Мишената

9

Товарният самолет се друсаше на височина около три хиляди метра, снижавайки се към нещо, което приличаше на гъста гора. Роби и Рийл седяха един срещу друг на сгъваемите седалки край стената на кабината. Рийл се усмихна въпреки друсането и оглушителния рев на моторите.

— Какво? — изгледа я Роби.

— Не знам защо се надявах, че ще изпратят за нас един Гълфстрийм.

— Да, бе. Добре че полетът не беше дълъг.

— Добрата стара Северна Каролина — каза тя. — Насред нищото.

— Агенцията не обича съседи — отвърна Роби.

Не можеха да гледат навън, тъй като липсваха илюминатори. Но пукането в ушите подсказваше, че се снижават. Ръчните им часовници потвърждаваха това.

— Какво ще стане, когато пристигнем? — попита тя.

— Казаха, че ще ни подложат на изпитания — сви рамене Роби. — Предполагам, че ще направят именно това.

— А после?

— Не знам дали ще има после.

— Не мисля, че всичко зависи от нас, Роби.

— Нито пък аз.

Пет минути по-късно чуха спускането на колесниците. След още толкова самолетът се приземи на пистата и измина известно разстояние с пронизителен грохот на моторите, включени на реверс. След което спря в далечния край на бетонната полоса.

Няколко минути рулиране и моторите заглъхнаха.

Вратата се отвори и един от членовете на екипажа им каза да слизат.

Спуснаха се по сгъваемата стълба, опряна до отворената врата на самолета. В момента, в който стъпиха на земята, пред тях се закова едно хъмви. До шофьора седеше Аманда Маркс, облечена в камуфлажна униформа.

— Добре дошли в Бърнър — поздрави ги тя, щом слезе от колата. — От последното ви идване тук са направени някои промени.

— Какви по-точно? — попита Рийл.

— Не искам да ви развалям изненадата — отвърна Маркс, огледа ги от горе до долу, а после вдигна глава към облачното небе. Вятърът беше леден.

— Съблечете се по бельо. Можете да си оставите само обувките.

— Моля? — изгледа я Рийл.

— Съблечете се по бельо! — повтори със заповеднически тон Маркс.

— А защо, ако смея да попитам? — сопна се Роби.

— Или го направете, или се качвайте обратно в самолета и си потърсете адвокати!

Роби и Рийл се спогледаха, след което бавно започнаха да се събличат на пистата.

Той остана по шорти и бяла термотениска, а Рийл — по клин за колоездене и прилепнала синя фланелка с дълги ръкави. И двамата бяха с маратонки.

Това не остана незабелязано от Маркс.

— Виждам, че сте очаквали нещо подобно — констатира с леко разочарование тя.

Роби и Рийл не отговориха.

— Комплексът е натам — подхвърли Маркс и махна вляво от себе си. — Само няколко километра, като последния от тях е доста стръмен. Ще следвате хъмвито, което ще се движи с петнайсет километра в час. Ако изостанете с повече от пет секунди, ще си имаме проблеми.

След тези думи заместник-директорът се върна обратно в колата. Шофьорът описа широк кръг на пистата и пое на изток.

Роби и Рийл се спогледаха още веднъж, след което поеха бързо след хъмвито.

— Добре че предвидихме подобно „посрещане“ и облякохме подходящи дрехи — каза Роби.

— Петнайсет километра в час няма да ни убият. Но на хълмовете ще ни се сторят като двайсет. — Тя погледна хъмвито и се опита да определи скоростта му и разстоянието до него. — Мисля, че дистанция от петнайсетина метра ще ни спести проблемите.

— Права си.

Но пробегът се оказа не пет километра, а десет. Не само последната отсечка беше стръмна, а последните пет километра. След трийсет и шест минути без четири секунди стигнаха до комплекса, разположен върху високо, обрасло с иглолистни дървета плато. ЦРУ много обичаше да строи обектите си из пущинаците — ако не за друго, то поне за да вижда отдалече евентуалните неканени гости.

