Мишената

3

Неспособен да заспи, Уил Роби гледаше в тавана и слушаше тропота на дъжда навън. Главата му заплашваше да се пръсне от болка, която нямаше да спре дори когато престанеше да вали. В крайна сметка стана от леглото, облече дълъг дъждобран с качулка и напусна апартамента си на Дюпон Съркъл във Вашингтон.

Разхожда се близо час в мрака. В това ранно утро почти не се срещаха хора. За разлика от други големи градове Вашингтон наистина спеше. Поне онази част от него, която можеше да се види. Другата — тази на държавното управление, която съществуваше под земята или в бетонни бункери, разположени в ниски и невинно изглеждащи сгради — не мигваше дори за секунда. Включително и сега тя действаше с напрежението и ефикасността, присъщи на нормалното работно време.

На улицата се появиха трима млади мъже, малко над двайсетте. Роби ги забеляза отдалече и светкавично прецени какво ще искат от него. Наоколо не се виждаха ченгета, нямаше и свидетели. Той нямаше нито време, нито желание за това, което предстоеше да се случи. По тази причина се обърна и тръгна директно към тях.

— Ще се разкарате ли, ако ви дам малко пари? — попита той най-едрия от тримата.

Беше висок колкото него — малко над метър и осемдесет и тежеше около деветдесет килограма. Стегнатите му мускули бяха закалени на улицата.

Здравенякът разтвори якето си, под което мътно проблесна черен 9-милиметров зиг.

— Зависи колко пари — рече той.

— Стотачка?

Младежът погледна двамата си приятели.

— Направи ги двеста и можеш да се разкараш, човече.

— Нямам двеста.

— В такъв случай ще хапнеш дървото веднага!

Той посегна към пистолета си, но Роби вече го беше измъкнал от колана му и със същото движение смъкна панталона му. Здравенякът се спъна в него и почти падна.

Приятелят му отдясно извади нож, после в очите му се появи смайване. Не му оставаше нищо, освен да гледа как Роби го обезоръжава, а след това му нанася три светкавични удара — два в десния бъбрек и един в челюстта. Последва ритник в главата, който го събори на асфалта.

Третият не помръдна.

— Мамка му! — възкликна здравенякът. — Ти да не си нинджа?!

Роби оглеждаше зига в ръката си.

— Не е балансиран както трябва и е ръждясал — отбеляза той. — Ако искаш оръжието да ти върши работа, трябва да се грижиш за него. — След тези думи го насочи към здравеняка и добави: — Други пищови?

Ръката на третия се плъзна към джоба му.

— Сваляй якето! — заповяда му Роби.

— Вали и е студено — възрази той.

В следващия миг дулото на зига опря в челото му.

— Няма да повтарям!

Якето падна в близката локва. Роби се наведе да го вдигне и бързо напипа глока.

— Подай ми и онези остриета за хвърляне, които стърчат от глезените ти — рече Роби.

Получи оръжията, уви ги в якето и отново насочи вниманието си към здравеняка.

— Видя ли докъде те доведе алчността? Трябваше да прибереш стотачката.

— Пистолетите ни трябват!

— На мен ми трябват повече — отвърна Роби и ритна малко вода от локвата в лицето на падналия, който моментално се върна в съзнание и започна да се изправя на омекналите си крака.

Приличаше на човек, който няма представа какво се случва. Вероятно беше получил сътресение.

— А сега продължавайте надолу по улицата — каза Роби и вдигна пистолета. — И тримата. Ще завиете вдясно на първата пряка.

Високият изведнъж стана нервен.

— Виж какво, човече — започна той. — Извиняваме се за малката неприятност, но това е нашият район. Обикаляме го, защото с това си вадим хляба.

— Ако искате да си вадите хляба, потърсете си нормална работа и престанете да навирате пищови в лицата на хората. Хайде, изчезвайте. Няма да повтарям повече!

