Опашката на скорпиона

25.

Потеглиха с двата джипа. Кори седна в първия, който генералът лично караше, а Уотс и Нора се настаниха на задната седалка. Моруд и Удбридж пътуваха във втория.

По хубав черен път, насипан с чакъл, поеха на север към подножието на планината през околност, която не само беше възхитителна, но и недокосната.

— Къде са кратерите от бомбите? — полюбопитства Кори.

Генералът се засмя толкова силно, че заглуши свистенето на вятъра.

— Това е най-големият военен полигон в САЩ. Обхваща площ с големината на Роуд Айлънд и Делауеър взети заедно. Районът, използван за изпитване на оръжия, е по-малко от една десета от един процент. Всъщност това е една от най-добре опазените околни среди в целия Северозапад.

— Как е възможно?

— Когато през 1942 г. армията пое полигона, спря пашата на добитъка. Земята се върна в своето първично състояние. Така всъщност е възможно да хвърлите поглед назад във времето — Ню Мексико преди идването на добитъка. Ако идете до оградата на полигона, ще видите разликата. От едната страна тревата е висока до кръста, а от другата растат най-вече кактуси, търкалящи се бурени и катранени ями. Два века паша са се отразили тежко на почвата.

Кори поклати глава.

— Прилича на Африка.

— Като Африка е — настоя генералът. — Няма да намерите по-добре запазени пасища в целия Запад. Ако си отваряте очите, може да зърнете и някой орикс.

— Орикс?

— Голяма антилопа с дълги прави рога. През 1930-те са избягали от ловно стопанство и тук процъфтяват, защото нямат нужда да пият вода.

Кори почувства как притесненията ѝ се изпаряват пред готовността на генерала да си бъбрят и факта, че сам караше джипа.

— Простете моето невежество, но какво точно се случва тук?

— Това е въпрос, който звучи измамно просто. И така, откъде да започна: тук е мястото, където бяха разработени много от нашите ракети с далечен и среден обсег, като се започне от ракетите Фау-2, присвоени от германците веднага след края на Втората световна война, ракетите „Вайкинг“, системите за въздушна защита „Найк“ и „Пейтриът“. Разбира се, днес се тестват много безпилотници в партньорство с колегите от военновъздушната база „Холоман“, която е наблизо. Също така сме дом на космодрума „Уайт Сандс“ с две огромни писти, използвани някога от космическата совалка, както и писта за аварийни кацания на космически кораби. Освен това обучаваме астронавти. — Той направи пауза. — И разбира се, тук са и ракетните кучета.

— Ракетни кучета? — удиви се Уотс.

Генералът се усмихна.

— Ракетите невинаги се държат както трябва, особено по време на изпитания. Понякога се взривяват във въздуха или се разпадат и парчетата, които падат на земята, не могат да се открият с радар. Да не говорим, че понякога заради скоростта, с която падат, се зариват в пясъка. Затова пръскаме важните части с рибено масло от акула. В случай на неизправност закарваме кучетата и водачите им с хеликоптери до района, в който са паднали отломките, и преди да се усетиш, те вече са ги намерили.

— Това е удивително — възкликна Кори. — Рибено масло от акула. Кой би предположил?

Генералът се оказа истински водопад от информация и беше очевидно, че обича да говори за полигона под негово командване. Освен това знаеше, че от време на време е имало търкания между ФБР и военните. Вероятно генералът искаше да я накара да се отпусне, затова поддържаше лековат тон.

Сега планините започнаха да се извисяват над тях, розови под лъчите на есенното слънце, а пътят зави и навлезе в дълъг каньон.

— Сега ще минем през Сан Андрес — обяви генералът. — От другата страна лежи пустинята Хорнада дел Муерто, където са взривили бомбата. Подножието на планината е красиво, но от другата страна лежи адска пустиня.

Пътят започна леко да се изкачва и стигнаха до проход с незабравими гледки, преди да се спуснат сред поредица тревисти предпланински хълмове. След това завиха на север.

— Вдясно лежи долината Ембрио — продължи генералът и махна с ръка към поредица близки хълмове. — Мястото, където се провежда най-голямото кавалерийско сражение по време на Апахските войни срещу великия вожд Викторио през 1880 г. На наша страна воюват прочутите „бизонски войници“27 — чернокожите кавалеристи от 9-и кавалерийски полк. Целият този район е бил център на земите на апахите, но битката принуждава Викторио да напусне твърдината си и да се спусне в Мексико, където го убиват.

— Явно познавате историята на този край — подхвърли Нора.

— Какъв комендант щях да бъда, ако не я познавах. Обаче истината е, че историята, и по-специално тази на Дивия запад, е моето хоби. Освен това тук се правят научни изследвания и тестове, което значи, че не сме на фронта. Между отделните кризи, които настъпват от време на време, намирам и малко свободно време за четене. — Докато говореше, очите му непрекъснато се стрелкаха към бойното поле, което току-що беше описал. След това поклати глава. — Историята ме е научила на някои трудни истини. Тези апахи са се сражавали, за да запазят своите родни земи. Нещо, което не е по-различно от онова, което нашите предци са направили по време на революцията. Зле сме се отнесли с апахите и това е голям срам за нашата… о, вижте ето там — цяло стадо орикси!

