Мишената

74

Вниманието на Роби беше привлечено от китайския дракон, който тържествено се придвижваше към площада пред кметството. Или по-скоро от големия брой крака под златисточервеното му тяло.

Той стрелна с поглед Рийл, която също наблюдаваше дракона.

— По-добре да сме сигурни, вместо после да съжаляваме — каза Роби и тя кимна.

Няколко думи по радиостанцията бяха достатъчни. След минута семейство Кашън изчезна във вътрешността на кметството, а няколко полицаи се втурнаха към дракона и започнаха да свалят „кожата“ му.

Върху лицето на Роби се изписа дълбоко смайване.

Краката бяха на тийнейджъри. На американски тийнейджъри.

— Окей — усмихна се Роби. — Официално признавам, че реагирах като параноик.

— Наистина ли мислиш така? — погледна го Рийл.

Влязоха в кметството и Роби се приближи към Сам.

— Съжалявам за фалшивата тревога — подхвърли той. — Беше нещо като снощната кола.

— Няма лошо — отвърна Сам, но от поведението му личеше, че не е особено доволен.

— Какво става? — попита Елинор, която се бе приближила към тях.

— Фалшива тревога, госпожо — отговори Сам. — Вече можем да продължим по предварително уточнената…

Човекът не получи шанс да довърши изречението си. Куршумът пръсна главата му и обля с кръв близкостоящите.

Роби сграбчи Елинор и я наведе, а Рийл светкавично се завъртя и откри огън в посоката, от която беше дошъл куршумът.

Прикривайки Първата дама с тялото си, Роби я избута към останалите.

— Децата вън, веднага! — изкрещя той към агента на Сикрет Сървис, който охраняваше Томи и Клеър.

Човекът моментално изпълни заповедта, подпомогнат от друг свой колега.

Клеър зърна мъртвия Сам на пода и избухна в плач. Томи беше прекалено уплашен, за да издава каквито и да било звуци.

Елинор изкрещя след децата си в момента, в който единият от придружаващите ги агенти рухна върху близките столове, смъртоносно улучен в главата.

От балкона на втория етаж тежко се стовари тялото на един от полицаите, които охраняваха периметъра. В челото му зееше дупка.

— Горе са! — изкрещя от ариергарда Рийл и засипа с куршуми балкона.

Това беше единственият начин да осигури безопасното изтегляне на мишените.

— Бързо, бързо! — извика Роби и побутна Елинор пред себе си.

Вторият агент с децата рухна по очи, улучен в гърба.

— Рийл! — изкрещя Роби.

Партньорката му се стрелна към вратата и нанесе тежък удар на мъжа, който се беше изправил под рамката. Ритникът размаза лицето му. Тялото му политна назад, а автоматът изтрака на пода. Куршум в главата сложи точка на усилията му да докопа обратно оръжието си.

В следващия миг самата тя политна назад от тежък удар с рамо в корема. Падна на пода и светкавично се претърколи по излъскания паркет. После вдигна пистолета и се прицели, но единичният изстрел я изпревари. Мъжът, който я беше блъснал с рамо, застина на място в продължение на цяла секунда, след което бавно падна по очи. Куршумът на Роби беше отнесъл по-голямата част от лицето му.

Клеър и Елинор изпищяха, зърнали как човек с картечен пистолет МП5 нахлува в залата. Роби изпразни пълнителя си в негова посока, принуждавайки го да потърси укритие. След миг вече изблъскваше Елинор към близката врата. В същото време Рийл полетя към противоположния край на салона, прескочи някаква маса и сграбчи ръцете на децата. Частица от секундата по-късно тримата влетяха в същата стая, в която бяха изчезнали Елинор и Роби, и вратата се затръшна след тях.

Агент на Сикрет Сървис се втурна в преддверието, следван от още един полицай. Вторият беше прострелян в гърдите още преди да посегне към оръжието си. Агентът отправи три изстрела към втория етаж. Дрезгав вик беше доказателството, че е улучил някого. Но после и той беше пометен от откоса на картечния пистолет. Все пак успя да изпразни пълнителя си в нападателя и го отнесе в отвъдното заедно със себе си.

В съседната стая Роби и Рийл побързаха да дръпнат Първото семейство по-далече от вратата и да ги долепят до пода — само миг преди едрокалибрените куршуми да надупчат вратата, разпръсквайки метални и дървени парченца във всички посоки.

Роби и Рийл изчакаха стрелбата да спре и бързо изведоха Елинор и децата през една вътрешна врата. Роби заключи след себе си и се огледа. Стаята беше малка, без прозорци. В средата се виждаха тесни стълби, водещи надолу.

— Вероятно към мазето — подхвърли Рийл, успяла да се ориентира преди него. — Извито стълбище.

— Което ограничава ъгъла на стрелбата — бързо отвърна Роби, който моментално разбра какво има предвид тя. — Това ни дава предимство.

— Нямаме друг избор, затова да го направим.

Побутнаха Първото семейството пред себе си и поеха надолу. След няколко стъпала се озоваха в мазето, което се оказа по-малко от стаичката горе и нямаше друг изход.

Бяха попаднали в капан.

Веднага преобърнаха масивната дървена маса и направиха знак на Елинор да се скрие зад нея заедно с децата.

Битката горе продължаваше с пълна сила. Трещяха изстрели, разнасяха се викове. Пропусналите целта си куршуми бръмчаха със смразяващо кръвта свистене, а онези, които улучваха, издаваха глух тътен, последван от тежкото падане на човешко тяло.

