Мишената

53

Президентът Том Кашън закусваше със семейството си в личната им трапезария в Белия дом. Вече беше провел ежедневния брифинг и в момента се подсилваше с допълнителна чаша кафе. Предстоеше поредният напрегнат ден, в който времето му беше разпределено до последната минута.

Кашън погледна към противоположния край на масата, където седеше съпругата му Елинор, наричана Ели от него и най-близките й приятели.

— Хвърлих едно око на програмата ти за следващите два дни — каза той, сгъна сутрешния брой на „Уошингтън Поуст“ и го остави до почти недокоснатата закуска. — Доста е натоварена.

— Така е — отвърна Елинор и вдигна очи от чашата чай пред себе си. — В замяна на това твоята е доста рехава, мързеливецо — каза на шега тя.

— Е, не е чак толкова зле — примирено се усмихна президентът.

— Напоследък почти не се храниш, Том — отбеляза тя и кимна към чинията му.

— Стомахът ми не е добре — отвърна той. — Вероятно от времето.

— Ами иди да те види докторът. Имаш го изцяло на свое разположение.

— Ще го направя, разбира се — разсеяно кимна той.

— Кога се прибираш?

— Имам четири спирки: Сиатъл, Сан Франциско, Хюстън и Маями. По програма Еър Форс 1 трябва да кацне обратно тук утре следобед, точно в два.

— Напомня ми на предизборната кампания.

— Не е чак толкова претоварено. Помниш ли, когато обикаляхме по седем-осем града на ден?

— При това многократно — добави тя.

— В днешно време политиците са в постоянна кампания. Последните промени в закона им дават право да хвърлят в нея толкова пари, колкото пожелаят. Човек трябва да внимава, за да получи своя дял, защото иначе парите автоматично отиват при противника.

— Липсва ми времето, когато сами си принтирахме листовките и набирахме средства в кутия от кафе на барбекютата.

— Понякога и на мен.

Елинор отново се зае да преглежда програмата си за деня. Тя беше на четирийсет и шест, с четири години по-млада от него. Имаха две деца — Клеър и Томас-младши. Клеър беше на петнайсет, но много зряла за възрастта си. Беше се адаптирала чудесно към живота, който водеха в момента, беше дейна и популярна сред съучениците си в „Сидуел Френдс“, пълна отличничка. Томи обаче все още беше малко момче, което в началото хареса живота в Белия дом, но много бързо започна да го мрази. Президентът и съпругата му не знаеха какво да правят, но ситуацията тежеше и на двамата.

— Децата скоро ще излязат в едноседмична ваканция — прекъсна мислите му Елинор. — Решила съм да ги заведа някъде по-далече, може би в Нантъкет. Семейство Донован пак ни предлагат къщата си.

— В Нантъкет? — учуди се той. — По това време на годината? Ще бъде студено и дъждовно!

— Не е точно така. Средните максималните температури за сезона са около двайсет градуса, а минималните не падат под десет. Дългосрочната прогноза сочи облачно време, но почти без валежи. Влиянието на Атлантическия океан доста смекчава климата. Там ще бъде по-топло, отколкото в Бостън.

— Виждам, че добре си се подготвила, Ели — недоволно промърмори президентът. — Както винаги.

— Освен това няма да има туристи — усмихна се тя. — Ще се радваме на пълно спокойствие, барбекю в двора, интересни книги за четене и всичко останало. Ще играем, ще се разхождаме по плажа. Лично на мен ще ми бъде приятно да прекарам малко време само със семейството си…

— Или по-скоро с Томи — поправи я той. — Клеър няма никакви проблеми.

— Не, със семейството си! — отвърна Елинор. — Знам, че програмата ти е много натоварена, но ще бъде чудесно, ако поне за един ден се присъединиш към нас.

Президентът я погледна озадачено. Животът и на двамата се определяше от предварително подбрани маршрути, дебели колкото телефонен указател. А пътуванията им се планираха с месеци напред.

— Това не го виждам в графика — каза той.

— Няма го, наскоро ми хрумна.

