирай останалите затворници и докладвай — бяха пълнеж. Опасността да ги убият по всяко време и без причина беше много голяма.

Имаше едно правило, което я заинтригува. Номер девет. То гласеше, че всеки лагерник трябва да се разкайва за грешките си. Залъгалка за онези, които се надяваха, че един ден ще напуснат лагера. Но тя не беше сред тях. Не вярваше, че някога ще бъде свободна. Не се разкайваше за грешките си. Просто се опитваше да оцелее. В това отношение сегашният й живот не се различаваше кой знае колко от онзи в лагерите.

И тук просто се опитвам да оцелея.