Опашката на скорпиона

27.

Кори седеше на пътническата седалка в джипа, вятърът рошеше косата ѝ, докато пътуваха бързо през пасищата. Беше на следващия ден следобед и всичко вървеше толкова добре, колкото човек можеше да се надява. Моруд беше одобрил искането ѝ за съдебна заповед, въпреки че ѝ се ядоса в болницата. Може би беше планирал същото. А генерал Магърк не направи никакви възражения, защото я пуснаха през главния портал на „Уайт Сандс“, а охраната хвърли само бегъл поглед на представените документи. Кори се беше надявала да може да изрази своята благодарност пред генерала, но така и не го видя през краткото време, което прекара в района на главната квартира. Минута след пристигането ѝ джип, управляван от униформен войник, спря в района за посетители. Превозното средство и шофьорът бяха като клонинги на онези, които ги бяха обслужвали при първото им посещение, и сега, час по-късно, вече наближиха долината, където бе разположено ранчото.

Гледката беше също толкова впечатляваща, както и преди, с краищата на Сан Андрес, които се извисяваха зад тях. Денят беше прохладен с лек намек за настъпващата есен във въздуха. Шофьорът спря пред къщата и дръпна ръчната спирачка. Кори му благодари и слезе от джипа.

— Сигурно ще се забавя малко — предупреди го тя.

— Няма значение, госпожо — отговори войникът. — Ще ви чакам на верандата. — Изкачи се по скърцащите стъпала и седна на прашен, стар на вид люлеещ се стол, разгъна списание, което беше навил толкова стегнато, че приличаше на английска офицерска палка, и се приготви за дълго чакане. Очевидно за днес задачата му беше да я вози. Тя забеляза, че списанието е „Лодки“ — странен избор, като се има предвид пустинята, която се простираше малко по-нататък.

Чантата ѝ тежеше от принадлежности за събиране на доказателства. Вероятно по-голямата част бяха ненужни. Тя я извади от задната част на джипа и я прехвърли през рамо. След това бавно обиколи ранчото на Гауер. Беше участвала в практика по претърсване в Хаугънс Али и на други места в Куонтико, както и в истинско — археологическите разкопки, на които се беше запознала с Нора Кели, но това ѝ се струваше различно. Може би причината беше в самотата и запустението… обаче по-вероятно, помисли си тя, причината се криеше в голямата вероятност нищо да не намери и в мисълта, че си е чиста загуба на време. Въпреки голямата битка, която води, за да дойде тук, възраженията на Моруд още звучаха в главата ѝ. Осемдесет години занемаряване бяха дълго време. Гауер беше изритан от ранчото три години преди да умре. А през последните осемдесет години къщата беше преминала през няколко въплъщения, включително спално помещение за прочути учени, и накрая в изоставена постройка от незначителен исторически интерес. Всичко съществено сигурно е било изхвърлено още преди години или се беше превърнало в прах.

Въпреки всичко имаше определени факти, които будеха у нея силно подозрение, ако не и усещане за заговор. Гауер не се беше въртял в този район без причина и по случайност се бе оказал на пътя на взривяването на бомбата, носейки много ценен златен кръст. Откъде го е взел? Защо го е носел със себе си? Човекът, намерил неговия труп, беше умрял при съмнителни обстоятелства. ФБР така и не беше успяло да открие последния посетител на Ривърс. В списъка на служителите във форт „Блис“ нямаше военен полицай Белингейм, а както изглежда, и никъде другаде в армията. На записите от охранителните камери в болницата се виждаше чернокож мъж в стегната ежедневна униформа на военен полицай, а лицето беше засенчено от козирката на бялото му полицейско кепе. Онова, което още повече усили подозренията ѝ, беше фактът, че мъжът сякаш знаеше къде са разположени охранителните камери в болницата. При влизането и излизането се виждаше как нехайно обръща глава насам-натам или поглежда към клипборда в ръката си, така че сега разполагаха единствено с размазано изображение на долната част на лицето му. Дори Моруд сметна това за важно и запали огън под краката на съдебния лекар да проведе колкото е възможно по-скоро аутопсията. С пълна токсикологична картина.

Мислите ѝ се върнаха към разположението на Гауеровото ранчо и как да подходи методично към претърсването. Започна с оборите, но там нямаше нищо. Не откри дори останки от конски фъшкии. Премести се в рушащата се каменна плевня. Послушно извади служебния фотоапарат и натрака десетина снимки на външната страна. Вътре миришеше на прах и сено. На задната стена още висяха няколко ръждясали инструмента, купчина ронещи се бали люцерна и няколко празни прегради за коне бяха сбутани в един ъгъл. Подът беше пръстен и тя го ритна тук-там, но нищо не се показа. Някой беше използвал една от стените да закачи мишена за стрелички. Няколко бяха набодени в нея, ръждясали и толкова стари, че оперението им беше от истински пера. Ала нямаше нищо интересно.

