Опашката на скорпиона

32.

Младши сержант Антонио Роман седеше зад волана на своя камион М-107939, вторачен през прашното предно стъкло в празния терен наоколо. Някак си успяваше да бъде едновременно мрачен и суров: прах, пясък и набола прерийна трева, а не много далеч се виждаха ниски планински върхове. Заобикаляха го други превозни средства: два командни модула М-1113, два товарни М-1123 и една платформа М-1079А. Пред камионите беше издигнат временен команден център, а в него пет-шест души от неговия взвод довършваха задачата, която им бяха спуснали толкова неочаквано. До центъра имаше ремарке с пневматичен катапулт, който в момента беше празен.

Радиостанцията му изграчи:

— Танго-едно, Танго-едно, говори Виктор-девет-девет, край.

Това беше специалист трети клас Хъдзън, пилотиращ дистанционно „Нощен страж“. Дори тук, навътре в ракетния полигон, където наоколо нямаше никакви врагове, Хъдзън обичаше да си играе на войник. Роман взе микрофона на радиостанцията:

— Говори Танго-едно, слушам.

— Последният подход отрицателен. Искам разрешение да легна на обратен курс.

— Получи ли всички данни за завоюване в надлежния ред?

— Всички данни са надлежно получени, сър.

— Добре, Виктор-девет-девет, разрешението е дадено. Кацни и обезопаси. Танго-едно, край.

— Разбрано, Танго-едно, да приземя и обезопася. Край и изключвам. — Радиостанцията потъна в мълчание.

Роман въведе няколко бележки в таблета си, след това отново се загледа навън в пейзажа. Минаваше четири часът и слънцето висеше ниско над планините в далечината. Макар че нямаше да го каже на своя екип, бе обзет от нетърпение да завършат това тъпо учение и да се върнат в базата. Тази вечер щяха да дават последния епизод от „Западен свят“ и той не възнамеряваше да го пропусне.

За хиляден път Роман се запита защо старецът се беше разпалил толкова. Като във всяка друга военна база, и в „Уайт Сандс“ също се провеждаха учения и проверки, планирани и непланирани. Обаче през последните няколко дни в базата витаеше усещането все едно я мобилизират за участие в десанта в Нормандия. Провеждаха се разузнавателни мисии за предстоящи бомбардировки; обновяване от въздух на стратегически обзорни карти с ултрависока резолюция и дори ръчно издирване на неизбухнали муниции. Роман знаеше, че през годините в „Уайт Сандс“ са се правели оръжейни изпитания, но после са провеждани внимателни издирвания и сега изглеждаше излишно да се търсят така подобни муниции през двайсет и първи век. Обаче най-изненадващо беше днешното учение: на неговия екип беше възложена задачата да използват РК-7 — безпилотник за тактическо разузнаване и наблюдение, за да издирват неизправна ракета, паднала в района на връх Викторио. И не всеки РК-7 дрон, а „Нощен страж“ — най-новият модел, оборудван с радар със синтетична апертура (CAP)40, нискочестотен сонар и сателитна връзка за контрол извън линията на видимостта. Това беше единственият такъв дрон в базата и Роман знаеше почти със сигурност, че не е предназначен за такива обикновени задачи. Друг безпилотник, по-обикновеният модел РК-7А, лежеше на ремаркето зад едно от хъмвитата, като мярка срещу възможни повреди.

Роман остави таблета настрана и погледна към хоризонта, където малката точка, която беше завръщащият се „Нощен страж“, бавно растеше в избледняващата светлина. Може би нещо ставаше сред чиновете много над неговото равнище на заплащане. Възможно беше всички бази да провеждат много учения и проверки. Поне това си беше казвал до днес — политиката в света навън не го интересуваше особено. Обаче това издирване на изгубената МИМ-2341… засечката се беше случила преди няколко месеца и заключението беше, че преднамерено се е саморазрушила, докато е била във въздуха. Освен това беше почти напълно сигурен, че ракетата не се беше насочила в тази посока.

