Мишената

56

Името му беше Ким Сък. Избягал от „Букчан“ преди много години. Готов да сподели подробностите от бягството си с Роби и Рийл. Беше го осъществил на осемнайсет, а днес вече наближаваше трийсет.

Бяха го затворили в лагера заедно с цялото му семейство заради обвиненията срещу баща му в държавна измяна. Сък веднага започнал да планира бягството си заедно с един приятел, с година по-възрастен от него. Необходимата информация получили от други двама лагерници, които избягали от „Букчан“, но впоследствие били заловени в Китай и върнати обратно.

Един ден се прибрали от работа извън лагера като част от голяма група. Затворниците били разпуснати и се пръснали по колибите си. Според Сък надзирателите проявили обичайната си немарливост при преброяването им и нямали представа кой къде отива. Двамата с приятеля му тръгнали към своите колиби, но в този час на деня оживлението в лагера било голямо, а малцината пазачи не били в състояние да наблюдават всички.

По тази причина те незабелязано се насочили към мястото, на което предварително били скрили два големи вълнени чувала. Останали там, докато се стъмни. Според Сък било истинска лудост да се опитат да избягат през деня. Увили се в чувалите и се постарали да скрият най-вече главите и ръцете си. После пропълзели към един от по-слабо охраняваните сектори на оградата. От там наблюдавали патрула пред портала и го изчакали да мине покрай тях. След това имали на разположение половин час.

С помощта на предварително скрита дълга дъска раздалечили жиците, по които течал ток. Сък усетил как високото напрежение разтърсва тялото му, но вълненият плат около ръцете му свършил работа. Приятелят му се промушил през пролуката и поел дъската, с чиято помощ направил достатъчно голяма пролука и за него. Едната от жиците докоснала рамото му. Тялото му се разтърсило, а кожата му зацвърчала като барбекю.

Човекът разтвори ризата си и им показа белега.

— Извадих късмет — каза той. — Две години преди нас един лагерник бил убит от електрическия ток, докато се опитвал да мине през оградата по подобен начин.

След това побягнали. Тичали в продължение на километри. Първо по пътя, а след това направо през гората.

Това било само началото на дългото приключение. През следващите дни крадели храна и дрехи, подкупвали с цигари граничните патрули. На няколко пъти били на крачка от залавянето, най-вече когато се представяли за сезонни работници, търсещи работа. За техен късмет милиони севернокорейци правели същото и това им помогнало да се смесят с тълпите.

— Но въпреки това беше адски трудно — добави Сък. — Умирахме от глад, на няколко пъти стреляха по нас. В крайна сметка успяхме да се прехвърлим в Китай. Аз поех на запад, към Индия, и работех каквото намеря. Спестявах пари в продължение на две години, а след това с чужда помощ успях да хвана самолет за Франция. От там се прехвърлих в Америка и останах тук.

— А приятелят ти? — попита Рийл.

— Не знам какво е станало с него. Разделихме се в Китай, защото решихме, че така е по-безопасно. Надявам се, че и той се е добрал до Запада.

Очите му се плъзнаха по лицата на събеседниците му.

— Значи сте решили да освободите тези хора от „Букчан“, така ли? — попита той.

— Да.

— Няма да успеете.

— Защо? — изгледа го Роби.

— Бягството от самия лагер е по-лесно, отколкото изглежда, защото затворниците са много, а надзирателите — малко. Все едно че шепа мъже охраняват цял град. Има много пролуки в оградата, има и други пътища за бягство. Но те контролират хората чрез страх, който ги кара да доносничат за себеподобните си. А това осигурява на охраната допълнителни очи, които виждат всичко.

— Ясно — кимна Рийл. — Какво е твоето заключение?

— Истинските предизвикателства идват след бягството от лагера. Човек трябва да се слива с околните. Подкупите са задължителни, а това означава да се разкриете пред хора, които не познават лоялността. Но ако сте севернокорейци, може и да успеете. Вие сте просто боклуци, които се опитват да се измъкнат. Безвредни нищожества. Ще ви пуснат да минете срещу няколко пакета цигари. След това забравят за вас.

— Но ако не приличаме на корейци? — подхвърли Роби.

— Личи ви, че сте американци — отвърна Сък. — Отворите ли уста, ще говорите като американци. Съжалявам, но никога няма да ви пуснат. За тях вие сте олицетворение на злото.

— Но ние няма да прекосяваме границата, Сък — обади се Рийл. — Разполагаме с други средства, които вие сте нямали.

— Пак казвам, че няма да ви пуснат. Независимо от средствата, с които разполагате. Ще ви щракнат белезниците без никакво колебание.

Роби и Рийл се спогледаха.

— Не можеш ли да измислиш някакъв начин, за да успеем? — подхвърли тя.

Сък се облегна назад и се замисли.

— Може би трябва да имате поне един севернокореец с вас — промълви след дълга пауза той.

— Сигурен съм, че при нас не работи нито един такъв — поклати глава Роби.

