Мишената

67

Високоскоростният катамаран почти не усещаше вълните, въпреки че морето беше доста бурно. Чанг-Ча седеше на мястото си в топлия салон, а Мин беше залепила нос за илюминатора и наблюдаваше кипящата вода.

Чанг-Ча изведнъж се досети, че детето за пръв път се качва на кораб. Съвсем доскоро не се беше возило дори на кола, влак или самолет. Всичко му се беше струпало накуп, при това за много кратко време.

Мин се върна на мястото си едва когато от мъглата изплува силуетът на остров Нантъкет. Фериботът беше пълен едва наполовина, предимно с възрастни хора, които се връщаха на острова. Чанг-Ча им се усмихваше от време на време, но не казваше нищо.

Фериботът се плъзна покрай изкуствения вълнолом и навлезе в пристанището. Няколко минути по-късно акостираха и хората започнаха да слизат. Чанг-Ча стисна ръката на Мин и я поведе към дървеното мостче. Капитанът на кораба докосна шапката си и им пожела приятно прекарване.

— Надяваме се да е такова — усмихна му се Чанг-Ча.

Насочиха се към агенцията за коли под наем, теглейки куфарите на колелца след себе си. Чанг-Ча извади нужните документи — резервацията, лична и кредитна карта. Няколко минути по-късно потеглиха на път с малкия бял джип, който си харесаха. Небето на запад пламтеше от залеза.

— Какво правим тук, Чанг-Ча? — попита Мин, залепила нос на прозореца.

— Вече ти казах. Пътуваме.

— Кои бяха хората в онази къща?

— Мои приятели.

— Не бяха много дружелюбни.

— Въпреки това са добри хора.

— С тях ли работиш?

— Понякога.

— Как се казва това място?

— Нантъкет. А онова, което виждаш пред себе си, е Атлантическият океан. Корея се намира на брега на Тихия океан.

— Не знам нищо за това — промърмори момичето.

— Ще научиш, Мин — каза Чанг-Ча. — Обещавам ти, че с моя помощ ще научиш много неща. Дори…

Тук се опомни и млъкна.

— Дори какво? — погледна я Мин.

— Дори когато главата ти забръмчи от наученото — усмихна се Чанг-Ча.

Тя вкара крайната точка на пътуването в джипиеса на колата. Островът не беше голям, но пътищата бяха зле обозначени и тя с удоволствие прие помощта на бордовия компютър. Мин закова поглед върху малката червена точица, която започна да се движи по екрана, а след това я засипа с въпроси. Чанг-Ча отговори, доколкото можеше.

Колата се задруса по едрия паваж на площада. По улиците имаше доста хора, а повечето магазини бяха отворени. Времето беше меко, въпреки че, след като слънцето залезеше, ставаше доста хладно. Въздухът бе пропит от мириса на сол и водорасли.

— Не ми харесва как мирише тук — сбърчи нос Мин.

— Мирише на риба. Има и далеч по-лоши миризми.

— Права си — каза момичето.

Не след дълго свърнаха по извита алея с висока трева отстрани. Океанът се виждаше от три страни. Къщичката, която бяха взели под наем, беше доста встрани от пътя. Чанг-Ча изключи двигателя и отвори вратата. Двете с Мин свалиха куфарите си и тръгнаха към вратата.

— Кой живее тук? — попита момичето.

— Засега ние.

Вилата беше чиста и спретната, а Мин остана дълбоко смаяна от факта, че ще разполага със свое легло в отделна стая.

— Само за мен? — тихо промълви тя.

— Аз ще бъда в съседната стая. Всичко ще бъде наред, но ако случайно се притесниш, знаеш къде да ме намериш.

След това Чанг-Ча се зае да приготви нещо за вечеря от добре заредения хладилник, тъй като от обед не бяха яли. Докато се хранеха и пиеха чай, двете се наслаждаваха на слънцето, което бавно потъваше зад хоризонта.

— Сякаш се потопи във водата — каза Мин, залепена за прозореца.

— Да.

През следващия един час момичето направи щателен оглед на къщата. В един от гардеробите откри най-различни играчки, оставени от собствениците. Извади някои от тях и започна да си играе, но всяка минута вдигаше глава и търсеше Чанг-Ча. Явно не й харесваше да не я вижда до себе си.

Чанг-Ча се настани в едно кресло и натисна ключа, с който се палеше газовата камина. Зърнала пламъците, Мин хукна към нея с разкривено от ужас лице.

