Опашката на скорпиона

1.

След като завърши академията преди осем месеца, специален агент Кори Суонсън се научи да очаква всичко възможно. Въпреки това изобщо не ѝ беше хрумвало, че ще връчва съдебни заповеди на ревящи хлапаци. Докато пътуваше обратно през планините заедно с останалите от екипа на ФБР, изпита облекчение, че поредният тежък ден е пред своя край.

Връщаха се от град Еджуд, където връчиха съдебна заповед на хакер с пъпчиво лице, който, щом отвори вратата на къщата на майка си, рухна при вида им. Кори изпита съжаление към момчето, а после се почувства зле, защото е изпитала съчувствие. В края на краищата хлапакът беше проникнал в секретната мрежа на Националната лаборатория в Лос Аламос „просто за развлечение“. Сега неговите компютри, външни харддискове, айфонът, флашките, плейстейшънът и дори домашната охранителна система бяха натоварени в черния „Линкълн Навигейтър“ със затъмнени стъкла, който следваше тяхната кола с агент Лиз Коури зад волана и агент Хари Мартинес с пушка помпа.

Кори седеше до своя началник — надзираващия я специален агент Хейл Моруд, който караше най-невероятната гангстерска кола, която беше виждала: последен модел пикап „Нисан“ в бонбонено червено, със състезателни ивици, а диагонално на предния капак имаше лепенка с китайски дракон. Беше напълно неподходяща за сдържания характер на Моруд. Когато Кори най-сетне събра кураж да го попита защо е избрал тази кола, отговорът му гласеше: „Пътувам инкогнито“.

— И така — заговори с менторския си глас Моруд, — днешният ден достатъчно вълнуващ ли беше за теб?

Кори знаеше, че труден или не толкова, денят беше един вид награда. Беше изработила своя дял и дори повече от канцеларската работа, трудеше се здраво, за да впечатли Моруд, и дори успя да изиграе важна роля в един скорошен случай. За Моруд без съмнение това беше олицетворението на полева работа.

Но знаеше, че няма да му се хареса изразената благодарност.

— Чувствах се малко глупаво — отговори тя — с бронежилетка при задача като тази.

— Човек никога не знае. Майката вместо само да вика, можеше да извади някой магнум.

— Какво ще правят с цялото това компютърно оборудване?

— В лабораторията ще го прегледат, за да разберат какво точно е правил и как. След това ще се върнем, ще го арестуваме и животът му ще приключи.

Кори преглътна.

— Не ви ли се струва сурово? Честно казано, той не се вписва в моята представа за престъпник.

— Нито в моята. Умно дете, устойчиво семейство от средната класа, отличен ученик, обещаващо бъдеще. От друга страна, това само ще влоши нещата още повече, отколкото ако беше дете, което живее в бедняшки квартал и започва като ученик да търгува с наркотици, защото около себе си вижда единствено това. Нашето момче е на осемнайсет, значи е пълнолетен, и е проникнал в система, която съдържа секретна информация за атомни бомби.

— Да, разбрах.

След малко Моруд продължи.

— Хубаво е човек да изпитва състрадание. Това е нещо, което с течение на времето мнозина от агентите губят. Трябва обаче да го уравновесяваш с усещането за справедливост. Той ще получи справедлив процес пред дванайсет обикновени здравомислещи американци. Така работи системата и това е прекрасно.

Кори кимна. Моруд беше агент от двайсет години и отсъствието на цинизъм у него продължаваше да я изненадва. Може би затова беше избран за ментор на новите агенти по време на техния двугодишен изпитателен срок. Много от нейните колеги новаци — повечето момчета и някои от момичетата, вече опитваха да се правят на корав, циничен и груб мъжкар.

Минаваха през град Тихерас на старото шосе 66, когато Моруд протегна ръка и усили звука на полицейската радиостанция, която досега мърмореше на заден план. „Домашно насилие… Къмпинг «Връх Кедро», доклад за стрелба…“

Кори съсредоточи разсеяните си мисли и се заслуша.