Време бе да се залавя с къщата.

Отиде до нея, качи се на верандата, кимна на войника, който в момента оглеждаше дълга седемметрова „Бостън Уейлър“32, отвори незаключената врата и влезе вътре. Когато мина от антрето във всекидневната с голата кухня зад нея, я обзе почти съкрушителното усещане за нещо познато… не просто защото беше идвала тук само преди два дни. Мястото ѝ напомняше за старата мобилна къща с двойна дължина, която беше споделяла с майка си, докато растеше в Медсин Крийк. Там цареше същата атмосфера на самота, на изгубени надежди и мечти, на постоянно намаляване на удобните случаи, които се изплъзваха между пръстите като пясък. Докато гледаше от всекидневната в кухнята, я връхлетя един особено грозен спомен: как късно една вечер се вмъкна вътре, надявайки се да успее да се промъкне покрай стаята на пияната ѝ майка, без да я чуе — напразно.

„Мислиш, че можеш да живееш безплатно тук, да се храниш тук без пари, да идваш и да си отиваш, когато искаш? Нямаш никакви умения, така че каква стойност може да имаш? Не си тръгвай, докато ти говоря!“

Сега майка ѝ беше вън от нейния живот. Вероятно завинаги. Поне беше успяла да се свърже наново със своя баща — Джек. Живееше близо до Делауеърската водна дупка33 и имаше постоянна работа. Все още градяха своите отношения. Тухла по тухла. Обаче вече усещаше основите устойчиви под краката си.

Тя прогони тези спомени и огледа старата ранчерска къща. Дали Гауер се е опитвал да се промъкне тук, за да вземе нещо? И се е подплашил, защото къщата е била действащо спално помещение за работниците, подготвящи теста „Тринити“?

Реши да започне от задните помещения и постепенно да се придвижва към предната част. Влезе в кухнята и я обиколи, като отваряше шкафовете и чекмеджетата. Повечето бяха празни, като се изключат малко евтини кухненски прибори, кутия за сол и няколко ръждясали капана за мишки. Емайлираната готварска печка беше празна, а подът под нея бе покрит с дебел слой прах. Нямаше ток, но въпреки това отвори хладилника: вътре откри стара стъклена бутилка за мляко, а съдържанието ѝ се беше свело до люспесто покритие. С усилие отмести хладилника от стената: отзад се показа още прах. Подът беше покрит с балатум, избелял и с ужасни шарки, а краищата му се бяха завили нагоре.

Придвижваше се бавно. Първо огледа тоалетната, след това малкото помещение, което беше служило за спалня. В него имаше голям гардероб, за който се надяваше да се окаже истинска златна мина. Но всичко, което намери, беше празен, смачкан пакет от цигарите, раздавани с войнишката дажба, а в най-долното чекмедже „Фермерски алманах“ от 1938 г.

Взе алманаха, пожълтял от годините. Докато го прелистваше, откри различни отбелязвания с молив. Някои от датите бяха подчертани, до други беше поставена чавка. Имаше и няколко бележки под линия с неравен, едва четлив почерк.

Тя се замисли за миг. Хиляда деветстотин трийсет и осма. По това време Гауер още е притежавал ранчото. Дори драсканиците да не бяха негови, по тези страници можеше да се крие важна информация. Извади плик за доказателства от чантата си, пъхна вътре алманаха, запечата плика и го надписа. След като огледа за последен път помещението, за да се увери, че не е пропуснала нещо, тя излезе и мина във всекидневната.

Застана на прага и си пое дълбоко дъх. Това беше последното останало място. През парцаливите пердета на мръсния прозорец можеше да види войника, наклонил стола под опасен ъгъл, да прелиства страниците на списанието. Направи кратка пауза, за да прочисти главата си, след това започна да попива стаята, опитвайки се да си я представи такава, каквато е била преди осемдесет години, когато е била дом, а не развалина. Позволи на очите си да се спират за малко на всеки предмет поотделно: опърпания диван, масата с двата стола, рамкираните снимки, които висяха на напуканата стена, лавиците, по които бяха подредени разни джунджурии.

Отиде при лавиците и започна да ги оглежда подред: няколко стари сбирки на „Рийдърс Дайджест“ и други книги; няколко празни бутилки от вино, които на някого се бяха сторили привлекателни; купчина списания; каубойската шапка и дъската за „Пачиси“, която Уотс беше посочил.

