Мишената

21

Чанг-Ча не познаваше западняк, който прави разлика между китаец и японец, а още по-малко между севернокореец и южнокореец. Това се беше оказало много ценно за нейната работа. За света севернокорейците бяха зли и опасни, докато южнокорейците и японците изобщо не предизвикваха подозрения. Търпяха китайците, защото произвеждаха всичко, което останалите ползваха, а и Китай имаше страшно много пари. Поне така беше чувала.

След дългия полет до Истанбул тя беше взела влак, който в момента се намираше в Румъния и потегляше на запад. За пръв път в живота си виждаше нещо толкова луксозно, което се движи на колела. Този влак нямаше нищо общо с раздрънканите композиции в Северна Корея.

В слушалките й звучеше музика. Чанг-Ча обичаше да слуша музика, защото това й позволяваше да мисли за други неща. В момента го правеше с ясното съзнание, че много скоро това ще бъде невъзможно.

Панорамата зад прозорците беше забележителна. Тя обичаше да пътува с влак по няколко причини, сред които със сигурност бяха понижените мерки за сигурност. Но за това пътуване имаше друга причина, която се намираше в същия вагон, само през четири купета от нея.

Чанг-Ча беше видяла мъжа, но той дори не подозираше за нейното съществуване, защото нямаше нейния опит в наблюдението. Влакът пътуваше за Венеция и щеше да пристигне там след шест дни.

Предишната вечер беше изчакала мъжа да напусне спалния вагон, за да отиде във вагон-ресторанта.

Беше изчислила, че разполага с трийсет минути, но трябваше да се справи за половината от това време.

Освен че убиваше хора, Чанг-Ча събираше и разузнавателна информация. На пръв поглед приличаше на скромна млада азиатка, която не представлява заплаха за никого. Едва ли някой от пътниците можеше да си представи, че е в състояние да убие когото пожелае.

Купето на мъжа беше заключено. Няколко секунди по-късно вече не беше. Чанг-Ча се плъзна вътре и затвори вратата след себе си. Не очакваше да открие кой знае какво. Мъжът беше британски дипломат, наскоро назначен в посолството в Пхенян. Такива хора не оставят секретни документи в купетата, които използват. Тайните, до които имаха достъп, бяха в главите им или се съхраняваха на кодирани носители, за чието разшифроване бе нужна цяла армия компютърни специалисти.

Но това правило имаше и своите изключения. Едно от тях можеше да се окаже именно мъжът, когото наблюдаваше.

Претърсването на купето й отне петнайсетина минути. Направи го професионално, без да оставя никакви следи. По нейна преценка мъжът беше поставил точно шест капана за онзи, който би проявил интерес към личните му вещи. Всеки от тях в състояние да разкрие наличието на въпросния интерес. Но тя или не ги докосна, или ги върна по местата им с точност до милиметър.

Ако човекът имаше телефон, той явно го беше взел със себе си. Компютър липсваше. Документи — също. Багажът му беше малко. Следователно всичко беше в главата му. Но тя беше в състояние да проникне и там.

Владееше доста техники за изтезание, повечето от които беше изпитала на собствения си гръб в „Йодо“.

Бяха я обучавали да шпионира семейството си, срещу което получаваше награда. В повечето случаи това означаваше да я бият по-малко. Беше крала храна от близките си. Беше пребивала хора, включително и деца. Семейството й отвръщаше със същото — клевети, побоища, кражба на храна. Такива бяха условията. Когато се страхуват достатъчно силно, хората са способни на всичко.

Винаги беше мечтала да бъде боуиуон, дете на надзирателите. Онези, които са били посочени и избрани лично от Великия вожд Ир Сен. Те получаваха достатъчно храна и спяха на нещо различно от голия бетон. В мечтите си тя се виждаше като една от тях — с пълен стомах и някакъв шанс един ден да се озове извън телената ограда, по която течеше ток.

И този ден настъпи.

Най-щастливият ден в живота й. За пръв път в историята на „Йодо“ някой напускаше зоната на осъдените до живот. И това беше тя. Единствената и до днес.

Върна се в своето купе. Но не и преди да остави нещо в купето на мъжа.

Половин час по-късно той се прибра в него, а тя чу отварянето и затварянето на вратата. Остана неподвижна, напрегнала слух. Миниатюрното подслушвателно устройство в ухото й действаше безупречно. Благодарение на него беше в състояние да следи движенията му в купето. Не гадаеше. Беше тренирана толкова добре, че умееше да вижда и без очи.

