Мишената

64

Хапнаха вечерята, приготвена от жената, която пристигна заедно с тях. После Бе-Хо си тръгна, а мъжът и жената се качиха в стаите си. Чанг-Ча и Мин останаха сами. Клепачите на момичето видимо натежаха, но въпреки това то попита:

— Може ли да излезем на разходка?

— Не мисля, че е добра идея — поклати шава Чанг-Ча.

— Моля те, само за няколко минути!

Чанг-Ча погледна през прозореца. Навън беше тъмно, но мракът не я плашеше. Вярно, че нямаше оръжие, но самата тя беше оръжие. В родината й непрекъснато говореха за престъпността в Америка, за вилнеещите по улиците банди, които убиват, изнасилват и ограбват мирните граждани. Досега обаче не беше виждала подобно нещо — нито в Ню Йорк, нито тук. Което не означаваше, че бандите не са някъде наблизо.

— Добре, но наистина за няколко минути — каза тя и лицето на момичето светна.

Хванати за ръце, те се разходиха из жилищния комплекс с многобройни светещи улични лампи.

— Американците трябва да имат много пари — отбеляза Мин, оглеждайки паркираните наоколо коли.

— Предполагам, че е така — съгласи се Чанг-Ча, която си мислеше същото.

Околните къщи бяха ярко осветени, докато жителите на Пхенян се чувстваха късметлии, ако имаха и един час ток след мръкване. А на този паркинг имаше повече коли, отколкото беше видяла в цяла Северна Корея.

Семейство с две деца излезе от близката къща и се насочи към колата си. Мъжът се усмихна и любезно ги поздрави.

Чанг-Ча отвърна със същото.

— Съседи ли ни ставате? — попита жената.

— Моля?

— Видяхме ви да пристигате — каза непознатата. — Затова питам дали ще живеете тук, или сте дошли на гости.

— На гости — автоматично отвърна Чанг-Ча.

— Как се казваш? — обърна се жената към Мин.

— Казва се Мин, но за съжаление, не говори английски.

— О, сигурна съм, че много бързо ще го научи — каза с усмивка жената. — Лично аз се надявам, че много скоро и тук ще започнат да преподават чужди езици още от началните класове, както е в чужбина. У нас децата избират чужд език едва в прогимназията. Но според мен това е твърде късно. — Тя отново погледна Мин. — Изглежда ми на около десет, също като нашата Кейти. Кажи „здравей“ на момиченцето, Кейти!

Дребничкото момиченце с къдрава руса коса се скри зад баща си.

— Много е срамежлива — засмя се жената.

— И Мин е такава — отвърна Чанг-Ча.

— Ако възнамерявате да правите туристическа обиколка или нещо подобно, обадете се — подхвърли мъжът. — Работя в центъра и познавам града като петте си пръста, а точно пред офиса ми има станция на метрото. Само кажете. Непременно трябва да посетите Музея по авиация и космонавтика, а също така и Националния архив. Ще останете доволни.

— Благодаря — отвърна Чанг-Ча, макар че изобщо не разбра за какво става дума.

Семейството потегли, а двете с Мин продължиха разходката си.

— Какво искаха тези хора? — попита момичето.

— Спряха да ни кажат „здрасти“. И да попитат дали се нуждаем от помощ.

— Преструваха ли се? Може би искат да ни направят нещо лошо.

— Не знам — сви рамене Чанг-Ча. — Изглеждаха добри хора.

— А какво не е наред с косата на момичето?

— Не е наред ли?

— Цялата беше нагъната.

Изтече секунда, преди Чанг-Ча да включи за какво става дума.

— О, някои американци се раждат с такава коса, а други използват специален инструмент, за да я накъдрят.

— Защо?

— Не знам. Предполагам, че им харесва.

— На мен не ми харесва — отсече Мин, въпреки че изражението й сочеше противното. Личеше си, че къдравата коса не само й харесва, но и се пита дали ще й отива.

Прибраха се в къщата. Чанг-Ча сложи Мин да си легне, а след това слезе в кухнята, направи си чай и седна на отрупаната с документи маса. Прегледа всичко за пореден път — всеки документ, всяка бележка, всяка снимка. Тези папки щяха да запълват времето й толкова дълго, колкото бе нужно.

След три часа и още две чаши чай очите й натежаха от умора. Облегна се назад и погледна нагоре, към стаята, където спеше Мин.

После стана и се приближи до прозореца. Кварталът също спеше и повечето къщи бяха тъмни. И тя би трябвало да си легне. Все още имаше проблеми с аклиматизацията, а натискът върху нея беше огромен. Това, което се очакваше да направи, беше почти невъзможно. Дори при успех на първата част от мисията, шансовете за втората — да се изтегли — бяха нулеви.

Какво щеше да се случи с Мин след това?

Два дни по-късно Чанг-Ча се отправи към ново място, далече от града. Къщата беше уединена и се намираше в запустяла ферма, чиито ниви дълго време не бяха виждали плуг.

