Мишената

29

Роби отпи глътка изстинало кафе и се зае да оглежда останалите присъстващи в стаята. Намираха се в една от тайните квартири на ЦРУ на двайсет километра от Париж.

Рийл се беше облегнала на стената и не гледаше никого.

Заместник-директор Маркс четеше някакъв текст от дисплея на телефона си.

Андрю Виола седеше на един стол и гледаше в пода.

До него седеше Еван Тъкър, забил очи в тавана.

Маркс изключи телефона си и погледна към Роби и Рийл.

— Имате ли да добавите нещо към доклада? — попита тя.

Роби поклати глава.

— Не — отвърна Рийл. — Той явно очакваше появата ни и се застреля, преди да направим каквото и да било. Каза да не им позволяваме да нараняват семейството му и прати по дяволите нашия президент.

Еван Тъкър видимо потръпна. Рийл го изгледа с погнуса, но не каза нищо.

Роби остави кафето си на масата и се изправи.

— Някой ще ни обясни ли какво става сега? — попита той.

Въпросът му беше насочен към Тъкър, а не към Маркс.

Директорът го осъзна последен, главно поради последвалата тишина. Очите му срещнаха втренчения поглед на Роби.

— Какво искаш да кажеш? — бавно попита той.

— Че очаквам да чуя истината.

Роби направи няколко крачки към него. Рийл стори същото.

Виола скочи и застана между тях.

— Мисля, че всички трябва да си поемем дъх и да се успокоим — отчетливо обяви той.

— Отдръпнете се, Роби и Рийл! — заповяда Маркс. — Мисията приключи!

— Силно се съмнявам в това — стрелна я с поглед Рийл.

— Какво искаш да кажеш? — изръмжа Тъкър.

— Вторият най-влиятелен човек в Северна Корея слага край на живота си във Франция, а вие си въобразявате, че всичко свършва дотук?

— Мястото беше основно почистено. Нищо не може да ни свърже с инцидента. Освен това става въпрос за безспорно самоубийство. Това ще бъде установено в момента, в който открият тялото. Защото е истина.

— Шегувате се, нали? — каза Рийл. — Нима допускате, че параноичните корейци ще оставят нещата така? Нима забравихте голямата им мечта да бъдат някакъв фактор в международната общност?

— Защо мислиш, че ще им пука? — изкрещя шефът на ЦРУ.

— Защото сте се изпотили, Тъкър! Защото сте затънали до гуша! Последните думи на генерала бяха президентът ни да гори в ада. Искате ли да докладваме точните му думи в Белия дом? Президентът може би ще прояви интерес, защото става въпрос лично за него.

— Разбирам накъде биеш, Рийл — решително се обади Маркс и вдигна ръка. — Наистина разбирам! Но искам да спреш дотук. Веднага! Това няма да ни донесе нищо добро.

Рийл понечи да отвърне нещо, но успя да се въздържи и гневно й обърна гръб.

— И тъй, какво правим сега? — попита Роби.

— Няма да разлайваме кучетата — отсече Тъкър.

— Наистина? Това ли ще бъде цялата ви стратегия?

— Според мен трябва да си събираме багажа и да се връщаме в Щатите — обади се Маркс. — Тук нямаме полезни ходове. — Тя погледна двамата агенти и каза: — Събирайте си нещата и да тръгваме!

Очите на Роби останаха заковани върху пребледнялото лице на Тъкър.

— При цялото ми уважение, сър, това няма да ни се размине току-така — мрачно рече той. — Независимо колко много го искате и вие, и президентът. Затова трябва незабавно да изградим нова стратегия за париране на корейците, които няма как да не реагират, повярвайте ми!

— Какво ти разбира главата от стратегии, Роби? — презрително каза Тъкър, но гласът му потрепна издайнически.

— Достатъчно, за да си давам сметка, че седим върху буре с барут, а Северна Корея разполага с ядрено оръжие. Те и без това не пропускат да ни хвърлят пясък в очите, когато им дадем шанс. А според мен в момента им предлагаме именно такъв шанс и те няма да се поколебаят да ни сритат в топките. Единственият въпрос е как ще го направят.

— Как според теб? — попита Маркс.

Тъкър местеше очи от единия към другия и мълчеше. Явно и той очакваше отговор на същия въпрос.

— Има два начина — намеси се Рийл. — Сериозен и ограничен. Сериозният означава да изстрелят ракета, а ограниченият — да изпратят свой екип убийци срещу определени мишени у нас.

Роби кимна в знак на съгласие.

— Кой от двата ще изберат според вас? — попита Маркс.

— Ракетата не означава нищо — отговори Роби. — Тя не може да достигне до нашата територия или до тази на някой от съюзниците ни. А и досега не са доказали, че имат заряд.

— Тоест остава другото — да изпратят екип убийци срещу мишена на наша територия — каза Маркс. — Но срещу каква по-точно?

— Мишените най-вероятно ще бъдат повече от една — поправи я Роби. — А ако сме планирали да отстраним техния лидер, може би и те…

— Това няма как да се случи, Роби — поклати глава Тъкър. — Президентът се охранява по най-добрия възможен начин.

— Може би да, може би не. Нека не забравяме, че съвсем неотдавна за малко не го ликвидираха, при това насред Белия дом!

— Северна Корея е известна с най-безмилостните убийци на света — добави Рийл. — На които изобщо не им пука дали ще оцелеят, или ще умрат — също като живите бомби в Близкия изток.

— Лично аз не вярвам, че ще дръпнат спусъка — поклати глава Маркс. — Това би означавало да ги изтрием от лицето на Земята.

Тъкър се изправи.

— Ще мислим, ако се стигне дотам — обяви той.

— Добре, така да бъде — направи крачка към него Рийл. — Но нека бъдем наясно и по един друг въпрос: опитате ли се да ни лепнете и този гаф, не само корейците ще бъдат по петите ви!

— Как смееш да ме заплашваш! — почервеня Тъкър.

— Това е повече от заплаха, господин директор. Много добре знаете, че когато някой причини зло на мен или на моите близки, аз му отвръщам със същото. Без изобщо да ми пука какво знаме развява.

След това изявление тя се обърна и напусна стаята.