— За съжаление, едва ли ще мога да отделя дори един ден — въздъхна той. — През следващите два месеца съм изключително зает, а и гласоподавателите не обичат избраниците им да вземат внезапни отпуски. Освен това ще трябва да говориш със Сикрет Сървис. На тях им трябва време за подготовка. Може би ще изпитат затруднения при една толкова внезапна промяна.

— Вече съм го направила.

— Добре. Да се надяваме, че ще се получи. Но според мен приемаш доста присърце проблемите на Томи. Той се нуждае от време за адаптация, нищо повече.

След тези думи президентът отново посегна към вестника пред себе си.

Елинор въздъхна, понечи да каже нещо, но след това се отказа и потъна в програмата си, която предвиждаше кратка реч пред група сенаторски съпруги, поканени на обиколка из Белия дом.

Кашън не забеляза разочарованието й. Стомахът му се бунтуваше по една съвсем проста причина.

Чувството за вина. Тежко и безмилостно чувство за вина.

Беше дал дума на генерал Пак, че всичко ще протече в съответствие с плановете им. Каза му го в очите. Но сега човекът беше мъртъв. Лично той беше изпратил агенти да го ликвидират, но кореецът ги беше изпреварил със самоубийството си. Като преди това беше помолил да предадат на президента едно кратко, но безпощадно ясно съобщение: „да върви по дяволите!“. На негово място и Кашън би постъпил по същия начин. На всичкото отгоре дойде новината, че осиновените деца на Пак са изпратени в трудов лагер, където най-вероятно щяха да останат до края на живота си.

Аз предадох този човек. Аз го убих. Хладнокръвно и предумишлено.

— Тате, тате!

Президентът тръсна глава и се огледа.

Беше Клеър.

— Исках да погледнеш реферата ми за държавното управление, който трябва да напиша за края на срока — обяви тя.

— Защо мислиш, че разбирам нещо от държавно управление? — отвърна с уморена усмивка той.

— Не мисля така, но мама очевидно е заета — засмя се момичето.

Смехът му накара Елинор да вдигне глава. Той гордо кимна към дъщеря им, която седна на масата и започна да преглежда записките си.

Гордостта в очите му бързо отстъпи място на притеснение, когато в трапезарията се появи Томас-младши, облечен в училищна униформа. Момчето беше напуснало държавното училище, за да се прехвърли в едно от най-престижните учебни заведения в страната. Но промяната очевидно не му се отразяваше добре.

— Здрасти, здравеняко — поздрави го Кашън. — Добре ли спа?

— Не съм никакъв здравеняк — мрачно отвърна момчето. — Най-дребният съм в клас. Дори момичетата са по-високи от мен.

— И по-умни! — добави Клеър.

— Млъквай! — изкрещя Томи.

— Остави го на мира, Клеър — рязко вдигна глава Елинор.

Момичето се усмихна тържествуващо и отново потъна в записките си.

— Аз съм метър и осемдесет и осем, Томи — обади се президентът. — А майка ти е метър и седемдесет и пет. Това означава, че и ти ще бъдеш висок. Бас държа, че след две години ще бъдеш по-висок от сестра си. Трябва ти малко търпение, нищо повече.

Клеър изсумтя, а Томи се намръщи.

— Освен това трябва да живеем още цели три години на това място! — недоволно промърмори той.

— Седем, когато татко спечели повторно — жизнерадостно го поправи Клеър. — Нали, тате?

Президентът не отговори, заковал поглед в сина си.

Елинор пъргаво се изправи, огледа Томи и се зае с обичайните за всяка майка дейности: приглади косата му, оправи яката на ризата и намести възела на вратовръзката.

— Малко си закъснял — меко промълви тя. — Не е зле да побързаш със закуската.

Томи се тръшна на стола и заби мрачен поглед в чинията пред себе си.

Елинор стрелна с поглед съпруга си, но той не реагира. Вече се беше примирила с факта, че поне докато обитават тази резиденция, мъжът й трудно ще може да бъде наречен „всеотдаен съпруг и баща“. Стори го постепенно, не без цупене и скандали, защото разбираше, че той е изправен пред огромни проблеми, злоба и изключително напрежение. Тя често се чувстваше като самотна майка, въпреки че много хора й помагаха.