Вътре я чакаха няколко души. Но Бе-Хо не беше сред тях. Той беше изключително ценен, внедрен преди много години агент и по тази причина беше взето решение да бъде запазен на всяка цена. Разкриването на връзките му със Северна Корея би означавало тежък провал — главно защото службата в Белия дом му даваше възможност да вижда и чува неща, които бяха недостъпни за всички останали.

Във фермата се събра екипът, за който я бяха предупредили. Съставен само от мъже, способни да вършат всичко, включително убийства. Чанг-Ча знаеше това от досиетата им. Някои бяха в Щатите от по-дълго време, други — отскоро. Но всички бяха готови да умрат, за да постигнат своите цели. Знаеха, че мишените им се охраняват по най-добрия начин, но се надяваха самите те да бъдат още по-добри.

Седнаха около голямата стара маса в помещение, което някога е било кухня. Това си личеше от очуканата мивка и ръждясалата печка. Разговорът се водеше на бърз и напрегнат корейски. Един по един мъжете докладваха за всичко, което бяха научили. След което стана ясно, че мястото на покушението вече е уточнено.

— Те заминават за Нантъкет — каза един от присъстващите на Чанг-Ча. — Знаем това от другаря Бе-Хо, който е подслушал части от разговори, проведени в Белия дом.

— Но той не ми каза нищо по време на срещата — изтъкна тя.

— Информацията му се нуждаеше от потвърждение, което получихме по-късно.

Мъжът придърпа картата, която лежеше на масата.

— Става въпрос за малък остров в Атлантическия океан, разположен срещу бреговете на щата Масачузетс. До него се стига със самолет или ферибот. Заминават след две седмици. Само съпругата и децата, плюс охраната. Вече знаем къде ще отседнат — в къща, близо до центъра на града. Тя е стара, с историческа стойност и предлага някои добри възможности.

— Разполагаме ли с графика на пребиваването им? — попита Чанг-Ча.

— Да. Предварителен, сглобен от различни източници. В момента работим върху достоверността му.

— Трябва да отидем там преди тях, за да не събудим подозрения — каза Чанг-Ча.

— Задължително — кимна мъжът. — Извън сезона островът се посещава от малко туристи. През лятото там има цяла армия обслужващ персонал — главно от Африка, Русия и източноевропейските страни, които работят във вторите къщи на богати американци.

— Втори къщи? — вдигна вежди Чанг-Ча.

— Много хора в тази страна притежават по няколко жилища. Те непрекъснато сноват между тях. Задоволяват своята алчност чрез експлоатация на бедните.

— Разбирам.

— Но по това време на годината прислужниците ги няма. За наш късмет, на острова живеят достатъчно азиатци и латиноамериканци. Вероятно сте наясно, че американците не правят разлика между китайци и японци и нямат представа кой откъде идва. Това невежество е типично за високомерното им поведение. Въобразяват си, че светът се върти около тях. Но в момента разполагаме с двама оперативни агенти на място, които ще осъществят внедряването. Ще си намерим работа в различни части на острова. Не всички, разбира се. Част от нас ще останат в резерв, включително и вие, Чанг-Ча. Ще излезете на сцената в последния момент преди удара.

— А знаем ли кога ще настъпи този момент?

— Скоро ще знаем — отвърна мъжът. — След което ще изчистим детайлите.

— Колко време ще останат мишените?

— Една седмица. Толкова продължава ученическата ваканция.

— Сигурни ли сме, че децата ще се появят в Нантъкет?

— Да.

— Но президентът няма да е там?

— Най-вероятно не. Имаме начин да разберем, в случай че промени плановете си. Ако се появи на острова, ударът се отлага. Мерките за сигурност ще бъдат непреодолими. Но, за щастие, това съвсем не е така, когато президентът отсъства. За тях той е най-важният човек на Земята. Имаме сведения, че когато става въпрос за неговия жалък живот, Сикрет Сървис са готови да обърнат гръб дори на съпругата и децата му.

Чанг-Ча кимна и насочи вниманието си към картите, пръснати върху масата.

— Виждам как можем да стигнем до там — каза след известно време. — Но как ще си тръгнем след изпълнението на задачата? Ясно е, че не можем да използваме нито самолет, нито ферибот… — Тя погледна бележките пред себе си. — Масачузетс…

Мъжете се спогледаха.

— Не очакваме, че ще оцелеем след тази мисия, Чанг-Ча — тихо отвърна мъжът.

Тя дори не трепна. Може би защото го очакваше. Отдавна подозираше, че я изпращат на самоубийствена мисия. И знаеше кой има пръст в това.

— Познавате ли другарката Лим Юн? — попита тя.

— Да, имам честта да я познавам.

— От нея ли научихте това, което ми казахте току-що?

— Да.

Чанг-Ча бавно огледа останалите. В очите на повечето от тях имаше любопитство, примесено с подозрение.

— За мен е привилегия да служа на Великия вожд — обяви тя. — И да умра за него. А сега да се залавяме за работа.

Чанг-Ча отново се зачете в документите пред себе си.

Обсъждането на плана продължи още доста време, но тя не беше в състояние да мисли за нищо друго освен за Мин.