Мишената

17

— Господин Фонтейн?

Задрямалият в болничното легло Ърл се сепна и отвори очи.

— Господин Фонтейн?

Погледът му се фокусира върху младата лекарка, тялото му се надигна.

— Да?

Тя придърпа един стол и седна до него. Ърл моментално забеляза, че придружаващият я надзирател не е големият Албърт. Но и този го наблюдаваше внимателно и с открито подозрение. Вероятно беше в течение на престъпленията на Ърл за разлика от младата лекарка.

— Исках да ви кажа, че проведох няколко телефонни разговора.

— Какви телефонни разговори?

— Относно молбата ви.

Ърл прекрасно знаеше за какво става въпрос, но реши да изпълни докрай ролята на треперещия старец, на когото дните са преброени.

— За моето малко момиченце?

— Точно така.

— О, божичко, много съм ви благодарен!

— Разговарях с някои хора от Вашингтон.

— От Вашингтон?! Мили боже! Благодаря, много благодаря!

— Когато им обясних ситуацията, те ме свързаха с други хора. Но все още няма гаранции.

— Разбира се. Не съм и очаквал такива. Но наистина нямам думи да изразя благодарността си за това, което сте направили за мен!

Очевидно засрамена от този изблик на признателност, лекарката поруменя.

— Предполагам, че знаете колко деликатни са тези неща.

— Разбира се — бързо отвърна Ърл. — На никого нищо няма да кажа.

— Точно така. Нямам опит в това отношение, но обясних максимално ясно за какво става въпрос. Шерифите…

— Шерифите! — възкликна Ърл. — Малкото ми момиченце е добре, нали?

— Федералните шерифи отговарят за Програмата за защита на свидетелите, господин Фонтейн.

— Вярно — плесна се по челото Ърл и посочи интравенозната система, към която беше свързан. — Това е от лекарствата, докторке. Проклетите лекарства ми размътват мозъка и ми пречат да мисля. Понякога не помня дори името си.

— Разбирам — кимна тя със съчувствие. После забързано продължи: — Отговориха ми, че молбата ви е крайно необичайна и ще трябва да я проверят. Нямам представа колко време ще им отнеме това, но не пропуснах да им обясня специалната ситуация, в която се намирате. — Тя замълча за момент, после направи опит да продължи, но видимо се обърка. — Искам да кажа, че…

— Че не ми остава много, нали? — услужливо подхвърли Ърл.

— Да, точно това им казах. Без да навлизам в подробности, защото това би означавало злоупотреба с доверието на пациента.

— Ясно, ясно — насърчително се усмихна Ърл. — Радвам се за това. Не че ми пука кой знае и какво знае… Умирачката си е умирачка.

— Но те ме увериха, че ако няма законови пречки, непременно ще влязат в контакт с дъщеря ви и ако не друго, поне ще я запознаят с фактите…

— Нима е възможно да се сбъдне тази мечта, господи? — прошепна Ърл. Сълзите му бликнаха, а ръката легна върху сърцето.

— Моля ви, господин Фонтейн — разтревожено го погледна лекарката. — Трябва да сте наясно, че дори да влязат във връзка с нея, няма гаранции, че тя ще приеме поканата и ще дойде да ви посети.

— Наясно съм, докторке. Абсолютно наясно. Но поне ще знае, че има избор, нали? А това е много повече в сравнение с онова, което някога имах аз. — Треперещата му ръка се протегна да я докосне. — Наистина не знам как да ви благодаря. Мога само да се надявам, че ще си спомните този миг, когато дойде и вашият ред… Ще си спомните как сте направили един старец по-щастлив, отколкото когато и да било.

Лекарката пое ръката му и леко поклати глава към надзирателя, който завъртя очи.

Жената си тръгна, а Ърл отново се отпусна на леглото. Дишаше дълбоко, за да укроти бесния ритъм на сърцето си.

Не умирай точно сега, старче, рече си той. Трябва да издържиш още малко.

Извърна глава към Младши, който го наблюдаваше от леглото си с поглед, който не му хареса.

— Какво си намислил, Младши? — попита той.

— А ти какви ги вършиш?

— Изобщо не ти влиза в шибаната работа! — отсече той.

— Познавам те, Ърл. Аз съм убиец. Изтрепал съм сума ти кучки в Алабама. Нямах спиране. — Младши вдигна ръка и почука главата си. — Всичко е тук, горе. Докторите казаха, че просто съм устроен така, но гадните съдебни заседатели не им обърнаха внимание.

— Проблемът е в лицето ти, Младши — рече Ърл. — То те кара да кълцаш горките мадами, защото прилича на свински задник. Никоя жена няма да се чука с теб, ако не й опреш нож в гърлото.

— Ти си голям мръсник, Ърл — сякаш не го чу Младши. — Пак си намислил нещо, надушвам го.

— А това, което надушвам аз, е вонята на лайна, която се носи от твоето легло. Май отново си се насрал като бебе, а?

Но в думите му нямаше плам. Не му харесваше, че Младши е подозрителен. Като нищо можеше да каже на някого и да прецака всичко.

— Надушвам го, старче — повтори той и на лицето му се появи мрачна усмивка. — Нямам какво друго да правя, освен да се питам какво е то. И мисля, че вече разбрах. Ами ако реша да го споделя с някого, например с докторката?

— Може пък да не те свитнат, Младши — мрачно го изгледа Ърл. — Но аз не бих заложил на това.

Извърна глава на другата страна и дрезгаво повика сестрата. Изчака я да се приближи и понижи глас:

— Трябва да проведа един телефонен разговор, скъпа. Ще го уредиш ли?

— На кого искаш да се обадиш?

Ърл стрелна с поглед Младши, който лежеше със затворени очи.

— На едни приятели. Чувствам се самотен. Имам право на един разговор дневно, но вече четири дни не съм се обаждал на никого. Ще ме уредиш ли, скъпа?

— Ще видя какво мога да направя — отвърна сестрата.

— Тук съм и ще те чакам — усмихна й се Ърл.

Тя изсумтя и се отдалечи.

Усмивката на Ърл се стопи. Отново погледна Младши.

Лошо. Много лошо.