Опашката на скорпиона

3.

Когато специален агент Суонсън излезе от тоалетната, двамата младши агенти в коридора замълчаха някак прекалено бързо. Тя мина край тях, избягвайки зрителния контакт, и се запъти обратно към своята кабинка в полевия офис на ФБР в Албакърки на Лукинг Парк авеню — Северозапад. Седна на мястото си и придърпа досието, над което работеше, по-близо към себе си. Намираше се в най-сумрачния ъгъл на помещението, далеч от прозорците. На това място обикновено настаняваха новаците и докато се издигаха в чин, те се приближаваха все повече към стъклената стена, откъдето се откриваше панорамна гледка към планините. Кори обаче се радваше, че няма възможност да поглежда през прозореца към високото 3250 метра било Сандия, посипано с първия сняг за сезона, защото то само ѝ напомняше за нейния провал. Беше горчива ирония, защото допреди две седмици гледката на планината ѝ припомняше нейния първи успех като млад агент. Сега се питаше дали някога ще може да гледа отново планината, без да се чувства съкрушена от срам и разкаяние.

След стрелбата имаше разследване — очаквано и рутинно. Кори не получи порицание или друго дисциплинарно наказание. Дори ѝ отправиха устна похвала, че е спасила живота на заложника, рискувайки своя. Слава богу, куршумът само беше облизал момичето. След няколко шева на следващия ден беше изпратена при своите баба и дядо заедно с цяла армада психолози и специалисти по преодоляване на скръб. Кръвта, която толкова беше изплашила Кори, принадлежеше на майката на бедното дете, която лежеше мъртва върху пода на караваната.

Въпреки това Кори сама не можеше да си прости. Трябваше да успее да го улучи в главата дори от девет метра. Беше го взела на прицел и се бе съсредоточила. Мушката на пистолета не беше изместена или нещо подобно. По-късно сама установи това на стрелбището. Просто не беше улучила. Беше пропуснала в критичен момент. Макар да не беше най-добрият стрелец в нейната група връстници, не беше и най-слабият: четиресет и девет попадения от шейсет изстрела по мишена модел КИТ-99 беше с една точка повече от изисквания минимален сбор. Разбира се, не беше повод за гордост, но една четвърт от нейните колеги не успяха да минат.

Трябваше да улучи и това щеше да бъде чудесно, защото щеше да получи похвала, да подобри репутацията си и да я циментира като издигащ се и напредващ агент. Вместо това двусмисленост, коси погледи и язвителното тихо прошепнато „чудесна стрелба, момиче“.

Беше прецакала работата и всички го знаеха. Една жена старши агент я беше дръпнала настрана, за да ѝ каже, че всичко се е объркало, защото Кори се е озовала на място, където въобще не е трябвало да бъде. Но нейните колеги новаци изглеждаха особено самодоволни, което ѝ напомняше за жестоката поговорка: „Не е достатъчно да успееш, някой друг трябва да се провали“. Най-лошото от всичко беше, че Моруд бе необичайно мълчалив. Дори не подхвърли подходящата забележка, че трябва да прекарва повече време на стрелбището. Не я хокаше, но не я и хвалеше. Макар че може би си въобразяваше, но имаше чувството, че се държи по-студено. И тази купчина папки от едно старо досие, които беше оставил на бюрото ѝ, определено се усещаше като наказание.

През двете седмици след престрелката всеки ден след работа прекарваше по един час на стрелбището. При последния си опит беше улучила петдесет и един пъти от шейсет изстрела — резултат около средния. Смяташе, че с упорита работа може да го увеличи до петдесет и два или петдесет и три. Когато каза на Моруд, той сякаш не се впечатли.

— Всеки може да улучи на стрелбището — заяви той. — Обаче ги постави в ситуация с действащ стрелец — това е часът на истината.

Почувства думите му като поредния шамар. Насмалко не изригна, задавайки му направо въпроса дали няма предвид нейното представяне под връх Кедро, но след това преглътна думите си и каза само:

— Да, сър.

— Кори?

Беше Моруд, облегнат на вратата към нейната кабинка, а баджът му се люлееше на ремъка. Забеляза, че беше оставил изтъняващата на темето му коса да порасне дълга. Усмивката му изглеждаше малко насилена. Беше сигурна, че още е разочарован от нея.

— Имаш ли минутка?

— Да, сър.

Тя стана и го последва навън от кабинката и надолу по коридора до неговия малък кабинет, който също гледаше към веригата Сандия.

