Мишената

42

— Искам да говоря с нея — каза Рийл.

— Няма да стане — отвърна Дайкс.

— Тогава забрави за мен. Познавам те добре. Вероятно вече е мъртва. Нямам никакво намерение да излагам себе си и Лора на излишни рискове.

— Толкова си досадна! — изпусна пресилена въздишка Дайкс. — Това беше една от най-неприятните ти черти.

— Искам да говоря с нея веднага! — отсече Рийл.

След малко в слушалката прозвуча гласът на Джули.

— Добре съм — обяви тя.

— Съжалявам за всичко това, Джули. Причиниха ли ти болка?

— Нищо особено. В момента стоят на крачка от мен и дебнат да не кажа нещо излишно.

— Знам. Искам само да те уверя, че всичко ще завърши добре. Каквото и да се случи!

— Окей — отвърна момичето, после издаде тихо възклицание и в слушалката прозвуча гласът на Дайкс:

— Е, вече се увери, че всичко е наред, нали?

— Надявам се, че и занапред ще е така! — изсъска Рийл.

— Не си в положение да отправяш искания. И не се опитвай да вкараш в играта приятелчето ти от Програмата за защита на свидетелите.

— Какво?

— Малката ти приятелка ми разказа всичко. Все още си в Програмата и се готвиш да сключиш брак с нейния настойник Джеръм, който е много богат човек.

— Мръсник! — изръмжа тя. — Изтезавал си я, нали?

— Една заплаха беше достатъчна. Тя все още е дете. Проницателна, но все пак дете, което живее в свой измислен свят. Опита се да ми пробута историята, че била отвлечена от някакъв саудитски принц, но си призна всичко в момента, в който зърна моя… хм, главен следовател…

— Тя е дете, Леон — отвърна със заплашителна нотка Рийл.

— Ами тогава да се държи като дете, а не да ме будалка с разни глупави истории. Между другото, осведоми ме и за твоя приятел Роби. Или може би трябва да кажа шериф Роби? Хич и не си помисляй да го замесваш. Ще ви зърнем отдалече и нейният труп ще бъде всичко, което ще заварите тук.

— Тогава как ще направим размяната?

— Свърза ли се с Лора?

— Ако не бях, едва ли щях да разговарям с теб.

— Трябва да се появи с теб. И без проследяващи устройства. Никакво оръжие. Доколкото си спомням, доста те биваше с ножа…

— Къде да дойда?

— Да дойдете — поправи я Дайкс. — Ти и Лора.

— Кажи ми, Леон.

— Не си изпускай нервите, Сали. Това е нежелателно. Все още не разбирам как успяваше да се контролираш преди време, когато беше съвсем млада. Вероятно всичко е било късмет, а?

— Дай ми инструкциите.

Няколко минути по-късно Рийл беше принудена да признае, че те са сложни и добре обмислени.

Редовен полет до Атланта, после малък самолет до Таскалуса. От там трябва да вземат автобус до някакво още по-малко градче. На паркинга пред единствения супермаркет в града ще ги чака кола с ключове на таблото и по-нататъшни инструкции в жабката. Появяват се на посоченото място, откъдето ще ги поемат за крайната дестинация.

— Имай предвид, че съм се родил тук — предупреди Дайкс. — Познавам всяка пътечка и всяко камъче. Местната полиция е в джоба ми. Служителите й са мои последователи. Притежавам целия град.

— Силно се съмнявам в това.

— По време на криза хората търсят спасители навсякъде — отвърна Дайкс. — А аз мога да им дам каквото искат — ред, сигурност, работа. Имаме амбицията да се разширим и в други части на страната. Нашите групи купуват цели градове в Средния запад и двете Дакоти. Обстановката там е отлична платформа за уникалните ни идеи.

— Искаш да кажеш, за тежкото ви заболяване?

— Хората съвсем не го виждат по този начин.

— Така мислиш ти. Но със сигурност грешиш.

— Както и да е. Когато пристигнеш тук, ще бъдеш изцяло под моя власт.

— Което означава, че нямаш намерение да освобождаваш Джули.

— Давам ти думата си, Сали.

— Твоята дума не означава нищо.

— Тогава защо изобщо ще идваш?

Рийл направи малка пауза, за да се овладее.

— Защото не искам да постъпиш с нея по начина, по който постъпи с мен!

— Е, скоро ще разберем дали е така. Много скоро. — След тези думи й обясни къде точно ще се осъществи срещата и затвори.

Рийл погледна листа с указанията. След това извърна глава към Роби, който отново беше изслушал целия разговор.

— Това усложнява ситуацията — подхвърли тя и потупа с пръст листа.

— Но не е изненадващо — отбеляза Роби. — Едва ли си очаквала всичко да бъде просто и ясно.

— Явно има за цел да направи нещата невъзможни.

— Но те не са такива — поклати глава Роби.

Рийл отново погледна записките си и внезапно се усмихна.

— Не са, разбира се — кимна тя. — Помниш ли Джалалабад?

— Как мога да го забравя? Решила си да използваме същия начин, така ли?

— Да — каза Рийл, без да вдига глава от записките. — Тук виждам поне три възможности.

— Аз също. Но ще се наложи да тръгна по-рано.

— Разузнаването е важно — замислено промълви тя. — Със сигурност ще ти трябва прикритие, защото му вярвам, че държи целия район под контрол.

— С един куршум два заека, Джесика.

— Много добре те разбирам — възбудено отвърна тя.

— Приберат ли те веднъж, край на всякакви комуникации — предупреди той.

— Изпуснеш ли ме, значи сме загубени.

— Не планирам да те губя — отвърна Роби и почука по дървения плот на масата. — А Лора?

— Това е моя грижа.

— Наистина ли?

— Наистина.