Мишената

57

След полета до Китай се качиха на малък самолет до крайбрежието. От там се прехвърлиха на лодка, с която прекосиха Корейския залив през нощта и слязоха на малък плаж, скрит сред назъбените скали на севернокорейския бряг. Най-близкият град се наричаше Анджу, а лагерът „Букчан“ се намираше на петдесет и шест километра от него в източна посока.

Бяха само тримата: Роби, Рийл и Ким Сък. Облечени в черно, с намази с черна боя лица. Роби и Рийл бяха тежковъоръжени и оборудвани с ултрамодерна комуникационна апаратура, която по-късно се надяваха да им помогне за срещата с подкрепящия екип.

Докато завързваха надуваемата лодка с твърд корпус, Роби се обърна да погледне Сък.

— Готов ли си?

— Вече е късно за подобни въпроси — отвърна кореецът.

— Просто питам.

Лодката беше последен модел и можеше да развива скорост над петдесет мили в час, при това със сравнително тихи двигатели.

Разполагаха с карти и указания за придвижване, качени на електронни устройства, които носеха на китките си като часовници. Високо над тях кръжеше американски разузнавателен спътник, който изпращаше детайлна информация за всичко, на което можеха да се натъкнат по пътя си. В слушалките им жужеше поток от данни.

Тук най-важно беше да останат незабелязани, но и бързината беше от значение. Предстоеше им да изминат голямо разстояние, което трябваше да бъде покрито на тъмно, и то и в двете посоки. Но това беше невъзможно да се случи пеша и по тази причина тримата имаха три малки и изключително тихи скутера, захранвани от електрически батерии. В допълнение имаха и педали, които помагаха за презареждането, а уредите за нощно виждане им осигуряваха отлична видимост. Роби потегли пръв, следван от Сък и Рийл.

Известно време се придвижваха по пътя, но когато наближиха лагера, навлязоха в гората по тесни и едва забележими пътечки. „Букчан“ се намираше в средата на нищото и това донякъде беше добре, тъй като не им се налагаше да пресичат градове или други населени места. Никой не изграждаше концлагери в гъстонаселени райони, в които живеят милиони хора.

На отиване нямаха никакви проблеми. Спътникът им начерта ясна линия към лагера, а данните в слушалките непрекъснато се обновяваха.

Ду-Хо и Ън Сън — осиновените деца на Пак, бяха затворени в една колиба в дъното на лагера. Съвсем сами за разлика от останалите затворници, които бяха натъпкани по петдесет души под един покрив. Това затрудняваше тяхното измъкване, тъй като за охраната им отговаряха специални надзиратели. Другите бараки нямаха тази привилегия. По всяка вероятност севернокорейците очакваха някакви проблеми с децата на Пак.

Екипът получи потвърждение за кодираното съобщение, изпратено до Ду-Хо и Ън Сън. В него обаче не се споменаваше в коя нощ ще бъде направен опит за освобождаването им, тъй като обратното би означавало пълен провал, ако попаднеше в неподходящи ръце. Достатъчно им беше да знаят, че такъв опит ще бъде направен и да бъдат готови.

Роби, Рийл и Сък скриха скутерите в гората край лагера. После Сък се преоблече, избърса лицето си и преметна през рамо стара раница. Така не се различаваше по нищо от обикновен корейски селянин. Той пое по пътя, а Роби и Рийл го последваха, но под прикритието на дърветата.

Точно пред тях се простираше външният периметър на „Букчан“.

Не след дълго Сък беше засечен от трима пазачи, които бавно тръгнаха към него. Заповядаха му да спре и да покаже документите си. Той се подчини, обяснявайки, че пътува към свои близки в Хамхън, където се надявал да си намери работа. Документите му бяха перфектни.

Водачът на патрула ги пое и започна да ги разглежда, а другите двама се заеха да обискират раницата му.

— Намираш се в близост до лагера „Букчан“ — каза водачът, докато му подаваше документите. — Трябва да го заобиколиш, а след това да поемеш на изток. — В очите му се мерна подозрение. — Всъщност какво ще работиш в Хамхън?

— Ще гледам животни.

— Я си покажи ръцете.