Кори прокара пръст по гръбчетата на книгите. Той остави черта в праха по тях. Имаше няколко заглавия от Зейн Грей34, една Гидеонова35 Библия от мотела „Пелин“ и един доста прелистван екземпляр на „Ранни легенди от западната граница“ от Хайман С. Зим. Тя свали тази книга от лавицата и започна да я прелиства. Макар да беше омачкана и явно четена често, в нея нямаше бележки като в алманаха. Въпреки това съществуваше вероятността да е една от личните книги на Гауер и в нея можеше да се съдържат връзки с нещо, което би се оказало полезно. Пъхна я в друг плик за доказателства, упъти се към дивана, но се сети за замърсяването от плъхове, затова седна на разнебитената маса. Дървеният плот гъмжеше като картина на Кийт Харинг36 от изрязани драскулки, рисунки и надписи — вероятно бяха дело на отегчени войници, чакащи за някоя тренировка или тест, или нещо друго. Имаше и няколко дати: юли 1945, септ. 44. Те сигурно бяха дело на служителите от „Тринити“. Някои от рисунките бяха грубо анатомични, а надписите — разновидности на „тук беше Килрой“. Въпреки това Кори старателно направи снимки. След като прибра фотоапарата, седна отново внимателно на стола и въздъхна.

Усилията да вземе съдебна заповед за обиск щяха да си заслужават само ако по-късно нямаше да си хапе задника, докато се чуди дали не е пропуснала онази стъпка, която щеше да реши случая. Изглеждаше сигурно, че когато са конфискували земята на Гауер, той е прибрал всичко ценно, особено ако е било свързано с търсене на съкровища.

Тогава се замисли. Дали Гауер е взел всичко със себе си? Защо в такъв случай е пресичал пустинята близо до ранчото на 16 юли 1945 г.?

Беше проучила допълнително данните за „Уайт Сандс“ след първото идване тук. Въпреки твърденията на неговия правнук, когато Гауер за пръв път е напуснал фермерската си къща, земята е била само взета под аренда от правителството за Проверочна база „Уайт Сандс“. Едва по-късно тези парчета обработваема земя били отнети завинаги и през 1970-те години вече всички са били част от ракетния полигон. През 1942 г., когато семейство Гауер е изгонено, Джим Гауер е имал пълното основание да си мисли, че не след дълго ще си получи ранчото обратно. Никой не е знаел, че скоро в околността ще бъде взривена атомна бомба, и може би той е скрил нещо в очакване на това завръщане.

Може би. Вероятно. Би могло, може да бъде, би трябвало. Време беше да признае, че нищо не успя да намери. Стана. Време бе да си върви.

Когато се изправи, погледът ѝ попадна върху двете рамкирани корици от списание, които висяха на стената отсреща. Рамките имаха грубоват вид на домашно сковани. Такива беше изработил и нейният баща, за да украсят къщата на колела. Кориците на списанието са били залепени с шеллак, чието лустро сега беше потъмняло и напукано.

Тя се приближи към тях. И отново мислите ѝ се върнаха обратно в къщата на колела на майка ѝ в Медсин Крийк. Тя също беше закачила няколко доста натруфени неща на стените, но не толкова безвкусни като тези. Една от кориците беше от антикварно издание на „Аризонски шосета“ — със сигурност най-скучното периодично издание, известно на човека — показваща черно-бяла снимка на кратера Сънсет в Аризона. Разпозна вулканичното образувание от снимки, направени по време на екскурзия до Гранд Каньон, когато беше в осми клас. Но тя не отиде на нея. Майката на Кори беше задраскала екскурзията като прекалено скъпа. Пази боже да ѝ свършат парите за къркане и безалкохолно…

В другата рамка бе поставена корица на „Сагърди Ивнинг Пост“ от 1936 г. Надписът под заглавието информира Кори, че илюстрираното седмично списание е основано от Бенджамин Франклин и струва пет цента. Картината на корицата вероятно беше сцена от разказа за Дивия запад вътре: мъж на кон завива иззад ъгъла на пътека в прерията, вижда тигрова гърмяща змия, извисила се заплашително над захвърлена пушка „Шарпс“ за лов на бизони, калибър 50-90.

Тази картина поне обещаваше някакво действие. Кори я свали внимателно, за да огледа отблизо рамката. Докато го правеше, пръстите ѝ докоснаха нещо, закачено отзад.

Тя я завъртя. Към задната страна беше прикрепено с целулозна лепяща лента парче хартия, почти толкова потъмняла от годините като шеллака.

Внимателно я измъкна от скривалището ѝ. Докато го правеше, лепенката се счупи на парчета и хартията падна. Хвана я във въздуха и опитвайки се да я държи само за краищата, я обърна. Беше стара черно-бяла въздушна снимка на пустинен пейзаж с долини, каньони и пороища, заснети от значителна височина.

Отиде бързо при чантата си, извади плик за доказателства с цип и плъзна снимката вътре. Направи няколко снимки отпред и отзад на рамкираната корица, както и на по-светлия правоъгълник на стената, който отбелязваше мястото, където беше висяла много десетилетия. След това закачи рамката обратно на кукичката и отново се огледа. Инстинктът ѝ подсказа, че това помещение няма повече тайни за разкриване. След още няколко мига взе чантата, прехвърли я през рамо и се упъти към входната врата и пътуването обратно до гаража на транспортната рота.