Опашката на скорпиона

7.

Стените на малката пещера на пуебло бяха измазани с кал и боядисани в червено, обаче изминалите шестстотин години бяха оставили своята следа. Нора Кели оглеждаше задната стена под светлината на челника си. Беше изцапана със сажди в кръг, който сякаш беше измазан по-дебело, отколкото в останалата част от вътрешността. Колкото по-дълго се взираше, толкова повече се убеждаваше, че мазилката скрива дупка в задната страна на подслона.

Нейният докторант Брус Аделски влезе и коленичи, за да надникне през рамото ѝ.

— Странна на вид замазка.

— И аз това си помислих. — Нора се протегна и с дръжката на своята археологическа мистрия леко почука по стената. От мазилката се разнесе кух звук.

— Мили боже — възкликна той, — там отзад има нещо!

— Почти сигурна съм, че е погребение. Което означава, че няма да го пипаме.

— Хайде де. Наистина ли? — не повярва Аделски, а в гласа му се доловиха нотки на разочарование. — Поне да хвърлим един поглед?

— Новият президент е по-голям педант дори от мене по отношение на правилата. — Нора си позволи лека усмивка. Доброто име на Археологическия институт на Санта Фе в момента беше на бунището, вследствие на скандала около предишния президент. Институтът обаче разполагаше с парите и силата, за да се измъкне от дупката навреме. А междувременно сегашният началник на археологията се пенсионираше след месец и Нора беше наред за повишението. Да си осигури поста щеше да е голяма работа. Така щеше да стане началник на „мръсната работа“, както интимно наричаха надзора на всички археологически разкопки, с които институтът се занимаваше. Дори си беше позволила мисълта, че един ден може да стане и президент. Сегашните разкопки бяха голям успех, за разлика от последните, които се оказаха катастрофа, бяха дори изпреварили графика, имаха силна подкрепа от местния съвет на индианците пуебло и чудесни резултати. При това за никой от многото проблеми, които възникнаха по време на разкопките в лагера на Донър, тя не можеше да бъде обвинявана. Нейната собствена работа на практика беше безупречна.

— Намирам за много интересно — обади се Аделски, — че погребват своите мъртъвци в жилищата си.

Нора му отправи усмивка. Това беше още един плюс: Брус се беше оказал отличен докторант — добросъвестен и надежден. Вече беше напълно способен да ръководи свои собствени разкопки.

— Древните индианци пуебло обичали мъртъвците им да са наблизо — отговори тя. После добави, сякаш повече на себе си: — Интересно е, но и разбираемо.

След това си погледна часовника.

— Хайде да направим обедна почивка.

Двамата изпълзяха от ниския вход на пещерата. Нора се изправи и се огледа наоколо, докато масажираше кръста си. Тази пещера беше една от стотиците, издълбани във вулканичните туфи8 в северно Ню Мексико. Те бяха част от древно селище на пуебло, наречено Цанкави. Намираше се на допирателната към Националния паметник Банделиер — комплекс от пещери, стълби, пътеки и руини върху плоския връх на един хълм. Гледката оттам беше удивителна — древните пуебло наистина са си падали по хубавите изгледи: през долината на Рио Гранде към планинската верига Сангро де Кристо, издигаща се на трийсет и няколко километра оттук и вече покрита с прясна снежна покривка. И всичко това, помисли си Нора, беше само на няколко километра от Националната лаборатория в Лос Аламос, където бяха проектирали и построили първата атомна бомба. Контрастът между древните руини на изчезнал народ и раждането на атомния век винаги предизвикваше у Нора призрачното чувство за когнитивен дисонанс.

Докато събираше нещата в малката си раница, видя една фигура да се приближава по пътеката. Вероятно беше безстрашен турист, защото малцина посещаваха руините Цанкави. Но с приближаването започна да ѝ се струва позната. Много повече от просто позната.

— Мамка му — измърмори тя под нос.

— Уха — възкликна Аделски, вторачен натам. — Май е онази от ФБР.

Нора изтупа прахта от джинсите си със свито сърце, докато гледаше как Кори Суонсън приближава. Запита се какво ли ще иска сега агентът. Искрено се надяваше, че Суонсън няма да превърне и сегашните разкопки в хаос, както направи с предходните. Неохотно се спусна от входа на пещерата, за да се срещне с Кори под сянката на тентата, опъната в долината.

Кори се приближи с протегната ръка.

— Здравей, Нора — поздрави и се здрависаха. — Надявам се, че не ви прекъсвам.

— Ами зависи — смотолеви Нора.