Сък се подчини. Ръцете му бяха груби, покрити с мазоли. Трябваше му седмица, за да ги направи такива.

— Добре — кимна пазачът. — Върви да гледаш биволи и да миришеш конски лайна.

Колегите му се разсмяха.

Престанаха да се смеят в мига, в който бяха пронизани от три куршума, изстреляни от оръжия със заглушител. Телата им се свлякоха в прахта.

Роби и Рийл изскочиха от гората и ги издърпаха под близките храсталаци. Роби измъкна радиостанцията на единия и я подаде на Сък, който трябваше да следи комуникацията между хората от охраната.

Не след дълго стигнаха до оградата в задната част на лагера. Разполагаха с точна информация за движението на нощните патрули и изчакаха четиримата въоръжени мъже да минат покрай тях. Едва след това се приближиха към оградата. Знаеха, че по нея тече ток, и бяха подготвени. С помощта на лазер Рийл изряза една достатъчно голяма дупка, през която можеше да се промуши възрастен човек.

Сък беше пръв, следван от Рийл и Роби. Колибата, която им трябваше, беше разположена чак в дъното на лагера. Някъде там проблесна светлинка и те замръзнаха на място. Секунда по-късно осъзнаха, че това е пазач, който пали цигара. Рийл и Роби предпазливо заобиколиха бараката, за да установят точната бройка на пазачите.

Четирима. Точно според информацията, която течеше от спътника.

После се разделиха. Рийл пое наляво, а Сък и Роби — надясно.

Тя включи портативната си радиостанция.

— Прието — прозвуча гласът на Роби, изслушал кратката информация. — Броим до три, щом стрелката на секундарника стигне дванайсет.

След тези думи той измъкна два пистолета с упойващи стрелички и ги насочи към пазачите. Вече се намираха във вътрешността на лагера и не искаха да вдигат излишен шум. С оглед на информацията от спътника и тази, която получаваха по други канали, Рийл и Роби носеха по два пистолета, изстрелващи упойващи стрелички, защото очакваха да срещнат четирима охранители. За щастие, бройката не беше променена.

Рийл също извади пистолетите от другата страна на бараката. Да стреляш с две оръжия в две мишени едновременно не беше толкова лесно, но те нямаха друг избор. Ако пропуснеха да улучат дори един от охраната, щеше да последва ответен огън и достатъчно шум, за да вдигне на крак целия лагер.

Заковаха очи в часовниците си, изчакаха стрелката да докосне цифрата дванайсет, преброиха наум до три и натиснаха спусъците.

Четирима мъже се строполиха на земята.

Сък се втурна напред и изчезна във вътрешността на бараката.

Роби и Рийл го последваха.

Ду-Хо и Ън Сън бяха будни, облечени в работните си дрехи. Сък набързо им обясни кои са техните спасители и какво трябва да правят. Без да задават въпроси, двамата кимнаха и ги последваха навън.

Сирената започна да вие секунди след като се промушиха през дупката в оградата и затичаха към гората.

Обърнаха се точно навреме, за да зърнат светлините и да чуят тропот на крака и боботене на автомобилни мотори.

— Натам! — махна към близкия склон Роби. — Бързо!

Затичаха нагоре. За щастие, Ду-Хо и Ън Сън бяха млади и в добра форма. Нямаха проблем да поддържат темпо, несъмнено тласкани напред и от мисълта, че ако ги хванат, ще бъдат разстреляни на място.

— Дали не беше засада? — подхвърли Рийл и продължи да тича нагоре.

— Открили са пазачите, които застреляхте извън периметъра — отговори Сък. — Току-що го чух по радиостанцията.

— Страхотно — промърмори Роби. — Трябва да удвоим усилията си.

— Натам — махна наляво Сък. — Това е най-краткият път до мястото, където скрихме скутерите.

Понесоха се по тъмния път. Роби държеше Ду-Хо за ръка и го насочваше благодарение на уреда си за нощно виждане. А Рийл водеше Ън Сън.

Не след дълго се добраха до скутерите. Ън Сън седна зад гърба на Рийл, а Ду-Хо зад Роби. Поеха по тясната пътечка, която водеше към шосето. Рийл се обърна и успя да види светлините на фарове зад тях. Получил предупреждението й по радиостанцията, Роби спря своя скутер и направи знак на Ду-Хо да се качи при Сък.