Хъмвито спря и Маркс изскочи навън. Роби и Рийл се приближиха към нея и продължиха да тичат на място, за да разпуснат мускулите си и да успокоят дишането си.

— Не беше чак толкова тежко, нали? — подхвърли Маркс.

— Нищо работа — съгласи се Рийл. — Дано да сте пътували удобно в затопленото купе. Предполагам, че се изразихте метафорично, когато казахте, че няма да се отделяте от нас, нали?

— Ще ме виждате много по-често, отколкото би ви се искало — усмихна се Маркс.

— През стъклото на някоя кола или редом с нас? — изгледа я Рийл. — Искам да кажа, защо да не си споделим удоволствието? Пък ако не издържите, няма страшно. Всички знаем, че човек бързо губи форма, когато седи зад бюро.

Усмивката на Маркс се стопи.

— В стаята си ще намерите пълна екипировка, но все още е рано да отивате там — обяви тя. — Решихме, че след тази малка загрявка е време да се подложите на по-сериозно натоварване.

Тя се обърна и изтича нагоре по стъпалата, водещи към комплекса. Сградата беше изградена от големи дървени трупи. Ламариненият покрив беше покрит с камуфлажна мрежа и окичен с многобройни сензори за блокиране на радиочестоти. Охранителните камери бяха повече от тези в Лондон, а около сградата патрулираха въоръжени бойци с немски овчарки, обучени да се държат враждебно с непознати. В наблюдателните вишки дежуряха снайперисти, чиито пушки можеха да убиват от километър и половина разстояние, а по телената ограда течеше ток. Теренът наоколо беше миниран.

Пътят беше само един — поредица от зигзагообразни завои. Останалата част от периметъра представляваше гъста гора, с изключение на самолетната писта, изградена в най-равната част на долината.

Маркс доближи лице до ретинния скенер и стоманената врата се отключи. Тя я дръпна и махна на Рийл и Роби да побързат.

— Програмата ни е доста натоварена, затова трябва да се залавяме за работа.

— Ами тогава да се залавяме — кимна Рийл и мина покрай нея.

Преддверието беше пусто и миришеше така, сякаш някой беше включил химически душ. Стените и таванът бяха покрити с уреди за наблюдение, повечето от тях почти невидими с просто око.

На това място уединението беше напълно изключено. Дали пък не са открили начин да четат мисли, запита се Рийл. Лично тя не би се учудила.

Маркс пое напред по главния коридор, след което зави наляво по друг, доста по-тесен. Осветлението на тавана беше толкова ярко, че предизвикваше болка в очите. Това беше умишлено, разбира се. Роби и Рийл бяха принудени да гледат само в краката си, докато следваха командира си.

Следващите четири часа бяха трудни дори по стандартите на Роби и Рийл.

Плуване срещу генерирани по изкуствен начин вълни с тежести на китките и глезените.

Катерене по въже до височината на шестетажна сграда без обезопасителна мрежа и под поривите на ураганен изкуствен вятър, който заплашваше да ги откъсне от широките едва пет сантиметра стъпенки.

Стандартният тест за физическа годност беше с тройно по-висока скорост и телата им плувнаха в пот, а мускулите и сухожилията им бяха подложени на максимално натоварване.

След това дойде ред на лицевите опори и коремните преси, изпълнени в сауна, където температурата наближаваше четирийсет градуса.

Тичане по сто стъпала, монтирани под ъгъл от шейсет градуса. Направиха го няколко пъти поред, докато почти останаха без дъх.

После им подхвърлиха пистолети и ги вкараха в тъмна зала, където блеснаха ослепително ярки прожектори. Стрелбата започна. Използваха се гумени куршуми. Роби лично се увери в това, след като един от тях рикошира в стената и без малко да го удари по главата.