— Трябва ни вода да загасим огъня! — извика тя.

— Всичко е наред. Това нещо топли стаята. Приближи се към него и ще усетиш колко е приятно.

Двете останаха известно време пред камината.

Час по-късно Мин заспа на дивана, а Чанг-Ча се залови за работа.

След като разбра, че не се очакват оцелели от предстоящата мисия, тя трябваше да обмисли доста неща. Измъкна телефона си и се зае да разглежда снимките. От дисплея я гледаха членовете на семейство Кашън. Майката, синът и дъщерята.

След това се появиха снимките на Уил Роби и Джесика Рийл. От пръв поглед разбра, че и двамата са като нея — силни, способни и безстрашни.

Докато Мин тихо похъркваше до нея, Чанг-Ча прегледа за пореден път информацията, с която разполагаше.

Планът все още не беше окончателен, тъй като нямаха точната програма на Първото семейство. Може би изобщо нямаше да има такава, защото пътуването беше неофициално, резултат на внезапно хрумване.

Всички бяха наясно, че АНС и другите разузнавателни централи на САЩ подслушват целия свят. Даже и собствените им медии постоянно говореха за това. Следователно използването на телефон на острова не беше препоръчително, дори когато ставаше въпрос само за кодирани есемеси и имейли. В присъствието на президентското семейство със сигурност щяха да се прехващат всякакъв вид комуникации.

Но от друга страна, нямаше как да се събират, за да обсъждат предстоящата операция. Групичка азиатци на едно място щеше да представлява червена светлина за службите и щеше да ги провали.

Все пак трябваше да комуникират помежду си. И вече бяха измислили начин да го правят, оставайки под американския радар. Мин щеше да им помогне.

През следващите няколко дни Чанг-Ча и Мин се държаха като истински туристи — обикаляха с колата, разхождаха се из градчето, събираха миди на плажа и хвърляха плоски камъчета във водите на океана. Не пропускаха да се радват на чайките над главите си и на постоянно пристигащите и заминаващи фериботи.

Чанг-Ча слухтеше за всякаква информация, свързана с хората, които скоро щяха да се появят тук. И успя да научи доста неща, вероятно защото американците обичаха да клюкарстват.

Докато ядяха рибена супа в едно от местните ресторантчета, там се появиха няколко мъже в костюми. Изглеждаха много професионално, може би заради миниатюрните слушалки в ушите си. Настаниха се на близката маса и Чанг-Ча напрегна слух, като едновременно с това се правеше, че отговоря на въпросите на Мин. Така успя да научи няколко важни подробности, включително деня на пристигането на мишените и начина, по който ще пътуват.

Напуснаха ресторантчето и тя спря за момент, за да напише няколко думи на едно листче. После се качиха в колата и потеглиха към близката бензиностанция. Чанг-Ча внимателно огледа малкия остъклен офис, в който имаше един мъж, приведен над касовия апарат.

Тя сгъна листчето и го подаде на Мин.

— Виждаш ли онзи човек?

Мин се обърна, видя мъжа в офиса и кимна.

— Докато аз наливам бензин, ти ще му занесеш тази бележка — добави Чанг-Ча и пъхна листчето в ръцете й.

— Какво пише в нея? — попита момичето.

— Това не важно. Просто му предавам информация, от която се нуждае.

— Откъде го познаваш?

— Наш сънародник е.

— Защо е тук?

— Занеси му бележката, Мин. Още сега. И вземи това, което той ще ти предаде за мен.

Момичето отвори вратата, погледна я още веднъж и забърза към малкия офис.

Чанг-Ча започна да налива бензин, но вниманието й беше насочено към действията на Мин. Мъжът взе бележката, пъхна в ръката й друга, а после я погали по главата и й даде шепа бонбони. Тя се върна при колата и Чанг-Ча пое листчето от ръката й.

— Може ли да си хапна от това? — попита Мин и показа шоколадовите бонбони в другата си ръка.

— Само един. Останалите после.

Бележката изчезна в джоба й.

— Няма ли да я прочетеш? — полюбопитства Мин, след като лапна един бонбон.

— По-късно.

Качиха се в колата и се прибраха.

Мин отиде да си играе, а Чанг-Ча разгъна листчето. Текстът беше кодиран и написан на английски. За всеки случай.

Прочете го два пъти, за да бъде сигурна, че не пропуска нищо. До слуха й долетя смехът на Мин, която беше включила телевизора и гледаше анимационни филмчета.

Сигурно е много хубаво да се смееш, помисли си тя.