Мишената

70

След вечеря Елинор Кашън покани Роби и Рийл в хола.

— Отново искам да ви благодаря — започна тя.

— За какво? — попита Рийл.

— Томи изглежда доста впечатлен от разговора си с вас. Следобед ми обеща да контролира гнева си и да работи повече за изграждането на нови приятелства в училище.

— Той наистина е добро момче, госпожо — отвърна Рийл. — Просто му е трудно да бъде част от Първото семейство.

— Давам си сметка, че това е само началото на дългия, изпълнен с предизвикателства път — въздъхна Първата дама. — Но и това е нещо.

— Радвам се, че сме помогнали.

— Дано се забавлявате тук. Не знам къде сте провели последната си мисия, но тя едва ли е била толкова спокойна и приятна, колкото изглеждат нещата тук.

— Със сигурност не беше — кимна Роби.

— Ще ви помоля да ми кажете, ако дъщеря ми се прави на много интересна — каза Елинор. — Понякога е своеволна и си въобразява, че е достатъчно голяма и знае всичко.

— Няма страшно, госпожо Кашън — отвърна Роби. — Тя е просто една… самоуверена млада дама.

— Такава е — въздъхна Елинор. — Дори прекалено самоуверена.

Малко по-късно Роби излезе да се поразходи в задната част на имението. Времето беше хладно и той дръпна ципа на якето си, а след това спря пред леха с отдавна изсъхнали цветя, която скоро щеше да бъде прекопана.

Зад гърба му тихо се захлопна врата и той се обърна. Към него крачеше Клеър Кашън. Беше облечена с дълъг плетен пуловер и друг чифт тесни джинси, в джоба на които се очертаваше смартфон. Високите тънки токчета бяха заменени от широки ботуши, които бяха по-подходящи за мократа трева. Клеър държеше с две ръце голяма чаша с кафе.

— Разкош — каза тя и допря чашата до бузата си. — Нищо не може да се сравнява с чаша кафе в хладна вечер край морето.

— Обичаш кафе? — подхвърли Роби.

— Мама се сърди, когато прекалявам, но кафето ми помага да уча нощем. Сигурна съм, че в колежа ще бъде неразделна част от диетата ми. — Тя остави чашата си на масичката до някаква люлка и измъкна телефона. — Хей, имаш ли нещо против да се снимаш с мен? Искам да кача една наша снимка във Фейсбук.

— За съжаление, не мога — поклати глава Роби.

— Мама няма да има нищо против — увери го момичето. — Аз ще й обясня.

— Не е това. Естеството на работата ми за правителството забранява всякакви снимки.

— Добре — каза тя и прибра телефона. — Не знаех.

— Нито аз, нито агент Рийл имаме право да говорим за работата си — добави Роби.

Клеър седна на люлката и му помаха да седне до нея. Той неохотно се подчини. Тя посегна към чашата си и погледна към агента на Сикрет Сървис, който патрулираше наоколо.

— Не е много приятно да си вечно под въоръжена охрана.

— Но в замяна на това ще имаш какво да разказваш един ден. Президентите ни не са много, нито техните дъщери. Хората като теб се броят на пръсти.

— Предполагам — разсеяно кимна момичето. — Но в момента не ми е особено приятно. Отдавна ли познаваш агент Рийл?

— О, да. Едно време заедно ни обучаваха.

— Добра ли е?

— Ако не беше, нямаше да оцелее толкова години.

— По-добра от теб? — игриво подхвърли Клеър.

— В някои отношения е по-добра — сериозно отвърна той. — Няколко пъти ми е спасявала живота.

Закачливото изражение на Клеър се стопи и тя нервно отпи глътка кафе.

— Харесва ли ти в училище? — смени темата Роби.

— О, да. Имам много приятели. Повечето от тях са момичета, защото момчетата…

— Да, да, вече знам, че ги смяташ за недостатъчно зрели. За съжаление, може да не се променят и когато пораснат.

— Не е само това — въздъхна тя. — Я си представи, че имам среща с някое от тях. Ще трябва да ме вземе от Белия дом!

— Предполагам, че баща ти е доста заплашителна фигура в очите на младежите — каза с разбиране Роби.

— Татко е мек като памук. Мама е тази, която създава проблеми.

— Просто те пази.