— Не става дума за лагера на Донър, ако се притесняваш за това.

Нора веднага зае отбранителна позиция. Нима изглежда разтревожена? Но си наложи да прогони това чувство, след като си каза, че е станала твърде обидчива.

— Готвехме се да обядваме — отговори тя, вместо да се озъби. — Ела под сянката и пийни кафе.

— О, чудесно, благодаря.

Нора тръгна пред нея. Напълни чашата на Кори от голям термос, след това се погрижи за своята.

— Седни — покани я тя. — Сметаната и захарта са ето там.

Кори се отпусна на стола с несигурен вид. Аделски седна наблизо и се престори, че просто си пие кафето, но беше наострил уши, за да чуе какво ще каже агентът на ФБР. Нора си помисли с известна доза веселост, че Кори все още има вид на новобранец. Още не си беше изработила онзи ореол на власт и самоувереност, които представителите на правоохранителните служби обикновено показват. Освен това изглеждаше толкова млада. Сигурно не ѝ беше лесно в офиса на ФБР с всички тези по-възрастни мъже наоколо. Нора определено ѝ съчувстваше.

Тогава защо изпитваше такъв подтик да накара Кори по-скоро да си върви?

— Как е ръката ти? — попита тя в опит да бъде любезна.

— Оздравя напълно. Благодаря, че се интересуваш.

Седяха на офис столове около пластмасова работна маса. Сандвичът на Нора беше в хладилната чанта, но тя реши, че ще бъде грубо да започне да се храни пред Кори. Аделски не страдаше от подобни скрупули, затова извади един богато натъпкан с болонски колбас и салата сандвич и започна да дъвче.

Нора си пое дълбоко дъх.

— Какво те води чак дотук, ако не е случаят „Донър“?

— Не исках да ти се натреса по такъв начин. Първо щях да се обадя, но тук няма обхват, а аз, така да се каже, бързам.

Нора кимна.

— Ще ти обясня — продължи Кори. — В призрачен град на име Хай Лоунсъм в планината Азул беше намерен труп. Имам нужда от човек, който да го изкопае както трябва.

— Човек? Мен ли имаш предвид?

— Да.

Изведнъж Нора осъзна защо появата на Кори я беше притеснила толкова много. Защото се беше страхувала точно от такава молба.

— ФБР няма ли екип, който се занимава с подобни неща?

— Имаме. Нарича се Екип за събиране на доказателства.

— Защо не ги повикаш?

— Проблемът е — обясни Кори, — че още не знам дали става дума за убийство, или за нещастен случай. С други думи, официално още не е случай. Работата не е много и може да се свърши за няколко часа. Няма нужда от голям екип криминолози и излишна шумотевица.

С други думи, моето време не е толкова ценно, колкото тяхното, каза си Нора и обмисли извода си още една допълнителна секунда.

— Съжалявам, но съм твърде заета тук. Разрешителното ни изтича на 15 октомври, значи по времето, когато на тази височина започва да вали сняг. Преди това трябва да съм свършила.

— Разбирам — кимна Кори, — но става дума само за няколко часа работа. Просто искам да съм сигурна, че е извършена както трябва и доказателствата не са опорочени.

— Съмнявам се, че институтът ще ме освободи дори за един ден.

— Напротив, убедена съм, че ще го направят. Местните организации често предоставят своите познания на правоохранителните служби. Смята се за проява на любезност.

— Любезност. — Нора изпита леко раздразнение как Кори беше извъртяла нещата, намеквайки, че отказът ще бъде проява на нелюбезност. Новобранец или не, агент Суонсън отново доказваше, че може да бъде голяма досада.

— Освен това — добави Кори — ще е добра реклама за института, а тя няма да му е излишна… точно при днешните обстоятелства.

И чия е вината? — едва не се сопна Нора, но преглътна въпроса си. Тази проклета агентка на ФБР беше като куче, което проси кокал. Много зависеше от гладкото довършване на този проект. Лично за Нора. Тя отново си пое дълбоко дъх:

— Съжалявам. Кори, ти изложи добре случая. Наистина. Обаче аз ти казвам истината. Ние сме невероятно заети, гоним всяка минута, защото изоставаме с графика — завърши тя. След това ѝ отправи широка усмивка в знак на извинение за отказа. Може би ако раздели сандвича си с нея, жената скоро ще си тръгне.

— Била ли си в призрачния град Хай Лоунсъм? — попита след малко Кори.

— Никога не съм чувала за него.