„В доклада се съобщава за домашен спор и произведени изстрели в каравана. Може би има жертва на стрелбата, възможно е вземане на заложник. Местоположение: къмпинг «Връх Кедро», Ню Мексико 252, отклонението за каньона Сабино…“

— Проклет да съм — промърмори Моруд, докато се бореше с навигационната програма, — та това е съвсем наблизо. Сякаш е било писано за нас. — Откачи микрофона от поставката. — Специални агенти Моруд и Суонсън, Коури и Мартинес се отзовават. В момента минаваме през Тихерас по шосе 66 и ще завием към Ню Мексико по Южна 337-а улица. Десет минути до пристигането ни на място.

Той даде газ, докато същевременно разговаряше с диспечера и агентите в колата отзад. Гумите изсвириха, когато зави от шосе 66 по 337-а, насочвайки се към подножието на планината Сандия. След завоя се протегна към арматурното табло, включи сирената и сигналните лампи. Тежкият линкълн последва неговия пример.

Диспечерката предаде цялата информация, с която разполагаше, но тя се оказа доста малко. Други хора от къмпинга се бяха обадили на 911, за да съобщят за произшествие в сгъваема каравана, чули караница на висок глас, женски писъци, изстрели. Един добавил, че чул и плача на малко момиче. Разбира се, всички избягали от къмпинга.

— Явно ще получим и истински екшън, а не само един ревлив хакер — каза Моруд. — Ние ще пристигнем първи на мястото. Провери оръжието си.

Пулсът на Кори се ускори. Тя измъкна своя „Глок 19М“ от кобура под мишницата, извади пълнителя, провери го, пъхна го на място и отново прибра пистолета в кобура. Според стандартната процедура вече имаше патрон в патронника. Беше доволна, че все още е с бронежилетка.

— Домашното насилие — заговори отново Моруд с менторски тон, — както вероятно си научила в академията, може да се окаже най-опасно за отзовалите се. Извършителят може да е безразсъден, възбуден и често склонен към самоубийство.

— Да.

Стрелката на скоростомера стигна до отметката сто и четиресет километра в час. Скорост, която сама по себе си не беше опасна, но на планински път с дълбоки пропасти и малко предпазни огради си беше страшничко. При всеки завой гумите протестираха с вой.

— И какъв е планът за действие? — попита Кори. Тук не ставаше дума за някакво пъпчиво момче, а за истински нападател. Беше първото ѝ отзоваване на повикване за действащ стрелец.

— Извикали са спецотряд, преговарящ от Отряда за преговори при кризи (ОПК), ФБР е вдигнало под тревога Групата за реагиране при опасни произшествия (ГРОП). Ето какво ще направим: заемаме отбранителни позиции, ще обявим присъствието си, ще си осигурим достъп и ще се опитаме да уталожим напрежението. Всъщност ще караме този тип да говори, докато пристигнат професионалистите.

— А ако е взел заложник?

— В такъв случай най-важното е да го караме да говори, да му вдъхнем увереност и да се опитаме да го убедим да освободи заложника. Освен ако положението не е критично, колкото по-малко правим, толкова по-добре. Най-опасният момент е, когато пристигнем и стрелецът ни види за първи път. Затова ще влезем кротко и тихо, без викове, без противопоставяне. Би трябвало да мине като детска игра. Добър опит за теб. — Той направи пауза. — Ако нещата се объркат… следвай моите указания.

— Разбрах.

— Припомни ми резултата си от тренировките по стрелба?

— Ами, четиресет и девет. — Кори се изчерви. Това едва надхвърляше минимума за класиране. Последваха седмици толкова напрегнати упражнения на стрелбището, че ръцете я боляха с дни. Стрелбата просто не беше нейната стихия.

Моруд изръмжа в отговор и натисна още газта. Пикапът се носеше по виещия се двулентов път между хълмовете, покрити с хвойни и мексикански борове. След пет минути се озоваха при отклонението към мястото за обществено лагеруване „Връх Кедро“ в националната гора Кибола, а след още пет стигнаха до черен път. Моруд намали скоростта. След още няколко минути навлязоха в къмпинга: спокойна, тревиста долина с маси за пикник, заслон и огнища, разположени между мексиканските борове. Зад долината се извисяваше масивният хребет Сандия.

В далечния край на описващия полукръг път Кори успя да види една самотна каравана, закачена за бял пикап „Форд“. В останалата част от къмпинга не се мяркаха хора, имаше само пръснати наоколо палатки. Моруд подкара своя пикап към дясната страна на полукръга и махна през прозореца на Коури и Мартинес да се насочат към другата страна и да се съберат в далечния край.

