Опашката на скорпиона

47.

Чарлс Фаунтин, ескуайър, имаше хубав офис в стара постройка в териториалния стил, характерен за Ню Мексико, който заемаше етажа над закусвалня „Сейдж“. Обаче всички знаеха, че вместо да седи в разкошния си кабинет, обикновено можеше да бъде намерен в закусвалнята, напъхан в последното сепаре, където пиеше кафе, срещаше се с приятели и въртеше бизнес. Там го намериха Уотс и Моруд дори в понеделник следобед — сам, с голяма кана кафе и разхвърляни по масата документи.

Когато се приближиха, той им се усмихна и протегна ръка.

— Здравей, шерифе. А вие трябва да сте специален агент Моруд. Надявам се, че нямате нищо против да остана седнал. Страхувам се, че в средната си възраст съм развил един сериозен медицински проблем, известен като „шкембе“.

Леката издутина в областта на корема не отговаряше на това определение, но той се засмя на малката си шега и ги покани да седнат.

— Кафе?

— Да, моля.

Той махна на келнерката, която донесе две големи чаши. Фаунтин сам им наля, след това изпрати каната обратно за дозареждане.

— Съжалявам за безпорядъка — извини се той, докато събираше папките и ги напъхваше волю-неволю във вече издутата чанта за документи тип акордеон. — Разхвърляното бюро е признак за доволство. Научих го от една курабийка с късметче, значи трябва да е вярно.

Уотс се усети, че е все още с шапка, и я свали, провери дали масата е чиста и внимателно я остави на плота обърната обратно. Моруд го беше помолил той да подхване разговора, защото, както и повечето жители на града, познаваше Фаунтин през целия си живот. Уотс отвори бележника, където беше нахвърлял няколко въпроса.

— Господин Фаунтин, благодаря, че приехте да се срещнем.

— О, моля те, откога се познаваме? Наричай ме Чарлс. Същото се отнася и за вас, агент Моруд.

Уотс прие фамилиарността с кимване.

— Имаме няколко въпроса, свързани с убийството на Гауер. Претърсването на мястото разкри, че вероятно е търгувал с антики — реликви и подобни неща. Вероятно ги е продавал, за да задоволява своята наркозависимост.

Фаунтин кимна.

— Точно като своя прадядо. Той си купуваше алкохол вместо метамфетамини.

— Точно така. Голяма част от тези артефакти, изглежда, са неща, които е събрал неговия прадядо. В ранчото има стара барака, където са лежали цяла вечност. Бащата на Гауер и неговият дядо вероятно са допълнили сбирката. А детето ги е продавало едно по едно, за да си купува наркотици.

Фаунтин поклати глава.

— И като си помислиш, че младият Гауер отиде в Харвардския. Това е голямо падение.

След кратка пауза Уотс продължи.

— Сигурен съм, знаеш, че въпреки липсата на доказателства за скорошно плячкосване, има забележимо увеличаване на непроверените антики, които се появяват на пазара. Това продължава достатъчно дълго, за да се почувствам загрижен. Като се има предвид липсата на сведения за произхода, явно става дума за плячкосване на исторически и праисторически места, което… с изключение на този случай, е извършено с методична грижа и проучване. Вещо. Повечето иманяри просто оставят дупките си, но може би тези хора ги зариват и заличават следите си.

— Интересна теория — отбеляза Фаунтин и отпи от кафето. — За да действа, такава престъпна група трябва да е добре организирана. Аз бих предположил, че подобна група би стояла далеч от момчето на Гауер. Иначе би поела твърде голям риск. Между другото, тези антики на черния пазар, които спомена, са ценни. Бих предположил, че повечето неща в бараката на Гауер не са от тази класа.

Уотс се усмихна мрачно.

— Питахме се дали нямаш някаква информация на кого може да е продавал младият Гауер?

Фаунтин се облегна на пейката.

— Шерифе, какви точно антики намерихте там?

— Куршуми и бутилки от Гражданската война, върхове на стрели, стари списания и книги, няколко строшени банджо — такива неща.

— Никакви документи или квитанции?

— Не.

— Лоша работа. — Фаунтин присви устни. — Нали не смяташ, че Гауер е притежавал нещо наистина ценно? Прадядото беше търговец на боклуци, без да придаваме голямо значение на това.

