Мишената

76

Атентатът срещу Първото семейство изправи двете страни на ръба на войната, но дипломацията в крайна сметка свърши своето — Северна Корея получи възможност да запази авторитета и националната си гордост, а администрацията във Вашингтон си спести разкриването на политически опасни факти, свързани с планираното сваляне на режима в КНДР. Нападението в Нантъкет беше приписано на радикални елементи в Северна Корея, които ръководството на страната решително заклейми.

И нещата спряха дотам. Поне за известно време.

Беше установено, че корейският наказателен екип е проникнал в кметството благодарение на карнавалните костюми за Хелоуин. Те бяха убили един охранител на задния вход, бяха влезли и отцепили цялата сграда, като бяха избили вътрешната охрана. Полицаят, който стреля срещу Чанг-Ча, видял какво става и тръгнал към звуците, идващи от мазето. Там треперещата му ръка все пак успяла да натисне спусъка.

Роби и Рийл получиха горещите благодарности на президента, съпругата и децата му. Бяха обявени за неофициални членове на семейството. Томи беше дълбоко впечатлен от героизма им. Той и сестра му говориха с психолози, които им помогнаха да преодолеят шока от това, на което бяха станали свидетели. Клеър изглеждаше като друг човек, отърсила се от хлапашката самоувереност. Тя получи пълната подкрепа на по-малкия си брат, което щеше да бъде добре и за двамата.

Преди Роби и Рийл да напуснат Белия дом, Елинор ги прегърна.

— Дължим ви живота си — прошепна тя. — Както аз, така и децата ми.

— Не — твърдо отвърна Роби. — Всички ние дължим живота си на Чанг-Ча.

След срещата в Белия дом двамата се отправиха към апартамента на Роби. Благодарение на информационната система на ЦРУ бяха научили много за Чанг-Ча — нещо, което само усили депресията на Рийл.

— Колко много е преживяла — промълви тя. — След дългите години, прекарани в „Йодо“, получава шанс да се измъкне от ада, но при условие че избие цялото си семейство. Глад, изтезания, а след това и убийства от името на режима. И въпреки това ни спаси живота. Защо? За да бъде простреляна от ръката на някакво шашардисано ченге?

— Човекът не е виновен, Джес — каза Роби. — Помислил си е, че тя е врагът.

— Но не беше!

— Знаеш, че Пхенян поиска тялото й, нали?

— Да — каза Рийл. — Но ние я погребахме тук.

— Защо постъпи така? — изгледа я Роби. — Какво я накара да запази живота ни?

— Тя сама го каза, Роби. Била е уморена от това, което върши. Точно като мен.

— Предполагам, че си права.

— Но беше по-добра от нас — добави Рийл. — Разбра го, нали?

— Да — призна с въздишка той. — Никога не бях виждал някой да се справя с петима противници по начина, по който го направи тя.

— В момента, в който извади ножовете и ни погледна, аз бях сигурна, че няма да ни нападне — добави Рийл.

— Защо? Когато каза, че съжалява, изглеждаше объркана.

— Ти казвал ли си на някого, че съжаляваш, преди да го убиеш?

Роби се облегна назад и потъна в размисъл. После бавно поклати глава.

— Не.

— Тя го направи заради Мин.

— Разбира се — отново кимна Роби.

— Успяла е да измъкне детето по гениален начин.

— Ако е разсъждавала така, както се би, от нея със сигурност щеше да излезе страхотен шахматист.

— Шест хода напред — замислено промълви Рийл.

— Точно така.

— Синия е на мнение, че напрежението между нас и Северна Корея много скоро ще спадне.

— Докато отново не се повиши — отбеляза той.

— Лично аз предпочитам спокойствие, макар и временно.

— Всички искаме това.

— Остава въпросът с Мин.

— Така е.

— Мислиш ли, че ще се съгласят?

— Не можем да направим нищо друго, освен да ги попитаме, Джес.

— В такъв случай да вървим.

— Сигурна ли си? — изгледа я той.

— Колкото във всичко останало — сви рамене тя.

Роби грабна ключовете за колата и двамата напуснаха апартамента.

Наложи се да преодолеят доста препятствия, поставени от различните институции. Но в крайна сметка извадиха късмет — главно благодарение на Ким Сък, който с готовност прие да им помогне.

Отбиха се на още две места, след което се насочиха към голямата къща в Северна Вирджиния. Роби беше звъннал предварително и там вече ги чакаха.

Джули Гети отвори входната врата. Срещу нея стояха Роби, Рийл и Сук.

И Мин.

Тя беше облечена с панталон и дълга риза и обута с маратонки. Косата й беше вързана с жълта панделка.

Беше чиста и спретната, но със зачервено лице. Защото беше плакала.

Скърбеше за Чанг-Ча.

Освен това трепереше от страх.

— Здрасти — топло ги поздрави Джули. — Хайде, влизайте.

Възстановил се след побоя, който му нанесоха хората на Леон Дайкс, настойникът й Джеръм Касиди ги очакваше в хола. Беше строен мъж на средна възраст, със стегната на тила посивяла коса.

Той се здрависа с Роби, когото познаваше, а след това се запозна с Рийл и каза:

— Джули ми е разказвала много за вас.

