Опашката на скорпиона

53.

Сега, когато съкровището и неговото местоположение изглеждаха реалност, Кори си даваше сметка, че трета поредна нощ нямаше да може да заспи. Разбира се, съществуваше вероятността съкровището да е изчезнало — може някой да го е намерил още преди години. Обаче се съмняваше — такова съкровище би било трудно да се запази в тайна, особено в ракетен полигон. Шейсет и два товара! Едно муле, според Нора, може да носи най-много шейсет и осем килограма. Значи шейсет и осем килограма по шейсет и два товара бяха равни на съкровище от повече от четири тона. Разбира се, това беше далеч от шейсетте тона в легендата, но историческата и художествената стойност щяха да са огромни. Утре, помисли си тя с удовлетворение, всичко ще свърши: щеше да се проведе официално и открито претърсване и съкровището щеше да бъде намерено и обезопасено.

Телефонът ѝ започна да звъни. Беше Нора.

— Кори?

— Да, какво има?

— Направих откритие, което променя… променя всичко. Трябва да дойдеш.

— Какво? — Нора ѝ се струваше напрегната.

— Както ти самата каза, телефонът не е добра идея. Трябва да го направим на четири очи. Трябва да дойдеш у нас в Санта Фе.

— Сега е единайсет часът. Не може ли да почака до сутринта?

— Моля те, ела. И донеси пергамента. Трябва да затварям.

Нора прекъсна.

Кори остави телефона. Определено беше странно обаждане! Какво може да е открила? Ако се съдеше по тона ѝ, нещо наистина я беше разстроило. От друга страна, предвид обстоятелствата, вероятно и нейният глас е звучал така.

Кори отключи сейфа и извади плика с двете парчета пергамент. Хвърли поглед на служебното си оръжие, защото си спомни наставленията на Моруд, че носенето му трябва да се превърна във втора природа, и го пъхна в кобура. Отиде при колата си, за да потегли за Санта Фе.

Апартаментът на Нора се намираше на улица „Галистео“ южно от булевард „Пасео де Пералта“. Колата ѝ беше в алеята за автомобили, прозорците светеха, а пердетата бяха дръпнати. Кори спря зад нейната кола, отиде до входната врата и почука, стискайки плика.

— Влизай — извика Нора. — Вратата е отключена.

Кори влезе и веднага се оказа обездвижена чрез захват на врата изотзад. Тя се замята, опита да извика, но получи силен удар отстрани по главата.

— Вземете ѝ оръжието — нареди един глас.

Бързо беше обезоръжена, портмонето със значката и картата за самоличност бяха свалени от врата ѝ, ръцете заключени зад гърба, след което я блъснаха полузамаяна от коридора във всекидневната.

Там бяха Нора, вързана за стол с широка лепенка. Скип лежеше на земята със заключени зад гърба ръце и окървавено лице. В помещението имаше неколцина войници заедно с лейтенант Удбридж и генерал Магърк. Един от войниците беше опрял цевта на карабина М-16 в тила на Скип.

Без да каже и дума, генералът скъса плика, извади двете парчета пергамент, огледа ги, пъхна ги обратно в плика и го подаде на Удбридж.

— Щеше да убие брат ми — разплака се Нора. — Толкова съжалявам, беше насочил пистолет срещу Скип…

Един от войниците я перна по лицето.

— Млъквай.

— Къде е преводът? — попита генералът.

Кори се вторачи в него. Спокойствието му я плашеше повече от всичко останало. Осъзна, че не само беше подслушвал телефона ѝ, но бе сложил микрофони и в апартамента ѝ. Какво точно бяха казали или премълчали? Бяха ли произнесли името на връх Присмехулник? Напрягаше мозъка си в усилие да си спомни.

— Не е у мен — отговори тя.

Генералът обмисля известно време думите ѝ. После я погледна.

— Но знаете, къде е скрито съкровището?

Кори не отговори.

Генералът махна с ръка и войникът, опрял цевта на карабината в главата на Скип, го мушна с нея.

— Имате последна възможност да отговорите.

— Да — каза Кори, — знаем къде е. — Въпреки всичко първоначалната ѝ паника беше сменена от чувство на безпределна яснота. Копелето нямаше да успее да ѝ се измъкне. — Ако го убиете — отбеляза тя спокойно, — никога няма да получите от нас информацията, която искате. Ще трябва сам да преведете този стар испански документ и, повярвайте, няма да ви е лесно. Ще са нужни специалисти. А специалистите задават въпроси. Освен това не познават пустинята така, както Нора. Ако го оставите жив, ще ви кажем къде е съкровището.

Генералът я изгледа втренчено.

— Ще ми кажете? Не, благодаря. Ще ме заведете там.

Кори отвърна на втренчения поглед.

— А после?

Настъпи дълго мълчание и накрая генералът отговори:

— Като се имат предвид обстоятелствата, вие сте малка хладнокръвна кучка. Ако ни сътрудничите, никого няма да убием. Ако съкровището е там, където казвате, нищо няма да ви се случи.

Глупости, помисли си Кори.

Магърк се обърна към Удбридж:

— Лейтенант, повикайте транспорта.

Тя се свърза по радиостанцията и скоро пристигнаха три джипа. Качиха се на тях и потеглиха на юг, за да излязат от града, после минаха няколко километра по шосе I-25 до базата на армията на САЩ за резерва на Националната гвардия. На пистата ги очакваше хеликоптер. Тримата заложници бяха обезопасени със запушалки на устата и лепенки. Войниците ги бутнаха на седалките и хеликоптерът се издигна в кадифената нощ.