Тримата му обърнаха гръб и започнаха да се отдалечават. Последният от тях понечи да го погледне и получи бърз удар в главата, нанесен с ръкохватката на пистолета.

— Гледай само напред! Обърнеш ли се още веднъж, ще се сдобиеш с трето око, но на тила!

Роби не пропусна да отбележи ускореното им дишане. Краката им съвсем омекнаха. Явно бяха убедени, че ги чака екзекуция.

— По-бързо! — излая той.

Триото ускори крачка.

— Още по-бързо, но без да тичате!

Те се подчиниха. Приличаха на кръгли идиоти в опита си да ходят по-бързо, без да тичат.

— А сега бягайте! — долетя следващата заповед.

Тримата моментално преминаха в спринт и скоро изчезнаха в пряката.

Роби се обърна и тръгна в обратната посока. След малко спря пред един контейнер за смет, в който изхвърли якето и оръжията, но без пълнителите. Патроните изчезнаха в близката улична шахта.

Моментите на спокойствие в живота му бяха малко и по тази причина той не обичаше някой да го лишава от тях.

Разходката го изведе до река Потомак. Което, разбира се, не беше случайно.

Измъкна някакъв предмет от джоба на дъждобрана си и плъзна пръст по полираната му повърхност.

Беше медал. Най-високата награда на ЦРУ за проявена храброст по време на служба. Беше я спечелил след изпълнението на високорискова задача в Сирия заедно с още един агент. Като по чудо успяха да се измъкнат живи.

Вероятно защото определени хора в Управлението не искаха те да оцелеят. Един от тях беше Еван Тъкър, който едва ли щеше да се откаже от своите намерения — ако не за друго, то поне защото беше директор на ЦРУ.

Другият награден агент беше Джесика Рийл. Тя беше истинската причина за нежеланието на Тъкър да се измъкнат живи. Защото беше отнела живота на колеги от Управлението. Напълно основателно, разбира се, но за някои хора това нямаше значение. Най-вече за Еван Тъкър.

Къде ли бе Рийл сега? Той беше убеден, че й е оказал цялата подкрепа, на която бе способен, но тя явно не можеше да оцени жеста му. Това си пролича от хладната раздяла.

Роби стисна верижката на медала между пръстите си и започна да я върти като хвъргач на чук. Погледна тъмната повърхност на Потомак. Вятърът образуваше по нея бели зайчета. Запита се колко надалече може да хвърли най-престижната награда на ЦРУ в дълбоката река, която беше границата между столицата и щата Вирджиния.

Верижката описа няколко кръга във въздуха. После Роби прекрати въртеливото движение и прибра медала в джоба си. Не беше сигурен защо го направи.

Телефонът му иззвъня в момента, в който се обърна и започна да се отдалечава от брега. Той го извади, погледна дисплея и се намръщи.

— Роби — каза той.

Гласът отсреща не му беше познат.

— Моля, изчакайте да ви свържа със заместник-директор Аманда Маркс.

Моля, изчакайте?! Откога, по дяволите, най-голямата разузнавателна централа в света ползваше услугите на хора, които казват „моля, изчакайте“?

— Роби?

Гласът беше чист и остър като наточен бръснач, а в интонацията се усещаха огромно самочувствие и желание за изява. За Роби това беше една потенциално смъртоносна комбинация, защото той щеше да изпълнява заповедите на тази жена, докато самата тя щеше да го наблюдава на компютърния екран на хиляди километри от мястото на мисията.

— Да?

— Трябва да се появите тук по възможно най-бързия начин!

— Вие ли сте новият заместник-директор?

— Така пише на вратата на офиса ми.

— Поредната мисия?

— Ще говорим, когато дойдете — отсече тя, после добави малко по-меко: — В Лангли.

Това уточнение беше необходимо, тъй като ЦРУ разполагаше с доста други обекти в региона.

— А знаете ли какво се случи с предишните двама заместник-директори? — попита той.

— Размърдайте си задника, Роби!