Отначало движенията бяха бавни, премерени и някак рутинни. После започнаха да набират скорост. Тя знаеше какво означава това.

Седми капан, който беше пропуснала.

Човекът вече знаеше, че купето му е било претърсвано. А може би беше открил и подслушвателното устройство, което Чанг-Ча беше поставила там.

Тя веднага провери разписанието.

Оставаха четирийсет и пет минути, смятано от този момент.

Багажът й за шестдневното пътуване се изчерпваше с една малка раница. Никога не пътуваше с много багаж просто защото не разполагаше с такъв. Личните й вещи се побираха в малка раница. Колата не беше нейна. Апартаментът — също. Те можеха да й ги отнемат когато пожелаят. Но това, което лежеше в раницата, си беше нейно.

Четирийсет и две минути по-късно влакът започна да забавя ход. Гласът на кондуктора обяви следващата гара. Тя продължаваше да слуша. Вратата на другото купе се отвори и затръшна. След това настъпи тишина. Скритото подслушвателно устройство вече не улавяше нищо.

Но Чанг-Ча беше сигурна, че мъжът ще тръгне надясно, в обратна посока на нейното купе, защото по-близката врата за пътници беше натам. Тя излезе безшумно в коридора и хукна наляво. Миг по-късно блъсна служебната врата и скочи на перона още преди влакът да е спрял. Зае позиция зад купчина кашони и зачака.

Мъжът слезе и огледа перона в двете посоки. Явно чакаше появата на още някой — най-вероятно онзи, който беше обискирал купето му. Но никой не слезе. Мъжът изчака потеглянето на влака, а след това забърза към гарата. Изобщо не я забеляза.

Тя си даваше сметка, че оттук нататък ще има проблем с азиатската си външност. В този старинен европейски град имаше малко азиатци. Но шапката и тъмните очила трябваше да свършат работа. Чанг-Ча тръгна след мъжа, като спазваше прилична дистанция.

Той вече говореше по телефона. Слизането му от влака очевидно беше принудително, а това означаваше, че трябва да потърси хотел или транспорт.

Ако мъжът избереше да продължи с кола, Чанг-Ча трябваше да действа незабавно. Но ако решеше да пренощува тук, тя щеше да има на разположение цялата нощ и част от следващата сутрин. Достатъчно време, за да обмисли нещата.

За неин късмет мъжът избра да остане. Тя мина покрай вратата, през която беше изчезнал. Видя го пред рецепцията с паспорт в ръка. Очевидно ангажираше стая, но продължаваше да говори по телефона. Не след дълго получи старомоден ключ, прикрепен към нещо, което приличаше на позлатено преспапие.

Може да свърши работа, помисли си Чанг-Ча, имайки предвид преспапието.

Тя нае стая в същия хотел. Седна пред огледалото, отпи глътка горещ чай и млясна одобрително. В „Йодо“ беше загубила всичките си зъби, изпадали от почернелите венци. Това, което ги беше заместило, бе работа на един зъболекар на държавна служба. Най-тежките й белези бяха скрити чрез серия пластични операции, но поради липсата на достатъчно здрава кожа хирургът не успя да заличи всичките. Най-болезнени бяха изгарянията. Когато висиш с главата надолу над пламтящ огън и си готов да признаеш всичко, за да се спасиш от ужасните болки, това няма как да се отрази добре на външния ти вид.

Чанг-Ча отпи още една глътка чай, а след това опипа леглото, покрито с дебело одеяло и меки възглавници. Изглеждаше далеч по-удобно от нейното в Пхенян.

На кого ли беше позвънил този британец?, запита се тя.

Стана един след полунощ. Часът беше отбелязан с мелодичен звън от невидим градски часовник, разположен някъде в центъра на стария град.

Беше време за действие.

Вместо да използва коридора, Чанг-Ча излезе през прозореца.

Стаята на британеца беше три етажа над нейната. Номер 607, четвъртата вдясно. Тя беше успяла да зърне цифрите над преградката, от която извадиха ключа му на рецепцията. Започна да се катери, като се хващаше за первазите и корнизите по фасадата. Стигна без проблеми до неговия прозорец и безшумно го отвори. Мъжът връхлетя в мига, в който краката й докоснаха килима. Дулото на пистолета опря в главата й. Но мъжът не успя да стреля, тъй като Чанг-Ча светкавично се дръпна встрани, а показалецът й ловко блокира спусъка. Докато той се бореше с това препятствие, тя подскочи с въртеливо движение и заби коляно в десния му бъбрек. Мъжът изкрещя от болка и се свлече на колене. Възползвайки се от момента, Чанг-Ча светкавично измъкна пистолета от ръката му. Той направи опит да се изправи, но тя се стрелна напред и го ритна в слабините, а лакътят й улучи слепоочието му. После заби в рамото му ножа, който държеше в лявата си ръка.