— Седни.

Кори седна, като се опитваше да не поглежда през прозореца.

— И така — поде Моруд, след като кръстоса ръце на бюрото си. — Имам случай за теб. Всъщност точно като по мярка.

— Да, сър — отговори Кори, но изпита подозрение към неговия тон, който ѝ се стори твърде весел. Ако ставаше дума за интересен случай, със сигурност нямаше да го даде на нея. По-вероятно беше да я „пусне по пързалката“. На жаргона на ФБР това означаваше да ѝ повери случай без значение, който не може да прецака, а дори да успее да го направи, никой няма да забележи, нито ще обърне внимание.

— Вчера шерифът на Сокоро изненадал един иманяр, който разкопал някакви кокали в средата на нищото. Човешки останки. Юрисдикцията е на Бюрото за управление на земите. Избухнала престрелка, при която иманярят, някакъв тип на име Ривърс, се оказал потърпевш. Улучил шерифа в ухото, а за благодарност той пък строшил капачката на коляното му. Сега е в болницата, обвинен в опит за убийство на униформен полицай и под денонощна охрана. Местните не са доволни от случилото се и охраната е колкото за да не избяга, толкова и за негова собствена безопасност.

Кори кимна, но нищо не каза.

— Останките, които Ривърс изровил, изглежда, са от двайсети век, като се изхожда от малкото оцелели части от дрехи. Трупът не изглежда скорошен: най-малкото на четиресет-петдесет години — поне така ми казаха. Може да е какво ли не: убийство, самоубийство, нещастен случай. Тук вече на предна линия излиза твоята диплома по съдебна антропология, особено след като трупът е намерен на федерална земя. Шерифът, който изглежда добър човек, макар и ранен… — Моруд замълча за кратко. — Сокоро е твърде голям окръг, а той е единственият шериф, така че ще е доволен да получи помощ от нас.

Случаят не беше съвсем боклучав, както се беше страхувала. В края на краищата включваше прострелването на полицай. Но пък можеше да се окаже, че изобщо няма случай, защото кокалите са на някой каубой, ритнат от муле по времето на Дж. Едгар Хувър3. Но тя не беше в положение да се оплаква. Знаеше със сигурност единствено, че трябва да крие всички свои съмнения, да работи здраво и непрекъснато да показва лицето на услужлив, весел и многообещаващ новак.

— Чудесно. Благодаря, сър! С удоволствие ще се заема. Точно като за мен е. — Побърза да си лепне усмивка. Сокоро беше на час път. Никога не беше ходила там, но предполагаше, че е един от онези горещи, тъжни градове в пустинята, които осейваха щата. — Сама ли ще работя?

— Да, докато се превърне в истински случай. Може би първо не е зле да отидеш в Презвитерианската болница отсреща и да разпиташ иманяря. По план утре трябва да се свържеш с шериф… — той започна да рови в документите на бюрото пред него, — а, да, ето го, Хоумър Уотс. Той ще те закара на мястото, където са костите. Очевидно е някъде далеч и е толкова усамотено, че не можеш да го намериш, освен ако не знаеш пътя.

Хоумър Уотс? Това ли беше представата на Моруд за лоша шега?

— В колко трябва да се свържа с шерифа?

— В осем часа в шерифската служба на Сокоро.

Това означаваше, че трябва да стане в шест. Не, по-добре в пет и половина.

— Ще бъда на място. И още веднъж, благодаря, сър. Благодаря, че ми давате възможност!

Забеляза, че Моруд ѝ отправи продължителен преценяващ поглед.

— Кори, зная какво си мислиш и искам да ти кажа само едно нещо: човек никога не знае къде може да го отведе случаят. — Той се облегна назад. — Помниш ли Франк Уилс?

— Агент на ФБР?

— Не, охранител в хотел. Една вечер забелязал, че няколко езичета на брави били залепени с лепенка да стоят отворени.

Кори зачака да чуе продължението, докато се чудеше накъде бие Моруд с тази история.

— Изглеждало дреболия — продължи той. — В хотелите езичетата на бравите непрекъснато се залепват за удобство. Франк обаче се замислил и решил да се обади на полицията, независимо дали ще му се смеят за нещо толкова тъпо като няколко залепени ключалки.

Той зачака реакцията на Кори с лека усмивка на лицето.

— И какво се случило?

— Уотъргейт — отговори Моруд.