— Аз ще го направя — простичко рече Сък.

Роби и Рийл се спогледаха учудено.

— Готов си да рискуваш повторно залавяне за хора, които не познаваш? — попита тя.

— Може и да не ги познавам, но прекрасно знам какво ще им се случи там. Това е достатъчно. Нека ви помогна.

— Не зависи от нас — поклати глава Роби. — Въпреки че ценим високо това, което предлагаш, и ще го предадем на шефовете.

— Направете го — кимна кореецът. — Без човек като мен нямате никакви шансове.

Синия моментално прие, но Еван Тъкър и Джош Потър бяха против.

Президентът одобри идеята и това беше достатъчно. Неговата дума беше над всичко, с изключение на колективната воля на избирателите.

Хората от „Джиоспешъл“ насочиха сателитните си очи към „Букчан“. Захранен с допълнителни разузнавателни данни, техният окончателен доклад потвърди, че осиновените дъщеря и син на генерал Пак действително се намират там. Посочен беше дори номерът на колибата, в която живеят. А също така и бройката на охраната, възлизаща на четирима надзиратели.

Но разузнаването постигна и друг успех. Генерал Пак бе имал влиятелни приятели в Северна Корем, Един от тях успя да изпрати кодирано съобщение до сина и дъщерята в лагера и те вече знаеха, че предстои да им бъде оказана помощ.

Подготовката на мисията отне още една седмица. Всеки детайл беше обсъждан стотици пъти. А също така и последиците от евентуални грешки, които съвсем не бяха изключени.

Може би Северна Корея беше най-голямото предизвикателство в професионалната кариера на Рийл и Роби. В тази страна се влизаше трудно, но излизането от нея беше още по-трудно. Тя разполагаше с милиони войници и параноични цивилни граждани, които отдавна бяха свикнали да се шпионират един друг. Теренът около лагера беше мъчнопроходим. А езиковата и културната бариера бяха почти непреодолими. На всичкото отгоре в този регион САЩ имаха един-единствен съюзник — Южна Корея.

Проведоха интензивна едноседмична подготовка в Бърнър Бокс. Непристъпните планини в западната част на Северна Каролина бяха тренировка за онези, които заобикаляха „Букчан“. Специално за тях беше построен макет на лагера, който включваше и набелязаната колиба. В началото на тренировките Роби, Рийл и Сък бяха „застрелвани“ на няколко пъти, но на по-късен етап отбелязаха значителен напредък. Никой обаче не знаеше дали това ще бъде достатъчно и реални условия.

Маршрутът към лагера и обратно щеше да бъде необичаен. Както Сък ги беше предупредил, избягалите от „Букчан“ лагерници неизменно се насочваха на север, към дългата граница с Китай. Но те нямаше да тръгнат натам. Твърде много неща можеха да се случат, особено в компанията на двама очебийни чужденци, и то от Запада.

Всички без изключение се надяваха, че шаблонното мислене на севернокорейците ще им попречи да ги проследят и заловят.

— Смяташ ли, че Сък ще издържи? — подхвърли Роби.

— Вече го е правил — каза Рийл.

— Но преди много години. Може би просто е имал късмет.

— Може би. Но при всички случаи и на нас ще ни трябва късмет.

— Не отричам това. Трябва да се придвижваме с наведени глави.

— Ние сме ангелите спасители — рече тя. — Ако се наложи, ще си пробием път и с бой.

— Знам.

— Питам се дали президентът е помислил за дългосрочните последици от тази мисия?

— Имаш предвид измъкването на децата на предателя изпод носа на севернокорейците? — изгледа я Роби.

— Точно това имам предвид. Винаги са били готови да ни подгонят, но в случая със сигурност ще утроят усилията си.

— Той беше доста емоционален и може би не е обмислил всичко. Но това не е наша работа, Джесика. Ние сме просто мускулите, които ще осъществят операцията на място.

— Понякога мозъкът следва съветите на мускулите — отвърна тя.

— Не виждам как ще стане — поклати глава той. — Замесено е егото на твърде много хора.

— Не бива да забравяме, че корейците разполагат с ядрено оръжие и изгарят от нетърпение да го изпробват, Роби. Ако мисията ни завърши успешно, те ще се изложат пред целия свят, но едва ли ще подложат и другата буза. Успешната операция може да се окаже катализатор за Армагедон.

— Което означава, че милиони невинни хора ще умрат поради факта, че техните лидери са се почувствали унизени.

— Случва се при всяка война с наше участие — мрачно отвърна тя.

— Но това няма да бъде обикновена война, а тотално унищожение.

— Искаш да се откажеш от мисията?

— Не — поклати глава той. — Ще я изпълня. Просто искам и двамата да сме наясно с възможните последици.

— Аз вече съм наясно с тях. Също като президента, който просто се опитва да оправи нещата след всичко, което се случи с Пак. Не мога да не му се възхищавам на куража.

— В такъв случай давай да си свършим работата — тръсна глава Роби.