— Понякога прекалява — направи гримаса Клеър.

— А брат ти?

— Какво за него?

— Разбирате ли се?

— Томи е на десет. Нямаме кой знае колко общи неща. Още е хлапе, Уил.

— Но той също има трудни моменти. Споделя ли ги с теб?

— Никога не би направил подобно нещо — отсече тя.

— Защо?

— Ами защото съм по-голяма от него с цели шест години. Той е хлапе, а аз вече съм жена.

— Вярно, че разликата във възрастта ви е доста голяма — съгласи се Роби.

— Мама е пометнала, когато съм била на три — неочаквано призна Клеър.

— Съжалявам да го чуя.

Момичето изглеждаше шокирано от собственото си признание.

— О, боже! Не споделяй това с никого, моля те! Искам да кажа, че много малко хора знаят, а ако се разчуе по време на предизборната кампания, тя ще…

— Никога не споделям това, което ми казват хората, Клеър — сериозно отговори той.

— Благодаря ти — с облекчение въздъхна тя.

— Да се върнем на брат ти. Вие с него повече ли си говорехте преди?

— Разбира се. Но преди татко да стане президент. Когато беше губернатор, пак живеехме в правителствена къща с охрана и тъй нататък. Но не като сега… Томи беше едно сладко момченце, което ме обожаваше.

— Мисля, че все още е така — отбеляза Роби.

— Една година на Хелоуин тръгнахме да обикаляме къщите — усмихна се тя. — Татко беше много запален. Дойде с нас, но измисли начин да се скрие от камерите. Знаеш ли как се беше маскирал?

— Как? — попита Роби.

— Като Злодеида — лошата орисница от „Спящата красавица“ на Дисни. Всички мислеха, че това е мама, но тя беше на адски високи токчета под плаща на Дарт Вейдър. Те мислеха, че това е татко. Беше голям майтап. Нещо като семейна тайна, за която знаехме само ние. Но после…

— После всички научаваха всичко за теб?

— Аха — мрачно каза тя.

— Забелязах, че имаш суичър на Йейл — подхвърли Роби. — Там ли си решила да учиш?

— Ако вляза.

— Дъщерята на президента? Мисля, че няма да имаш проблеми.

— Не искам да е по този начин. Не искам да ме приемат заради него, а заради самата мен.

— Хубаво е, че мислиш така.

— Освен това баща ми е учил в Йейл, а мама е следвала в Колумбийския. Аз обаче мисля за Вирджинския университет. Ходила съм там няколко пъти. Шарлотсвил е прекрасно място.

— Това е университетът на Томас Джеферсън. Човекът, който не можел да живее без книги.

— Чудесен пример за подражание — добави Клеър.

Роби понечи да каже нещо, но в същия миг се разнесе силен трясък. След една секунда Клеър се озова на земята, прикрита от тялото му, а в ръката му проблесна пистолет.

Разнесе се тропот на крака и той отмести пръст от спусъка. После се надигна до клекнало положение, но свободната му ръка продължаваше да притиска момичето към земята.

— Какво беше това? — сподавено попита Клеър. — Какво става, Уил?

— Не мърдай — прошепна Роби. — Няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

Иззад къщата изскочи един агент на Сикрет Сървис, който извика:

— Отбой, агент Роби! Няма заплаха!

Роби не свали пистолета. В следващия миг задната врата се отвори и в двора изскочиха Рийл и Първата дама, заобиколени от агенти.

— Фалшива тревога, Роби — извика Рийл. — Някаква кола с повреден ауспух!

Роби прибра пистолета и помогна на момичето да се изправи.

— Добре ли си?

Клеър кимна, въпреки че цялата трепереше.

— Благодаря, Уил. За пръв път виждам човек да реагира толкова бързо.

— Клеър, скъпа? — тревожно подвикна Елинор.

Момичето изтича към майка си и я прегърна.

Рийл се приближи към Роби.

— Е, сега вече си истински герой в нейните очи — подхвърли тя.

— Сигурно ли е, че става въпрос за автомобил? — попита той.

— Така докладваха.

— Ясно — каза Роби, но не изглеждаше убеден.

— Съмняваш ли се? — изгледа го тя.

— Винаги се съмнявам. Това ми помага да избягвам разочарованията.