— Само разсекретена информация — добави с усмивка Джули, седна до момиченцето и протегна ръка: — Здрасти, Мин. Аз съм Джули. — После подхвърли няколко думи на корейски, част от които Мин разбра.

— Не беше зле — засмя се Сък. — Трябва ти още доста прашка.

— Знам, знам — въздъхна Джули.

— Казвам се Мин. На десет години съм — изрече забързано на английски момченцето.

— А аз съм на петнайсет, с пет повече от теб — отговори Джули.

Мин очевидно не разбра какво й казва, но въпреки това се усмихна.

Джули я хвана за ръката и започна да прегъва пръстите й.

— Ето, това са пет пръста.

Мин кимна и преброи до пет на корейски.

— Точно така — насърчително й се усмихна Сък. — Браво.

— Роби — обади се Джеръм. — В общи линии разбрах за какво става въпрос, но бих искал малко повече информация.

Роби накратко му разказа историята на Мин, а след това директно попита дали тя може да живее при тях.

— Защото не може да се върне в Северна Корея — поясни Рийл.

— Настаняването при приемни родители ще бъде трудно — добави Роби. — Знам, че искам твърде много, но веднага си помислих за вас. Мин не разбира английски. Всъщност не разбира адски много неща. Ако откажете, изобщо няма да разбере какво сме ви помолили.

— Винаги съм мечтала за брат или сестра — обади се Джули. — Особено пък за по-малки от мен. — Извърна се към Джеръм и добави: — Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че след всичко, което това момиченце е преживяло, то заслужава да има приятели — отвърна той. — Мисля, че като за начало ние не сме чак толкова лоши…

Рийл погледна Роби с видимо облекчение и каза на Джеръм:

— Нямате представа какво означава всичко това за нас!

— Напротив, имам — отвърна той. — Не много отдавна самият аз имах нужда от подкрепа. И ако не я бях получил, сега едва ли щях да седя пред вас.

Преди да си тръгнат, се наложи да обяснят на Мин, че ще остане да живее при Джеръм и Джули. Сък с готовност прие да й помага, докато натрупа достатъчно познания по английски.

Отначало момиченцето се вкопчи в него, но после се успокои и позволи на Джули да я изведе от стаята.

Обясниха на Джеръм, че документите ще бъдат изготвени максимално бързо, след което щеше да стане официален настойник на Мин.

— Изненадан съм, че администрацията се е размърдала — отвърна той.

— Може би искат да приключат максимално бързо с този по-особен случай — каза Роби.

На връщане шофираше Рийл. Когато зави в посока, обратна на апартамента на Роби, той веднага разбра къде отиват.

Едно затънтено място във Вирджиния, малко и усамотено, но с прекрасна гледка към планините Блу Ридж. То се намираше само на сто и няколко километра от Вашингтон, но сякаш беше на хиляда.

Рийл паркира и двамата слязоха от колата. Увиснало ниско над хоризонта, слънцето беше запалило огромен пожар в небето. Вятърът се усилваше и температурата спадаше. Скоро щеше да завали и мястото щеше да стане тъжно и мрачно. Но сега, в тази минута, заобикалящата ги красота спираше дъха.

Отвориха ръждясала порта и поеха по затревената пътечка. От двете й страни се виждаха стари надгробни камъни, повечето от тях килнати на една страна.

Вляво от края на пътеката белееше една нова надгробна плоча — от онези, които най-често се срещаха в гробището „Арлингтън“. Семпъл дизайн, но въпреки това вдъхновяващ.

Надписът върху нея беше кратък:

Никой не знаеше датата и мястото на раждането й. Никой не знаеше на колко години е била. Известна беше само датата на смъртта й, но хората, ангажирани с погребението, очевидно не бяха сметнали за нужно да отбележат този печален факт.

— На нейно място можехме да бъдем ние — промълви Рийл, заковала поглед в бялата плоча.

— Щяхме, ако не беше тя.

— Ние сме като нея, знаеш го…

— Има известни прилики — призна Роби.

— Как ли се чувства толкова далече от дома?

— Не съм сигурен, че на мъртвите им пука къде са. А и едва ли Северна Корея е била истински дом за нея.

— Радвам се, че отказаха да я транспортират обратно — тръсна глава Рийл. — Според мен мястото й е тук. Така е някак… по-справедливо.

— Поне е спокойно. Мисля, че тази жена има право на малко спокойствие след всичко, което е преживяла.

— Като теб и мен.

— Да, като теб и мен — съгласи се Роби.

— Не я познавах приживе, но никога няма да я забравя.

— Все пак остави частица от себе си — Мин.

— Дала й е шанс за живот — каза Рийл. — Ние също можем да й помогнем да го получи.

— Вече й помогнахме.

— Имам предвид нещо повече от предаването й в ръцете на Джеръм и Джули.

— Наистина ли? — изненадано я погледна Роби.

— Да. И не само защото сме задължени на Чанг-Ча.

След тези думи Рийл коленичи и почисти няколко листа, кацнали върху пресния гроб.

— Не само заради това — тихо промълви тя, после се изправи и хвана ръката на Роби. — А и защото хората трябва да правят подобни жестове… — Замълча за момент и добави: — Дори хора като нас.

Обърнаха се и тръгнаха обратно, докато последните лъчи отстъпваха пред мрака.