— Разположен е на плоския връх на хълм и се извисява над пустинята Хорнада дел Муерто. Стар миньорски град. Сградите са запазени като по чудо. Има кръчма, хотел, черква, обори и конюшни. Това са планините, където са обикаляли Джеронимо и Кочис. С една дума, много вълнуващо място.

Нора поклати глава. Нямаше да налапа примамката.

— Трупът, който споменах, е намерен от иманяр в мазето на много тайнствена сграда, която се издига в края на хълма. Навярно е потърсил убежище в нея или тялото му е било изхвърлено там. Преди може би шейсет или седемдесет години.

— Значи няма следи от насилие? — попита Нора, без да иска.

— Трудно е да се каже. Иманярят е успял да изрови само черепа и част от дясната предмишница, преди да бъде арестуван. Трупът е мумифициран и зарит с довян от вятъра пясък. Не съм археолог, но изглежда, е клекнал, облегнат на стената.

— Мумифициран? — Нора беше заинтригувана, но малко. Кори правеше доста успешна реклама на случая си. Обаче тя просто не можеше да си го позволи. Най-добре щеше да бъде да не чува нищо повече по темата.

Нора поклати глава, като се надяваше, че така слага край.

— Кори, бива те да събуждаш интерес, обаче моментът, който си избрала, не е подходящ. Направо съм притисната с гръб към стената.

Кори погледна към пода някак си колебливо, после вдигна очи и се взря първо в Аделски, после в Нора.

— И аз съм притисната. Виж, наистина имам нужда от помощ. Малко загазих в работата си. — Отново се поколеба. — Всъщност, честно казано, загазих здраво. Чухте ли за престрелката в планината Сандия?

— Да, аз чух.

— Бях един от замесените агенти. Някак си успях да оплескам работата. Затова ми стовариха този случай. Мисля, че е един вид наказание. Или, още по-вероятно, първата спирка по обходния маршрут към канцеларска работа — например разследване на престъпленията на белите якички.

Нора се смръщи.

— Какво искаш да кажеш с „оплесках работата“? От онова, което чух, случилото се в планината Сандия е успех. Те… ти спаси малко момиче, без да пострада.

Кори изстена, след това махна с ръка, сякаш искаше да прогони нещо болезнено.

— Не мога да навлизам в подробности. — Отново погледна към Аделски. — Но се надявам, че е станало ясно колко важно е това за мен.

Нора нямаше какво друго да каже, затова запази мълчание.

— Помислих си, нали разбираш, с оглед случилото се в Сиера, когато аз… хм… — Тя замълча. — Добре де, неприятно ми е да го изтъквам, но това е истината: когато ти спасих живота.

За миг Нора изгуби ума и дума от такова безсрамно съчетание на честност и липса на такт. В този момент раздразнението ѝ внезапно се изпари и нямаше какво друго да направи, освен да избухне в смях.

— Нямаш спирачки — каза тя и поклати глава. — Предполагам, че наистина здраво си загазила. Добре. Благодаря ти отново, че ми спаси живота в Сиера. Между другото, ти няма защо да ми благодариш, че те спасих от хипотермия.

Сега беше ред на Кори да замълчи.

Нора разтвори ръце с дланите нагоре. Трудно можеше да откаже на такава молба. Освен това си помисли, че ако помогне pro bono на ФБР, това ще поизлъска доброто име на института и ще доведе до нейното повишение с допълнително ускорение.

— След като така постави въпроса, как бих могла да откажа? Какво пък? Ще го направя. Кога? С малко повече усилия ще мога през следващата седмица да освободя един ден.

— Проблемът е — настоя Кори, — че се страхуваме да не се разчуе и иманярите да започнат да се навъртат там. Очевидно тук са ендемични. Точно на теб не трябва да го обяснявам, нали?

Беше вярно: Нора беше виждала достатъчно обрани и осквернени праисторически места.

— Значи искаш изкопаването да стане скоро?

— Да, ако може утре.

— Утре?

Кори се изчерви.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Да, но аз току-що ти обясних…

— Каква е ползата от твоето съгласие, ако по времето, когато се заемеш, вече всичко ще е плячкосано? Като стана дума — обърна се към Аделски тя, — всичко, което чу, е вътрешна информация и ако го повториш някъде, рискуваш криминално обвинение.

— Да повторя какво? — Аделски се зае отново със своя сандвич.

Кори погледна отново Нора и за първи път, откакто беше дошла, се усмихна.

— Защо да не свършим по-бързо? Ще дойда да те взема в… да кажем, седем и половина сутринта? Доста път е.

Нора призна, че най-добре ще е да свършат колкото може по-бързо.