Появата на момчето принуди президента да мисли за нещо друго.

За семейството си.

Той стана и захвърли салфетката в чинията си.

— Добре ли си? — вдигна глава Елинор.

— Забравих нещо, което трябва да свърша, преди да излетя — отвърна той и с бърза крачка напусна трапезарията.

Елинор отново насочи вниманието си към Томи и след известно настояване успя да го накара да изяде част от закуската. После стана да изпрати децата, които тръгваха на училище с личната си охрана от Сикрет Сървис. Първо щяха да оставят Томи, а след това и Клеър. Разбира се, в компанията на по един агент, който щеше да ги охранява дори в класната стая.

Улисана в изпращането на мини кортежа, Елинор не обърна внимание на групичката туристи, която се събираше пред главния портал на Белия дом. Първото семейство никога не минаваше оттам. За тях имаше съвсем друго място за влизане и излизане, за което публиката дори не подозираше.

Или поне по-голямата част от нея.

Един мъж и една жена снимаха всичко, което се виждаше. Бяха избрали позициите си така, че да имат максимално добър изглед към страничния вход на Белия дом, а голяма част от туристите пред портала умишлено ангажираха вниманието на охраната с купища въпроси.

Когато кортежът излезе на улицата, друг член на екипа започна да го снима с автоматичната си камера, размахвайки ръка за поздрав, развълнуван като всеки нормален турист. Камерата му спря да щрака едва когато кортежът изчезна в далечината. Тогава след него поеха два най-обикновени седана, паркирани на Седемнайсета улица. По време на преследването те се сменяха непрекъснато, за да не привличат вниманието на Сикрет Сървис.

На връщане към резиденцията Елинор спря да погледне работата на градинарите, заели се да подменят цветята. На алеята се появи личната й секретарка и бързо закрачи към нея.

— Госпожо Кашън, в момента работя по пътуването ви до Нантъкет, както ми наредихте — обяви тя. — Ще бъдете само вие и децата, нали?

— Да. Сутринта говорих с президента, но той едва ли ще има време да се присъедини към нас.

— Сикрет Сървис вече работи върху логистиката — продължи момичето. — Предварителният им доклад ще бъде готов до края на седмицата, ако нямате нищо против.

Елинор кимна.

— Още помня времето, когато скачахме в колата с два куфара и кучето — замечтано промълви тя.

— И искате това време да се върне? — засмя се секретарката.

— Всяка минута от живота си. Но съм доволна, че можем да се откъснем от тук поне за малко. Жалко, че президентът няма да може да ни придружи.

— Избраната от вас къща изглежда много хубава.

— Тя е на семейство Донован, наши стари приятели, които винаги са готови да ни я предоставят. Наистина е хубава, въпреки че е много стара. Плажът е на няколко крачки, а до градчето можем да стигнем с велосипеди. Представям си пламтящия огън в камината, книгите, приятните разговори. И да сме всички заедно…

— Истинска идилия — усмихна се секретарката.

— Надявам се — отвърна Елинор. — Дано и на Томи му хареса.

Момичето кимна съпричастно.

— С децата винаги е трудно. Лично аз не бих се справила.

— Задачата ни е да измислим нещо, което ще помогне на Томи.

Улисани в разговор, двете жени влязоха в сградата. Изчакал удобния момент, един мъж в работен гащеризон на Службата за управление на националните паркове бавно се изправи в лехата, където работеше. Според официалните му документи беше от Южна Корея и вече шест години работеше в Белия дом. Всъщност беше гражданин на КНДР, пристигнал в САЩ преди петнайсет години с единствената задача да си намери някаква работа в Белия дом. Доста от длъжностите се оказаха недостъпни за него, но не и работата в парка. Там той прояви много повече усърдие от колегите си и в крайна сметка успя да получи постоянен договор.

Едно от тайните му задължения беше да изпраща подробни доклади за всичко, което му се стори важно, но такива неща почти липсваха.

Досега. Защото сега имаше безценна информация.