Кори погледна в източна посока над пасището. Стадо антилопи стоеше мирно и ги гледаше, а рогата им пронизваха небето.

— Наистина е като в Африка — измърмори тя.

— Точно това казах. Ето го и нашия завой.

Той зави наляво по едва видим черен път и доста намали скоростта. Пътят се виеше между ниски хълмове, преди да излезе в малка тревиста долина. В центъра се издигаше ранчерска къща, заобиколена от ерозирала кирпичена стена, каменна плевня без покрив и няколко древни обора наблизо.

— Ранчото на Гауер — обяви генералът.

Спряха близо до къщата и Кори слезе. Тук беше по-хладно заради по-голямата височина. От едната страна се издигаше полумесец от хълмове и високата верига на Сан Андрес от другата, заедно образувайки бариера срещу вятъра и лошото време. Малко поточе бълбукаше по едната страна на хълма над ранчото, след това минаваше през долината и накрая излизаше между хълмовете по посока на далечната Рио Гранде.

Уотс се присъедини към тях заедно с Моруд, Нора и Удбридж.

— Направо да не повярваш — каза Уотс и свали шапката си, докато се оглеждаше. — Колко красиво е това място.

— Със сигурност нищо не им е липсвало — добави генералът. — Дори са имали свой собствен горещ извор. — Той посочи група памучни дървета на близкия хълм.

— Разбирам защо Гауер е бил разстроен от отчуждаването — вметна Нора.

— Бих казал — Уотс поклати глава, — че това място е райско кътче.

Последваха генерала през счупената порта в двора и нагоре по стълбите до входната врата. Той извади ключ и я отключи, и всички влязоха. Лейтенант Удбридж последна прекрачи прага.

В къщата беше прохладно и миришеше на прах и стари тъкани. Някога пердетата са били дръпнати, но слънцето ги беше направило на парцали, а лъчите му нахлуваха през дупките. Мястото беше по някакъв начин благородно в своята простота. Минаха през антрето и се озоваха в малка всекидневна с прояден от плъховете диван, два дървени стола и счупена маса. В кухнята видяха стара готварска печка на дърва от бял емайл и с хромирано перило около горния край. Тук имаше още една маса и стол. Единствената украса бяха няколко първи страници от списания и снимки от вестници, рамкирани и окачени по стените.

— Истинска капсула на времето — отсъди Нора, докато се оглеждаше.

— Вижте това — каза Уотс и посочи една висока лавица във всекидневната. Там с дъното нагоре лежеше проядена от молците каубойска шапка до дъска за „Пачиси“28. На по-ниската лавица бяха струпани няколко списания „Лайф“ и едно „Нешънъл Джиографик“ — беше от старите издания без снимка на корицата.

— Между другото, къде е мястото на взрива? — попита Нора.

— Опитът „Тринити“ е проведен на около тринайсет километра северно оттук — отговори Магърк. — Както споменах по-рано, д-р Опенхаймер е прекарал предната нощ в тази къща. Може би на онова походно легло в спалнята отзад.

— Къде тогава е плакетът, увековечаващ историческото събитие? — поинтересува се Уотс и всички се засмяха весело.

След това настъпи дълго мълчание, докато съзерцаваха стария интериор и прашинките, които се носеха във въздуха на фона на проникващите вътре слънчеви лъчи. Кори се оглеждаше, докато се питаше дали тук има някакви следи от присъствието на Гауер и какво ли е правил тук в онази съдбоносна сутрин. Но къщата не разказваше нищо, освен за тежкия ранчерски живот и дошлото накрая изоставяне. Накрая тя изказа мислите си на глас:

— Погледнете само това място. Какво е правил човек като Гауер, който очевидно не е имал и пет пари в джоба, с приказно скъпия кръст?

— Вероятно е намерил съкровището на връх Викторио — подхвърли Уотс.

Генералът и другите се изсмяха.

— Я чакай — каза Кори. — Какво съкровище?

— Това е стара легенда — обясни лейтенант Удбридж. — Една от многото стари легенди. А те наистина са много. Някои твърдят, че на връх Викторио са заровени милиард долара. Други смятат, че са двойно повече. Минахме край него по пътя насам.

Кори се огледа наоколо.

— Защо досега не съм чула за това съкровище?

Уотс поклати глава.

— Пошегувах се. Историята е скалъпена през 1930 г. от мъж на име Док Нос, който твърдял, че е намерил голямо златно съкровище във вътрешността на върха. Прекарва останалата част от живота си да събира пари, за да копае и взривява върха, но не е изкарал и пукнат цент.

Генералът кимна.