— Късмет — каза му Рийл.

— Ако не се появя до две минути след като стигнете при лодката, тръгвайте! — заръча Роби. — Няма смисъл да ме чакате.

И той безшумно изчезна в мрака. Описа малък кръг в обратна посока, приклекна на малкото възвишение встрани от пътя, а след това се прицели и натисна спусъка на гранатомета, който беше преметнал през рамо.

Гранатата улучи водещия камион в радиатора. Експлозията беше оглушителна, а отломките се разлетяха нависоко. Улученият камион свърши и една полезна работа: блокира пътя.

Но стрелбата не мина без последици, тъй като разкри позицията му. Войниците в останалите камиони го засипаха с куршуми. Той успя да зареди нова граната и да я изстреля към втория камион миг преди един куршум да го улучи в бронежилетката и да го повали по гръб. Камионът литна във въздуха.

Той погледна надолу. Куршумът почти беше пробил бронежилетката му. Гръдната кост под нея пулсираше от болка. Сякаш го беше блъснала кола.

Изправи се и посегна към автоматичната си пушка.

На пътя имаше още два камиона, блокирани от взривените. От тях се изсипаха войници, които заобикаляха пламъците и стреляха в неговата посока.

Роби разгъна крачетата на пушката, залегна, опря буза в приклада и погледна през инфрачервения мерник. После изпусна въздуха от гърдите си и натисна спусъка. Стреляше спокойно и методично. Засичаше мишената и натискаше спусъка. Засичаше следващата и отново натискаше спусъка. И пак, и пак…

Все едно че беше на стрелбището и дупчеше хартиени мишени. С малката разлика, че тук имаше и ответен огън. Куршумите продължаваха да свистят около него. Но позицията му на възвишението беше великолепна и той продължаваше да стреля. Без пропуск. Всеки изстрел означаваше един противник по-малко.

Първият снаряд избухна на петнайсетина метра от него в момента, в който свърши мунициите. Земята се разтърси с такава сила, че пушката излетя от ръцете му, а самият той заби лице в пръстта.

Вече знаеше, че следващият снаряд ще се взриви още по-близо.

А това означаваше, че не може да остане тук. Единственото, което можеше да направи при смазващото превъзходство на противника, беше да се оттегли.

Хукна към скутера си и го възседна.

С един човек машината се оказа доста по-пъргава.

Спусна се надолу по пътеката и зави наляво. Миг по-късно прелетя над канавката, изскочи на шосето и завъртя докрай ръчката на газта. Куршумите продължаваха да свирят около него. Кара така около пет минути, опитвайки се да вземе максимален аванс пред преследвачите си.

Осъзна, че все още е в обхвата на снарядите, когато един от тях експлодира на няколко метра пред него и освети нощното небе с милиони искри. Наложи се рязко да завие към банкета, за да избегне отломките.

Следващият снаряд се взриви на пет-шест метра от него. Земята отново се разтърси, а въздушната вълна го изхвърли от седалката. Тялото му болезнено се затъркаля по неравния терен.

Когато се изправи, целият в прах и кал, остра болка прониза крака му. Инстинктивно опипа бедрото си и ръката му се покри с кръв.

Надеждите му угаснаха в мига, в който се довлече обратно до скутера. Предното колело се оказа силно изкривено. Насочи поглед в далечината. Престоеше му да измине още много километри — нещо, което едва ли можеше да направи пеша. А и лодката отдавна щеше да е отплавала.

Обърна се назад. Войниците напредваха.

Е, това беше, помисли си Роби. Но остана твърдо решен да не се предава без бой.

Измъкна пистолетите от кобурите и провери пълнителите. После се обърна и хукна да бяга, но раненият крак му създаваше сериозни проблеми. В неговата професия нямаше лесни неща. Той тръсна глава и прогони болката от съзнанието си.

Долови звуците едва след като измина три много болезнени километри.

Познатото пърпорене на хеликоптерни витла.

Корейците бяха поискали подкрепа по въздуха.