— Наведи се, в случай че стреля по нас — нареди Моруд. — Ще опитам да се доближа колкото е възможно повече.

Той спря на около двайсетина метра от караваната. Никой не стреля. Караваната беше от онези, които се разгъват със спални отделения от двете страни на централната всекидневна, отделена от тях с мрежи против комари и завеси от бял найлон. На практика те бяха прозирни и Кори виждаше мъжа във всекидневната, който държеше малко момиче в хватка с извита на гърба ръка и притискаше в главата му пистолет. Детето ридаеше от ужас.

— О, мамка му — изруга Моруд, сви се на седалката си и извади своето оръжие.

Мъжът не продума и не помръдна, продължаваше да притиска оръжието към главата на момичето.

Кори посегна за пистолета си.

— Слез от другата страна и използвай пикапа за прикритие. Стой зад блока на двигателя.

— Разбрано.

И двамата изпълзяха от пикапа и приклекнаха зад неговата предница. Моруд беше хванал кабела за микрофона и го изтегли със себе си. Започна да говори в микрофона и гласът му се понесе от високоговорителите на колата спокоен и безстрастен.

— Ние сме агенти Хейл Моруд и Корин Суонсън от ФБР — каза той. — Господине, ще ви помоля да пуснете момичето. Тук сме, за да говорим с вас. Това е всичко. Никой няма да пострада.

Настъпи дълго мълчание. Мъжът беше осветен откъм гърба през мрежата, така че Кори не можеше да види лицето му. Но гърдите му се повдигаха и тя чуваше шума от тежкото му дишане. Тогава забеляза, че кръв течеше под вратата и се стичаше на ручейчета по стъпалата на караваната в пръстта под тях.

— Виждаш ли кръвта? — попита Моруд.

— Да. — Сърцето ѝ се беше качило в гърлото. Този тип вече беше застрелял някого в караваната.

— Господине? Молим ви да освободите заложника. Пуснете детето да си върви. Веднага щом го направите, можем да разговаряме. Ще изслушаме онова, което имате да казвате, и ще оправим нещата.

Мъжът дръпна пистолета от главата на детето и стреля два пъти. И двата куршума минаха далече от пикапа.

„И преди са стреляли по мен — каза си Кори. — Мога да се справя с това. Между другото, не го бива като стрелец.“

— Нямам нужда от глупостите ви! — неочаквано изрева мъжът, но беше толкова изпълнен с ярост, че гъргореше от истерия и думите му бяха трудни за разбиране. — Ще я убия! Мамка му, ще я убия още сега!

Детето започна да пищи.

— Млъквай, твойта мама!

Моруд продължи да говори спокойно, но твърдо.

— Господине, няма да убиете дете! Ваше дете ли е?

— Дете е на кучката и ще я убия още сега!

Кори го видя да вдига оръжието и да стреля още два пъти по тях. Единият куршум се заби в задницата на пикапа. След това мъжът притисна пистолета отново към главата на детето.

— На три ще умре!

Тънкият ужасен писък на момичето прозвуча все едно стоманено острие срязваше ламарина.

— Не! — изписка тя задавено. — Моля те, чичко, недей!

— Едно!

Моруд се обърна към Кори и заговори бързо и тихо.

— Разрешавам използването на смъртоносна сила. Отивам надясно, за да му мина отстрани. Прикривай ме. Ако пред теб се открие възможност за чист изстрел, имам предвид напълно чист, възползвай се!

— Да, сър.

— Две!

Усещаше глока като тежко парче влажна пластмаса в треперещата си ръка. Мамка му, успокой се и се съсредоточи!

Тя надникна над предния капак, приведена зае поза за стрелба и стегна ръце. Така се излагаше на показ, но този тип не го биваше да стреля. Повтори си го наум: този тип не може да се цели.

Внимателно насочи мушката към челото на мъжа и постави леко пръста си на спусъка. Той държеше момичето пред себе си, а девет метра беше прекалено голямо разстояние за точен изстрел.

Моруд изхвърча иззад пикапа, затича се към един мексикански бор на деветдесет метра вдясно и се хвърли на земята, заемайки поза за стрелба от легнало положение.