— Може би онова, което преди седемдесет и пет години е било боклук, днес вече е станало ценно?

Сега се намеси Моруд.

— Като стана дума за ценни неща, там беше намерена индианска рисунка от деветнайсети век, скрита в кокошарник.

Когато чу това, веждите на Фаунтин, буйни като мустаци, се стрелнаха нагоре.

— Рисунки в счетоводна книга? Колко интересно.

— Така ми казаха.

— Това поне може да струва много. Знаел ли е, че е там? Не мога да си представя, че не я е продал.

— И още нещо — продължи Моруд, — което засега е поверително. Оказа се, че смъртта на Ривърс е убийство.

За пръв път от лицето на Фаунтин изчезна изражението на повърхностна шеговитост и се смени с истински шок.

— Убит? В болницата?

— Да. Някой е инжектирал смъртоносно лекарство в системата му за венозни вливания. Мъж във фалшива униформа на военен полицай. Имаме го на видеозапис.

— Установихте ли самоличността му?

— Не — отговори Моруд. — Чернокож, висок, слаб. Вероятно е знаел къде се намират охранителните камери и е внимавал да крие лицето си. Важното е, че Ривърс и младият Гауер, изглежда, са били забъркани в търговията с антики… и двамата бяха убити. Чудим се как може тези факти да се впишат заедно.

Фаунтин отпи още една глътка кафе и остави голямата чаша на плота.

— Може би си спомняте, че преди няколко месеца бяха разкопани праисторически гробове в каньона Бонито?

Уотс кимна.

— Спомням си.

— Не мисля, че някой щеше да забележи, ако един фотограф не сравни две снимки, правени през месец, и не откри известни разминавания. Професионална работа. Може да го е извършила организирана група, за каквато ти говориш. Както казах и преди, смятате ли, че подобна група професионалисти би се забъркала с наркоман като Гауер и бивш затворник като Ривърс?

— Това е възможност, която проверяваме — отговори Уотс. — Не си ли чул слухове, които биха ни насочили към следа?

— Нищо определено — сви рамене Фаунтин. — Почти сигурен съм обаче, че ако съществува подобна банда, тя не е местна.

— Защо мислите така? — попита Моруд.

Фаунтин се засмя.

— Като криминален защитник познавам почти всички съмнителни люде — криминални и подобни, в област Сокоро. Да, дори спасих на неколцина задниците от затвора. Ако беше местно дело, щях да чуя нещо. — Той допи кафето и си наля още една чаша. — Със сигурност ще започна да се ослушвам. Метамфетаминът на Гауер е идвал от място извън Албакърки, а предполагаемата ваша група сигурно също действа от голям град. — Той съзерцава известно време прясно налятата чаша кафе. — Сещам се за една следа, която може да се окаже полезна. Долу в Сан Паскуал има бар на име „Таверна Каскабел“. Преди да си изчисти досието, Ривърс висеше там. Той имаше голяма уста и макар да е малко вероятно, може би някой е чувал нещо.

— Благодаря.

— Бъдете внимателни — „Каскабел“ е място, където се събират хора, готвещи са за съдния ден, и разни типове, мразещи правителството.

— Благодаря за отделеното ни време и за съвета — кимна Моруд и стана. — Ще включим „Каскабел“ в нашия списък. Заедно с Хай Лоунсъм.

— Хай Лоунсъм? — учуди се Фаунтин.

— Каквото и да се случва тук, Хай Лоунсъм, изглежда, е в центъра му. След като започнахме да трупаме повече трупове, отколкото доказателства, ФБР реши да изпрати отново голяма група ЕСД там, за да претърсят всичко както трябва. Да огледат всеки сантиметър от мястото и ако се наложи, да го разглобят.

— Това би било много жалко — отбеляза Фаунтин, а Уотс изглеждаше втрещен.

— Да, така е. Да се надяваме, че няма да се наложи да стигнем дотам. — Моруд се завъртя, за да си върви. — Благодаря ви, господин Фаунтин.

— Пак започнахте с това „господин“. Желая ви успех. Шерифе, на теб също.

Без да отговори, Уотс последва Моруд към вратата, докато обмисляше какво може да направи, за да спре разрушаването на Хай Лоунсъм от федералните.