Движенията им бяха инстинктивни. Забравили умората, те се втурнаха напред и започнаха да стрелят по мишените, елиминирайки ги една по една. Спряха едва когато насрещният огън беше прекратен и ослепителните прожектори блеснаха.

Маркс се наведе от прозорец с поликарбонатно покритие два етажа над тях.

— Излезте през вратата срещу вас — извика тя. — Ще бъдете придружени до стаята си, където след малко ще дойда и аз.

Роби и Рийл се спогледаха.

— Добро посрещане, няма що — подхвърли той.

— Кой казва, че е приключило? — отвърна тя. — Не и кучката горе!

На излизане от залата им взеха пистолетите. Мъж в черна униформа ги поведе по коридора и им посочи вратата в дъното.

Роби отвори, а Рийл надникна иззад рамото му.

Стаята беше с размерите на затворническа килия и изглеждаше точно толкова гостоприемна.

— Една и за двамата? — учуди се Рийл.

— Предполагам — сви рамене Роби.

— Е, удоволствието ще бъде пълно. Уют отвсякъде. Надявам се, че не хъркаш.

— И аз си помислих същото за теб.

Влязоха и затвориха вратата. Леглото беше на два етажа, покрито с тънки матраци и единични чаршафи. Възглавниците бяха плоски. Малък умивалник, но никакви шкафчета. Стените бяха абсолютно голи, боядисани в бежово. Метално бюро с минимални размери, пред което имаше завинтен в пода стол.

Роби седна на леглото. Рийл се облегна на стената.

Вратата се отвори и на прага се появи Маркс.

— И двамата се справихте по-добре, отколкото очаквах — обяви тя. — Но това беше само първият ви ден тук. Има още много време.

Рийл се извърна към Роби и многозначително вдигна вежди. Нали ти казах?

Маркс влезе и затвори вратата.

— За какво всъщност става въпрос? — попита Рийл. — Май заповедта на Тъкър гласи да не излезем от тук живи, а? Може би ще ни тъпчете с наркотици, докато се побъркаме? Или ще изгубим по някой крайник?

— Или всичко изброено? — добави Роби.

— Нима порция съвсем нормални упражнения ви навеждат на подобни мисли? — усмихна се Маркс. — Редовните курсанти са натоварени много повече.

— Не са — поклати глава Рийл.

— О, така ли? — изгледа я Маркс.

— Така.

— А откъде знаете?

— Тъкър не ви е информирал както трябва. Преди време бях инструктор тук. Дори в последния ден курсантите не са натоварени по този начин. Но вие отговаряте за програмата, а не ние. Само ще помоля да си спестите глупостите за някой друг.

Роби местеше поглед от едната към другата и обратно.

— А сега какво? — попита той.

Маркс най-сетне се извърна към него.

— Получавате малка почивка. Ще бъдете подложени на медицински преглед, затова се съблече голи и ме последвайте.

— Тук ли? — изгледа я Рийл.

— Нима имате проблем да се събличате пред други хора, Рийл?

— Нямам. Но ако някой, който не е доктор, реши да ми пипне задника или циците, гарантирано ще се свести след една седмица. Включително и вие.

След тази закана Рийл смъкна дрехите си и остана гола. Роби също.

— Няма ли да се присъедините, Маркс? — подхвърли Рийл. — Или ще си седите на задника и по време на тази процедура?

— Аз нямам нужда от медицински преглед! — отсече Маркс, но веднага си пролича, че е впечатлена от стройната и стегната фигура на жената срещу себе си.

След това насочи вниманието си към Роби. По неговото тяло също нямаше грам тлъстини. Беше прехвърлил четирийсет, но изглеждаше не по-зле подготвен от всеки участник в Олимпийските игри. После тя забеляза изгарянията по ръката и бедрото му.

— Доколкото съм информирана, трябва да благодарите на Рийл за това — подхвърли Маркс подигравателно.

— Като правите нещо, правете го както трябва — отвърна с равен глас Роби. — Ако сте приключили със зяпането, да продължим, а?