Сега „Нощен страж“ вече беше близо — това нещо със сигурност можеше да лети — и видя специалиста Хъдзън в командния модул, с ръце, заети с джойстиците, докато го маневрираше за кацане. Докато надзираваше ставащото от хъмвито, Роман остави настрана предположенията си. Генералът не беше лош, що се отнася до командващите офицери. Роман не беше чувал за човек, който да няма никакви странности. Може би това беше нужното условие, за да командваш. Магърк не беше някакъв дребнав тиран и не се надуваше като някой тенекиен Хитлер. Роман никога не го беше виждал да се ядосва. Ако ексцентричността му беше неговата страст към ядрената история — в това нямаше нищо лошо. Всъщност щеше да обясни слуховете, че Магърк специално е поискал да бъде назначен за комендант на базата преди около осемнайсет месеца. Не можеше да се каже, че това е умен ход за кариерата, защото обикновено подобни постове бяха предвидени за полковници. Обаче Роман би предпочел по-скоро някой, който…

Мислите му бяха прекъснали от някакво движение в страничното огледало. Беше малък конвой — два джипа очевидно се приближаваха откъм базата. Мамка му, какво ставаше? Ленивото му любопитство се превърна в своята противоположност, когато видя звездата, изрисувана на вратата на водещия джип.

Той скочи от камиона, когато двата джипа стигнаха до него и вдигайки голям облак прах, рязко спряха. „Нощен страж“ вече беше кацнал и екипът на Роман преустанови действията си по докарване на ремаркето му, за да се вторачи с изненада в джипа на генерал Магърк.

Роман забеляза, че във втория джип се возят двама военни полицаи. Зад волана на първия беше административният помощник на Магърк — лейтенант Удбридж. Тя слезе от джипа с почти императорска внушителност, след това бавно завъртя слабото си тяло, докато не се озова лице в лице с Роман. С високите си скули, съвършената медна кожа, кехлибарени очи и пълни устни приличаше на египетска кралица. И като истинска кралица, самото ѝ присъствие предизвикваше страх — Ин към Магърковия Ян. Двамата военни полицаи останаха във втория джип, чийто двигател работеше на празни обороти.

Единственият човек, който се движеше бързо, беше генерал Магърк. Слезе от първия джип и бързо се приближаваше. На лицето му имаше изражение, което Роман не помнеше да е виждал преди. Затова бързо застана мирно и козирува, обаче Магърк го отмина и спря пред специалист Хъдзън.

— Докладвайте — нареди той рязко.

Хъдзън, който не беше свикнал да общува с генерала, се изправи.

— Сър?

— Докладвайте!

Хъдзън преглътна и рапортува:

— Сър, мрежата от координати беше проверена, без да бъде установен положителен резултат.

— Дайте да видя тази мрежа. — Магърк взе таблета от специалиста, вторачи се в него, почука няколко пъти по клавиатурата.

— Проверили сте само от секции В-12 до Г-14.

— Да, сър. Такава беше оперативната заповед.

— Това е по-малко от половината на тези геоложки формации! — възмути се генералът и махна към връх Викторио.

— Сър, балистиците казаха, че ако ракетата МИМ-23 е паднала, това може да е станало само от тази страна на…

— Не ме интересува какво говорят балистиците! — обяви генералът. Не беше повишил тон, но руменина започна да пълзи по лицето му, докато не стигна линията на косата. — Може ли компютър да предскаже пътя на ракета, която се е отклонила от курса?

— Не, сър.

— Може ли да ми кажете със сигурност, че ракетата не е паднала откъм далечната страна на тази формация?

— Не, сър.

— Тогава претърсете и другата страна! И увеличете радиуса на обследване с три километра, после ми пратете резултатите.

— Сър… — беше започнал Хъдзън да казва нещо, но Магърк вече се беше завъртял на пети и се връщаше към джипа. Когато мина край Роман, го изгледа яростно.

Всичко се беше случило толкова изненадващо и неочаквано, че Роман не намери време да реагира. Генералът се качи на джипа, Удбридж го последва, двете превозни средства обърнаха и се понесоха бързо обратно към базата. Гневното присъствие на генерала тук, за да управлява ръчно една рутинна мисия, беше необичайно. Това не беше просто старчески каприз, а изригване на вулкан.

Роман почувства, че някой застана зад него.

— Сър? — Беше Хъдзън. — Ние изпълнихме параметрите на издирването, които бяха посочени от…

— Чу генерала — прекъсна го Роман. — Параметрите бяха променени. Ще се върнем тук утре в шест кула нула и ще разширим издирването в съответствие с новите заповеди.