Кори продължаваше да държи мъжа на мушка. Изстрел в главата от това разстояние с нейния глок беше твърде рискован за детето. Стрелна поглед наляво и видя Коури и Мартинес с насочени пистолети зад техния „Линкълн“. В същия миг чу далечните сирени на идващия спецотряд.

Слава богу, бяха почти тук!

— Три!

Моруд стреля, но Кори веднага разбра, че това беше опит да отвлече вниманието на мъжа, за да не убие детето. И наистина успя. Той отмести пистолета от главата на момичето и стреля два пъти бързо едно след друго. В този момент момичето се извъртя, измъкна се от хватката и хукна към вратата, но се подхлъзна и падна малко преди да я стигне.

Мъжът остана сам и силуетът му се очертаваше отлично на фона на мрежата. Момичето лежеше на пода. Кори държеше мъжа на мушка.

Дръпна спусъка.

Пистолетът подскочи и куршумът, пропускайки главата, където се беше прицелила, се заби в неговото дясно рамо. Ударът го завъртя настрана, той обърна ръката с оръжието, за да отговори на огъня, но изгуби равновесие и само се прицелваше диво насам-натам. Кори видя пламъка и отката на оръжието в мига, когато момичето с труд се надигна и отвори паянтовата врата на караваната. Претърколи се по стъпалата на земята, а плитките ѝ бясно мятаха шнолите с принцеса Лея на тях.

— Копеле такова! — Преди да успее да осъзнае какво прави, Кори се втурна към караваната. В същия миг Моруд и останалите двама агенти откриха барабанен огън. Куршумите улучиха целта си и мъжът беше отхвърлен назад, а тялото му се превърна в зловеща имитация на парцалена кукла, която беше изхвърлена през задната противокомарна мрежа на караваната.

За секунда Кори стигна до момичето, вдигна го и завъртя своя собствен гръб към стрелеца. Детето беше неподвижно и покрито с кръв. В този момент спецотрядът вече се беше пръснал наоколо. Кори вдигна очи и видя една линейка да спира в облак прах. От нея изскочиха парамедиците. Втурна се към тях. Те внимателно взеха момичето от ръцете ѝ и го сложиха на носилка.

Единият от парамедиците я подхвана, когато се препъна, и попита:

— Добре ли сте, госпожо?

Кори бе като парализирана, покрита с кръв и само го гледаше втренчено.

— Ранена ли сте? — Мъжът говореше високо и отчетливо. — Имате ли нужда от помощ?

— Не, не, кръвта не е моя — отговори тя раздразнено и отблъсна ръката му. — Спасете момичето!

Изведнъж до нея се озова Моруд, прегърна я, за да ѝ помогне.

— Аз поемам оттук — каза той на парамедика. След това се обърна към нея: — Кори, ще те съпроводя до пикапа.

Тя опита да раздвижи краката си, но залитна, той обаче я подхвана.

— Стъпка по стъпка!

С крайчеца на очите си Кори виждаше как парамедиците бързо преглеждат момичето.

Започна да изпълнява полугласните напътствия на Моруд и накрая той ѝ помогна да се отпусне на предната седалка. Осъзна, че едновременно диша учестено и ридае.

— Кори, спокойно, него вече го няма. Поеми си дълбоко дъх. Точно така, дишай дълбоко.

— Прецаках работата — задавено промълви Кори. — Не улучих, а той уби момичето.

— Просто си поеми дълбоко дъх… Точно така… Много добре. Нищо не си прецакала. Възползва се от възможността, стреля и го улучи. Освен това не знаем какво е състоянието на детето.

— Не го улучих в главата. Не го улучих…

— Кори, престани за миг да мислиш и просто дишай. Млъкни и спри да мислиш. Просто дишай.

— Той застреля момичето. Тя е…

— Прави каквото ти казвам. Млъкни и престани да мислиш. Просто дишай!

Тя се помъчи да следва указанията му, просто да диша и да не мисли, ала единственото, което виждаше, беше как рамото на мъжа се завърта, завърта, докато обръща оръжието си, за да стреля по нея. Но вместо в нея изстреляният преждевременно куршум попадна право в момичето… След това малкото телце се просна по корем на земята, а окървавените шноли с принцеса Лея легнаха в прахта.