Мишената

30

— Никога не ме затваряй в една стая с този човек, защото един от нас няма да я напусне жив! — каза Рийл. — И това няма да съм аз!

Бяха вече в Щатите, по-точно в апартамента на Роби.

— Аз не искам да бъда дори в една и съща сграда с него — промърмори Роби, докато шеташе из кухнята.

Рийл се наля нова чаша кафе, облегна се на плота и започна да следи работата му с тенджери, тигани и чинии.

— Често ли домакинстваш? — попита тя.

— Живея сам. Не мога постоянно да се храня навън. Списъкът от манджите ми е ограничен, но достатъчен. — Роби вдигна две кутии и попита: — Паста или ориз?

— Не съм гладна.

— Не си яла през последните четирийсет и осем часа! — възрази той. — Как е възможно да не си гладна? В Бърнър определено не преядохме.

— Добре де, паста — предаде се Рийл.

Роби напълни с вода една голяма тенджера и я сложи на котлона.

— Знаеш, че това всеки момент ще се превърне в голям международен скандал, нали? — подхвърли тя.

— Вероятно — съгласи се той, докато ровеше в шкафа за някакъв готов сос.

Не след дълго откри кутийка маринара и й подхвърли една твърда франзела.

— Нарежи я на дребни парченца и престани да се ядосваш. Доста ще ти помогне, ако си представиш, че Еван Тъкър изведнъж се е превърнал в хляб с маслини.

— Да става каквото ще — каза тя. — Ако поискат, просто няма да го направя. А ти?

— Зависи какво ще поискат и кой ще го поиска.

Роби изсипа спагетите във врящата вода, а след това отвори бутилка вино и напълни две чаши, които извади от шкафа. Подаде едната на Рийл, отпи глътка от своята и се зае да реже някакви зеленчуци.

— Единственото, което знам, е, че Маркс отмени операцията и ни дава почивка — каза той. — За мен тя идва точно навреме. Вече съм прекалено стар за простотиите, на които ни подложиха в Бърнър Бокс. А и ти не си много по-млада от мен.

— Ако пресметнем в кучешки години, аз съм много по-стара от теб — отвърна Рийл. — Така и се чувствам. Като едно старо дръгливо псе.

Роби приключи с рязането и се зае да задушава зеленчуците в тиган с горещо олио. Отпи още глътка вино и погледна към прозореца. Валеше силно.

— Генерал Пак каза да не им позволяваме да изтезават семейството му.

— Вярно — кимна Рийл. — В Северна Корея вината винаги е обща. На тази база са създадени всички концлагери. Ако арестуват родителите и ги изпратят там, с тях отиват и децата. По този начин прочистват поколенията от „нежеланите“, или както там ги наричат.

— Знам. Но си направих труда да проверя Пак. Съпругата му е мъртва. Самият той е прехвърлил седемдесет, което предполага, че и родителите му са мъртви. А деца няма.

— Братя, сестри?

— Не. В протоколите пише, че е бил едно дете.

Рийл пресуши чашата си и я напълни за втори път.

— Странно. Като говорим за роднини, се сещам да те попитам какво става с Джули?

— Тя не ми е роднина.

— Но е най-близкият ти човек.

— За последен път говорих с нея, преди да ни изпратят в Бърнър Бокс.

— Е, сега сме в почивка, значи можеш да й се обадиш.

— А на теб какво ти пука?

— Обичам да живея живота на хората, които са по-нормални от мен. Което означава всички на тази планета с изключение на присъстващите.

Роби погледна часовника си.

— Какво ще кажеш да я поканим на вечеря? — подхвърли той. — Ще отскоча да я взема, а ти ще наблюдаваш тенджерата.

— Сериозно ли говориш?

— Защо не? Тя те харесва.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм. Веднъж ми подхвърли, че си много яка.

Рийл се замисли и погледна към врящата тенджера.

— Хич ме няма в кухнята — призна тя. — Какво ще кажеш аз да отскоча да я взема, докато ти сготвиш?

— Става — усмихна се Роби и й подхвърли ключовете на колата.

Джули се оказа свободна и Рийл отиде да я вземе. Момичето седна до нея и я погледна.

— Значи оцеляхте там, където ви бяха изпратили, а?

— Все още не се знае — отвърна Рийл, изчака я да си сложи предпазния колан и рязко потегли.

— Някакви пресни рани? — подхвърли Джули.

— Само вътрешни.