Клеър вече беше в истерия.

Томи изглеждаше като парализиран.

Елинор потърси погледа на Роби. Беше уплашена, но когато проговори, гласът й прозвуча твърдо:

— Как ще преместим децата ми на сигурно място, агент Роби?

Рийл изследваше стълбището. Вече беше презаредила, а разполагаше и с оръжията на падналите агенти. В един момент се обърна и подхвърли един резервен на партньора си.

— Работим по въпроса, госпожо — отвърна Роби. — Ще направим всичко по силите си.

След тези думи се опита да използва радиостанцията си, но никой не отговори.

— Това означава ли, че… — започна Елинор, но после млъкна и хвърли разтревожен поглед към ридаещата Клеър.

— Да, всички са избити — тихо отвърна Роби.

Опита се да набере 911 на мобилния си телефон.

Прозвуча сигналът за свободно, но никой не вдигна.

— Вероятно са засипани с обаждания — промърмори той, после вдигна глава и спря поглед върху Клеър и Томи.

— Томи?

Момчето не реагира.

— Върколак! Чуваш ли ме?

Томи го погледна и кимна.

— Клеър? — подвикна Рийл. — Чуваш ли ме, Стави Никс?

Клеър преглътна, престана да плаче и най-после се обърна да я погледне.

— Няма да ви лъжем. — Рийл направи крачка напред. — Положението ни е сериозно, но имаме прикритие и сме въоръжени. Не знаем числеността на противника, но със сигурност е по-многоброен от нас. — Хвърли кос поглед към Роби и продължи: — Но ние сме с вас и ще останем докрай заедно. За да стигнат до тук, ще трябва да минат през труповете ни. Ясно ли е?

Тримата бавно кимнаха.

— Стойте зад масата.

Броени секунди по-късно екнаха три изстрела. Някакво тяло се претърколи надолу по стълбите и се просна в краката им.

Роби се обърна към Рийл. От дулото на пистолета й все още излиташе дим.

— Опитваше се да действа тихо, но не му се получи — кратко поясни тя.

— Не чувам никакви сирени — обади се Елинор.

— Местните полицаи са около трийсет, десет от които бяха включени към вашата охрана — отвърна Рийл. — Има вероятност всички да са убита. А останалите, изглежда, все още не са пристигнали.

Роби огледа стаичката, като едновременно с това напрягаше слух за стъпки над главите им. Таванът беше твърде дебел и солиден и едва ли можеше да бъде пробит с куршум. Това означаваше, че ако иска да стигне до тях, противникът ще трябва да се спусне по стълбите.

Но те вече бяха изпратили долу един от своите хора и знаеха какъв е резултатът. Предимството беше на страната на Роби и Рийл единствено благодарение на извитото стълбище. Нямаше как да бъдат подложени на директна атака. Освен това имаха достатъчно време да се прицелят и да стрелят, докато противникът беше принуден да действа на сляпо.

Отгоре се разнесе силен трясък, последван от викове и безразборна стрелба. Това продължи известно време, после всичко утихна.

Малко по-късно отново долетяха гласове, които обаче не говореха на английски.

— Мамка му! — възкликна Рийл и погледна към Роби, който беше извърнал взор към рафта в дъното на помещението.

Върху него имаше купчина стари дрехи. Тя го изчака да кимне, извади ножа си и тръгна натам.

— Какво правите? — попита Елинор.

— Ще се опитаме да осигурим някаква защита — отвърна Роби.

— Но тези дрехи не могат да спрат куршумите — озадачено го изгледа тя.

Рийл наряза дрехите на малки ивици и им показа как да ги затъкнат в ушите си. Други, по-големи и във формата на кърпички, бяха завързани около шиите им.

— За какво служат? — попита Томи.

— Защита срещу зашеметяващи гранати — поясни Рийл. — Преди малко ги чухме. Гърмят много силно и излъчват ослепителна светлина. А когато експлодират, изпускат и гъст задушлив дим. Ясно е, че противникът разполага с такива гранати.

— Целта им е да предизвикат объркване — добави Роби. — И го правят доста добре.

Отгоре се разнесоха още изстрели, последвани от стъпки.

Роби и Рийл се спогледаха, а след това накараха Елинор и децата да легнат на пода.

— Покрийте очите и носовете си с кърпите и запушете ушите си с длани. И в никакъв случай не се изправяйте.

Двамата заеха позиции с една ръка върху кърпите, готови бързо да ги дръпнат върху лицата си. Даваха си сметка, че едва ли ще имат достатъчно време да се възстановят от експлозиите, за да отвърнат на огъня, но това вече беше без значение. Нямаха друг избор.

Чуха как вратата горе се отваря. Разнесоха се стъпки, а след това дойдоха и гранатите.

Не една или две, а цели три.

Роби и Рийл се проснаха по очи миг преди детонацията. Трясъкът беше толкова силен, че парчетата плат в ушите им не бяха в състояние да го неутрализират. Гъстият дим с лекота проникна през тънкия плат и изпълни устите, носовете и дробовете им. Ярката светлина стигна до зениците им, въпреки че гледаха в пода.

Елинор и децата изпищяха и припаднаха.

Роби и Рийл започнаха да се надигат, но бяха твърде замаяни от дима, трясъка и ослепителната светлина, за да го сторят бързо. Когато все пак се изправиха, откриха, че са обкръжени от въоръжени мъже.

МП5 срещу обикновени пистолети.

Никакъв шанс.

Севернокорейците бяха готови за своето кърваво отмъщение.

Всичко бе свършило.