Умно от тяхна страна, призна той. Което означаваше, че неговият път свършва до тук.

Вдигна глава и улови тъмните очертания на хеликоптера. След което се запита защо лети с изключени светлини. Очакваше всеки миг да попадне под светлината на мощен прожектор.

Вместо това слушалките му пропукаха.

— Агент Роби, говори капитан Джордан Нелсън от ВМС на Съединените щати — прозвуча бодър мъжки глас. — Разбрахме, че се нуждаете от помощ.

— И още как — дрезгаво отговори Роби.

— Проследихме ви благодарение на електронния сигнал, излъчван от вашия предавател — добави гласът. — Но бихте ли предали точните си координати, сър?

Роби погледна светещия циферблат на уреда, който носеше на китката си и бързо продиктува данните.

Хеликоптерът описа бърз кръг и кацна на малка полянка между дърветата.

— Страхувам се, че ще трябва да дойдете при нас на собствен ход, сър — отново се обади Нелсън. — Нямаше как да се приземим точно при вас.

— Идвам.

Роби закуцука към полянката, върху чиято кална повърхност тъмнееше бойният хеликоптер.

— Трябва да побързате, сър — разтревожено обяви Нелсън. — Противници вдясно и зад вас. Ако не излетим веднага, ще си имаме проблеми.

Севернокорейците бяха покрили значителна територия. Вероятно бяха успели да отместят взривените камиони от пътя. А в момента хеликоптерът играеше ролята на фар, по който се ориентираха. Лошо. Много лошо.

Хукна напред с всички сили, забравил за болката, която пронизваше ранения му крак. Това беше единственият му шанс.

На метър от машината той скочи напред и ръцете му се вкопчиха в лявата ска. Бързо уви и краката си около нея, използвайки цялата си сила.

— Тръгвай, тръгвай! — изкрещя той сред свистенето на куршумите.

Хеликоптерът се стрелна право нагоре. От огромното ускорение Роби изпита чувството, че стомахът му е останал на поляната.

За да избегне канонадата от куршуми, част от които звънтяха по бронирания корпус, пилотът направи остър завой наляво, набра още малко височина и се стрелна напред. Минута по-късно вратата се отвори и от процепа надникна мъж с летателен шлем на главата.

— Желаете ли да се преместите в първа класа, сър? — извика той.

— Ако имате място — изкрещя в отговор Роби. — Икономичната не ми харесва.

Лебедката забръмча и към ската се придвижи стоманен кабел с тежест накрая. Пилотът рязко намали скоростта, за да избегне излишното клатене.

Роби се хвана за кабела и щракна обезопасителния колан около кръста си. После вдигна палец към мъжа с шлема. Хеликоптерът забави ход и увисна във въздуха.

Роби пусна ската и увисна на въжето. Моторът на лебедката забръмча по-силно и тялото му бавно пое нагоре. На вратата го чакаха двама мъже, привързани с колани. Ръцете им ловко направляваха стоманения кабел към отвора на кабината. Секунди по-късно Роби вече беше вътре. Лебедката замлъкна в ъгъла си, коланът му беше разкопчан. После вратата се затръшна и той успя да се добере до близката седалка само миг преди двигателите да изреват и огромната птица да се стрелне с максимална скорост напред и нагоре в нощното небе.

— Ранен ли сте, сър? — попита единият от мъжете.

— Нищо сериозно — отвърна Роби. — Но ще ви помоля да уведомите агент Рийл. Не искам да…

— Направихме го, сър. Тя ни повика на помощ. Останалите вече са в моторницата и пътуват към международни води. Ние сме от същия самолетоносач, който ще ги прибере в Корейския залив. „Джордж Уошингтън“. Скоро ще се срещнете на борда му.

— Точно това исках да чуя — въздъхна с облекчение Роби.

— О, забравих, сър. Агент Рийл ме помоли да ви предам нещо.

— Какво?

Шлемът беше свален. Показа се лицето на двайсетгодишен младеж с пясъчноруса коса.

— Позволете да цитирам буквално, сър — широко се усмихна той. — „Дължиш ми разкошна вечеря с бутилка много скъпо вино.“

— Наистина е така — отвърна на усмивката му Роби.