Мишената

41

Леон Дайкс седна срещу Джули, която лакомо унищожаваше храната в чинията пред себе си. Когато приключи, тя избърса устни, отпи глътка вода и се облегна назад. Лицето й беше подуто от удара.

— Искаш ли нещо? — попита тя.

— Как се запозна с Джесика?

— Защо искаш да знаеш?

— Защото е по-добре да знаеш някои неща, отколкото да не ги знаеш.

— Запозна ни един мой приятел.

— В затвора са се представили като Джесика Рийл и Уил Роби. Направих си труда да ги проверя и установих, че за тях се знае много малко. Всъщност почти нищо.

— Това не ми е известно.

— Мисля, че ти е известно, при това много добре. Знаеше ли, че Сали, или Джесика, е била вкарана в Програмата за защита на свидетелите?

— Заради теб, нали?

— Според мен този Уил Роби също е част от Програмата — може би шериф, получил задачата да я пази.

— Може би.

— Този отговор не ме задоволява.

— Вече ти казах, бяхме само приятели.

— Приятелите не рискуват живота си един за друг. А Джесика предложи себе си, за да бъдеш освободена. Питам се защо го прави?

— Защото е добър човек — небрежно отвърна Джули. — Но хора като теб трудно могат да разберат това.

— Арогантното ти поведение пред лицето на сериозни неприятности наистина заслужава учудване и възхищение.

— Аз съм сложна личност.

— Искам да ми разкажеш всичко, което знаеш за Джесика Рийл и този Уил Роби.

— Вече ти казах всичко за Джесика. А Уил Роби всъщност не го познавам. Снощи го срещнах за пръв път.

Дайкс изглеждаше така, сякаш не я слушаше.

— А случайно и ти да си в Програмата? — подхвърли той. — Там ли се запознахте?

— Защо мислиш така?

— Защото си направих труда да проуча и теб. Но резултатите също се оказаха оскъдни… Това ми създава известни проблеми.

— Не съм в Програмата — отвърна Джули. — Но не мисля, че хората, които я управляват, имат навик да събират двама свидетели на едно място, а още по-малко пък да им съобщават истинските им имена.

— Твърде си млада, за да си била в Програмата по времето на Сали.

— Джесика.

— За мен тя винаги ще си остане Сали Фонтейн.

— Както искаш — каза Джули.

— Баща й успя да се свърже с нея именно чрез Програмата. Не знам дали все още е в нея, или само са взели от там координатите й, за да й предадат съобщението му.

— Аз също не знам.

— Мисля, че лъжеш.

— Мисли каквото си искаш.

— Ще ти задам няколко въпроса. Ако не получа отговор, ще ти ги задам по-настоятелно. Това едва ли ще ти е приятно…

Дайкс плесна с ръце. Вратата веднага се отвори. Явно човекът на прага беше чакал да го повикат.

Огромен, но с добре скроена униформа. Явно групата на Дайкс имаше възможност да харчи за униформи повече пари, отколкото правоохранителната система на Алабама.

Надзирателят Албърт се втренчи в нея. В едната си ръка държеше нажежен до червено шиш — от онези, които се използват за разпалване на огъня. В другата имаше лъскав от честа употреба камшик.

— Това е главният ми следовател — представи го Дайкс. — Той ще ти прави компания известно време, освен ако не се сетиш за нещо.

Джули местеше поглед между Албърт и Дайкс.

— Какво искаш да знаеш? — попита с треперещ глас тя.

— Всичко.

— В такъв случай ще ти разкажа какво знам аз.