— Нос бил лъжец от старата школа. Това е била една от схемите му за измъкване на пари от хората. Карал ги да дават средства за така нареченото от него издирване на съкровището. Трябва да призная обаче, че е една от неговите по-добри схеми. Накрая е убит от човек, когото излъгал. Бил застрелян на същия връх.

— Откъде знаете, че няма злато? — попита Кори.

Сега се включи и Моруд.

— Агент Суонсън, Ню Мексико е пълно с легенди за заровени съкровища. На практика всички са лъжа.

— Какво гласи легендата? — настоя Кори. Чувстваше се малко огорчена, че никой не си бе направил труда да спомене легендата пред нея.

— Говори се, че по време на бунта на индианците пуебло — заразказва Уотс — испанските свещеници събрали всички богатства от своите мисионерски черкви, за да ги пренесат в Мексико, когато апахите ги нападнали от засада. Испанците се отклонили от пътя и скрили съкровището в стар рудник някъде в този район, след това запушили входа. През 1930 г. този измамник Док Нос заявил, че намерил съкровището в една шахта на връх Викторио, но случайно я срутил, докато взривявал, за да разшири прохода към нея.

— Важната дума тук е „заявил“ — обади се генералът. — Някой от присъстващите знае ли колко тежат два милиарда долара в злато?

— Шейсет тона — включи се Удбридж.

Генерал Магърк се изсмя.

— Лейтенантът ме е чувала и преди да ругая по този повод. — Той я погледна развеселен. — Повече никакви отговори от теб.

Тя застана мирно.

— Да, сър.

Генералът погледна останалите.

— Но е права. Шейсет тона. Ако ги натоварите на мулета, което значи по четиресет и пет килограма на всяко, ще ви е нужен керван от повече от хиляда и двеста мулета! Дори да е имало толкова мулета в Ню Мексико през 1680 г., няма доказателства, че испанците са изкопали подобно количество злато в целия Югозапад. Освен това на връх Викторио няма изоставен златен рудник или шахта. Въпреки че според геологията там не би могло да има злато, през годините са търсили толкова много хора, че ако в легендата имаше дори само частица истина, все щяха да намерят нещо.

Той огледа вече утихналата група.

— Съжалявам, ако ви се струвам малко разпален. Когато за първи път дойдох тук, легендата очарова и мен, както става с всички. После научих, че това съкровище е било още от самото начало проблем за ракетния полигон „Уайт Сандс“. Нос и неговите иманяри прекарват едно десетилетие във взривяване на върха, без да могат нищо да намерят. След 1942 г., когато районът е затворен, имахме разправии с иманяри, които настояваха да влязат там и да копаят. Четири-пет пъти армията се опита да реши проблема, като разреши на групи иманяри да копаят на върха и в околностите му. Взривяваха и копаеха, и проучваха с най-съвременни уреди, но нищо не намериха. Буквално разкъсаха на части нещастния хълм. Трябва да видите от въздуха на какво прилича!

Кори погледна към Нора.

— Ти знаеш ли нещо за това съкровище?

Тя се усмихна в отговор.

— Кори, всички в Ню Мексико са чували тази история.

— Ох — въздъхна Кори разочаровано, — жалко, защото щеше да бъде чудесно обяснение за наличието на този златен кръст.

— Хайде да водим разследването в действителния свят — намеси се Моруд с доста остър тон и Кори почувства, че се изчервява.

Излязоха отново навън под следобедното слънце.

— Лейтенант Удбридж и аз ще отидем да заключим — каза генерал Магърк, — а вие можете да тръгвате.

Кори, Моруд, Нора и Уотс се упътиха към джиповете.

— Агент Суонсън изглежда недоволна — подхвърли Моруд, когато хижата остана зад тях. — Вече започвам да разпознавам това изражение.

— Това е проста ранчерска къща — каза Уотс. — Радвам се, че можах да я видя, обаче не съм очаквал да попаднем на някакви изненади след седемдесет и пет години.

— И аз се радвам, че я видях — добави Нора. — Тя е част от историята. А генералът много се постара да бъде не само наш гид, но и учител по история. Като се има предвид, че вероятно си има и друга работа, смятам, че прояви необичайно гостоприемство.

— Може би дори прекалено — вметна Кори.

— Аха, това обяснява недоволното изражение — каза Моруд. — Никога не съм срещал по-недоверчив от Кори младши агент. Това е хубава черта, разбира се, но до определена граница.

— Благодаря, сър — отвърна Кори, която въпреки раздразнението се опитваше да се впише в шеговития тон на разговора.

След тези думи се качиха в единия от джиповете и шофьорът потегли, оставяйки зад тях райското кътче.

Генерал Магърк влезе отново в къщата, а лейтенант Удбридж го последва. Той спря пред прозореца със скръстени ръце и се вторачи през парцаливите пердета в синята планина зад тях. Мина минута, в която попиваше живописната гледка. След това се обърна и каза с тих глас:

— Трябва да се погрижим за този проблем. И имам предвид веднага.