Британецът се просна на пода. Дишаше тежко и притискаше с ръка раненото си рамо. Коленете му бяха свити поради силната болка в слабините. Понечи да извика, но Чанг-Ча моментално му запуши устата.

Беше едър мъж, особено в сравнение с нея. Пак направи опит да се изправи със сетни сили. Тя нанесе рязък удар в раната на рамото му и той се просна по гръб, скимтейки от болка.

В следващия миг дулото на пистолета опря в слепоочието му. С тих, но напрегнат глас Чанг-Ча му обясни какво трябва да направи, ако иска да остане жив.

Британецът бавно се претърколи по корем. Тя ловко завърза китките за глезените му със свински опашки. После го преобърна на една страна и насочи лъча на фенерчето си в лицето му. Подхвърли няколко думи на английски и той кимна.

Чанг-Ча отпуши устата му.

Зададе му един въпрос и изслуша отговора. После зададе още четири, но получи отговор само на три от тях.

Кърпата отново влезе в устата му. Острието на ножа потъна още по-дълбоко в раната.

Ако устата му не беше запушена, писъците му със сигурност щяха да събудят целия хотел. Тя измъкна острието и изчака, докато се успокои.

Той я погледна с насълзени от болка очи.

Чанг-Ча дръпна кърпата и повтори последния си въпрос. Той поклати глава и рязко се дръпна назад в опит да избегне ръката й.

После изкрещя.

Или по-скоро се опита.

В следващия миг изпадна в несвяст, улучен от тежкото преспапие с ключа, което тя беше грабнала от близката масичка. Кръв покри лицето му.

Чанг-Ча скочи, грабна телефона от нощното шкафче и се взря в дисплея. Както подозираше, той не беше защитен с обикновена парола, а със скенер за пръстови отпечатъци. Още във влака беше забелязала, че го отключва по този начин. И беше стигнала до заключението, че скенерът най-вероятно прави разлика между отпечатъците на жив и мъртъв човек.

Точно по тази причина още не беше го убила.

Притисна пулсиращия му палец към дисплея и телефонът оживя. Влезе в настройките, изключи автоматичното блокиране и включи режим „полет“. Така телефонът щеше да остане отключен и едновременно с това непроследим.

После се наведе над жертвата си.

Острието на ножа преряза гърлото с хирургическа точност. Очаквайки избликването на артериалната кръв, тя бързо отскочи встрани. Беше го правила много пъти, но не в „Букчан“. Там буквално мечтаеше да усети кръвта върху дланите си.

Ослушва се в продължение на няколко секунди, но не чу нищо. Стените на стария хотел трябва да са доста дебели, каза си тя.

Избърса острието от кръвта, стана и отиде да сложи на вратата табелата „Не безпокойте“. След това се зае да преглежда имейлите и обажданията, записани в паметта на телефона. Не откри кой знае какво и премина на списъка с входящите и изходящите обаждания. В допълнение към обаждането си от улицата британецът беше говорил с още два номера. И двата с кода на Англия.

Третият номер беше по-интересен, защото започваше с 850.

Кодът на Северна Корея. Но номерът след него не беше на британското посолство в Пхенян, който тя знаеше наизуст. Светкавично изчисли часовата разлика. Там би трябвало да е около 8:45 сутринта. Изключи режим „полет“ и натисна бутона за набиране.

Насреща вдигнаха на третото позвъняване. Мъжки глас, който говореше на английски, а не на корейски. Гласът изрече нещо, което повтори няколко пъти. Тя мълчеше и слушаше. После рязко натисна бутона за изключване.

Напусна стаята по начина, по който беше влязла в нея. Но преди това си направи труда да инсценира грабеж и прибра телефона, портфейла, часовника, паспорта и пръстена на жертвата. Не беше си разопаковала багажа и това й помогна да напусне хотела бързо и абсолютно незабелязано в този час на нощта.

Пристигна на гарата точно навреме, за да хване следващия влак. Десет минути по-късно вече се намираше на осем километра от града, в който беше извършила убийство. След още четири часа, далеч преди тялото да бъде открито, тя слезе от влака и хвана първия самолет обратно за Турция.

След всичко това й оставаше само да реши какво да прави.

Или по-скоро, как да го направи.