— Те най-много болят.

— На мен ли го казваш?

— Как е Роби?

— Щастлив, че се е прибрал.

— През цялото време следях новините за някоя глобална катастрофа. Идеята беше да отгатна къде се намирате.

— И?

— Никоя не беше достойна за вас — сви рамене Джули, насочи очи към дъжда навън и подхвърли: — Вие с Роби сте доста гъсти, нали?

— Да. Доколкото можеш да си гъст с човек като него.

— Имаш ли друг, с когото си близка?

— Имах. Но вече не.

— Защото не е наблизо?

— Нещо такова.

— Да знаеш, че Роби наистина те уважава.

— Не са много хората, които той уважава — отвърна Рийл.

— Бас държа, че и ти си същата.

— Обучаваха ни заедно, Джули — погледна я Рийл. — Той беше най-добрият. Преди да го срещна, си въобразявах, че аз съм най-добрата, но после признах превъзходството му.

— Защо?

— Заради детайлите. Онези неуловимите. В основните неща сме равни. Самият той го признава. Но аз му отстъпвам в детайлите. Понякога се поддавам на емоции.

— Това показва, че си човек. Много ми се иска и Роби да е като теб. Но в повечето случаи той държи всичко вътре в себе си.

— Точно на това са ни учили — изтъкна Рийл.

— Но работата не е всичко, нали? Не запълва целия ти живот.

— Някои са точно такива. Например нашата или поне моята. Доскоро тя запълваше целия ми живот.

— А сега? — изгледа я Джули.

Рийл насочи колата към един от мостовете, по които се влизаше във Вашингтон. Настилката беше все така мокра.

— Сега съм в нещо като преходна фаза.

— Към друга работа или към пенсиониране?

— Пенсиониране? — учуди се Рийл, а след това избухна в смях. — На колко години съм според теб?

— Роби ми каза, че хора с вашата работа не се пенсионират — отвърна със сериозно изражение Джули.

— Така ли ти каза? — стрелна я с поглед Рийл.

Момичето кимна.

— Е, в такъв случай може и да е вярно. Не съм чувала Уил Роби да говори празни приказки.

— Ти можеш да промениш това — докосна рамото й Джули. — Да бъдеш първата…

— Не съм сигурна, че ставам за това — промълви Рийл.

— Наистина ли? Според мен си перфектният избор.

— Не ме познаваш чак толкова добре.

— Тогава защо дойде да ме вземеш ти, а не Роби?

Въпросът я хвана неподготвена.

— Ами защото той приготвя вечерята. Аз съм ужасна готвачка.

— Значи идеята да ме поканите беше негова?

— Не. Всъщност, да. Аз само го попитах за теб…

Джули я наблюдаваше внимателно.

— Може би си искала да си поговорим насаме? — подхвърли тя. — В това няма нищо лошо.

В колата настъпи тишина.

— Роби ми разказа за теб — промълви най-сетне Рийл. — За начина, по който…

— Започнах нов живот?

— За твоята възраст си доста проницателна.

— Аз съм по-стара, отколкото изглеждам — въздъхна Джули и докосна гърдите си. — Тук, вътре… Сигурна съм, че разбираш това, защото животът ти не е бил лек. Нямам предвид само работата ти. Говоря за времето, когато си била млада, може би на моите години. Просто знам, че е така. Била си като мен, нали?

Рийл вкара колата в една странична уличка и спря до тротоара.

— От Роби знам, че си страшно интелигентна и си имала кошмарно детство — обърна се към момичето тя. — Но въпреки това не разбирам как позна. Аз… Аз държа картите близо до гърдите си. Винаги…

— По очите — отвърна Джули. — То е вътре в теб, попило е в кожата ти, в походката ти, във всичко… Бас държа, че и ти виждаш същото в мен.

Рийл бавно кимна.

— Джули, това е, как да кажа…

Думите заседнаха в гърлото й. Сякаш някой го беше стиснал с железни пръсти.

— Уплашена си и това е всичко — стисна ръката й момичето. — Наясно съм, че си безумно смела и можеш да се справиш с цяла дузина яки мъже… — Замълча за миг, после добави: — Но въпреки това си уплашена, защото не знаеш дали това е всичко, което може да ти предложи животът.

Рийл кимна още преди да чуе последните й думи.

— Не мога да отговоря на този въпрос — добави Джули. — Но ти можеш, Джесика Рийл. Ти можеш!