Опашката на скорпиона

18.

Джипът измина, лъкатушейки, черния път и прекоси портата на ранчото, направена от два дървесни ствола и трети напречно над тях. В центъра на напречната греда беше закован с пирон череп на дългорога крава, но с времето се беше изкривил леко и плъзнал настрана. Прашният път водеше до кирпичена къща, заобиколена от огромни северноамерикански тополи и дъсчена ограда.

Шериф Уотс паркира на сенчестия паркинг близо до старо ремарке за добитък. Той слезе и Кори направи същото. Отвори се една от задните врати и Фаунтин, адвокатът историк, се измъкна от нея. Макар да не беше успял да идентифицира човека по реконструираното му лице, Уотс го покани да участва заради възможността, макар и малка, забележителните му познания за местната история да се окажат полезни.

— Да видим какво ще каже дядо — рече Уотс. — Прекарал е тук целия си живот, вече е на осемдесет, но умът му е остър като бръснач.

— Много мило, че използвате собственото си семейство като доброволци — отбеляза Кори. — Ще им бъде приятно да са част от това.

Шерифът изтрополи нагоре по дървените стъпала до широка веранда и бутна вратата срещу комари, за да влезе в кухнята. Тя сякаш беше застинала във времето, помисли си Кори, някъде в средата на петдесетте. Все още безукорна и блестяща, без да показва признаци на остаряване. Балатумът с преливащи цветни правоъгълници, пердетата с каубои и коне, заобленият хладилник и готварската печка с хромирано перило… всичко беше като в музей на стила модерн от петдесетте години. Също и проникващият навсякъде аромат на прясно запарено кафе и току-що изпечени сладки.

— Бабо, дядо, аз съм, Хоумър! — извика шерифът.

На кухненската врата се показа тромава жена в рокля от памучен плат на карета, отвори обятия и прегърна Уотс. Той се задърпа в ръцете ѝ от неудобство и тя го пусна.

— А това кой е?

— Това е агентът на ФБР, за която ти разправях, Корин Суонсън.

Жената явно беше изненадана да чуе това, но бързо го прикри.

— Радвам се да се запознаем, агент Суонсън.

— И аз се радвам да се запознаем, госпожо Уотс.

— О, и господин Фаунтин! — възкликна жената, когато видя адвоката да влиза в кухнята. — Елате в бърлогата, където господин Уотс си почива.

Кори я последва в уютна стая с каменна камина, с плакети и ловни трофеи по стените и по полицата над огнището. Възрастен човек с тиранти върху карираната риза се беше полуизлегнал на кресло „Барка“ с регулируема облегалка. Той дръпна един лост и облегалката се плъзна във вертикално положение.

— Моля, не ставайте — каза Кори, но той вече беше на крака и се здрависваше с нея.

— Една, нашите гости имат нужда от кафе и сладки. И може би мляко?

— Нямам нужда от нищо, благодаря — отказа Кори.

— Аз никога не казвам „не“ на домашните сладки — вметна Фаунтин с усмивка.

— Чудесно, Една, донеси каната и повече сладки. — Дядото на шерифа се отпусна обратно на креслото с помощта на сложения близо бастун. — Седнете ей там, млада агент Суонсън — посочи той дебело тапицираното канапе за двама. — А ти, господин Фаунтин, седни на почетното място.

— Благодаря — отговори адвокатът с проблясващи иззад очилата очи. — Вече съм ти казвал: извън съдебната зала за теб съм Чарлс.

— Като стана дума за съдебна зала, така и не ти платих за времето, което отдели за онази работа с проклетото отчуждаване за обществено ползване.

Фаунтин махна с ръка.

— Всичко бих направил за вашето семейство.

Кори седна и постави папката с джобове до себе си. Шерифът се настани на стол в другия край, а госпожа Уотс се върна с поднос, на който имаше кана с кафе, сметана, захар, чаши и купа със сладки.

— Може би и аз ще пия една чаша — каза Кори, която цяла сутрин умираше за кафе, а това миришеше божествено: силно и черно, а не като редкия боклук, който поднасяха в Албакърки.

— Знаех си — зарадва се възрастният мъж, докато ѝ наливаше чашата. — Още щом ви видях, разбрах, че си падате по кафето.

Госпожа Уотс също седна.

— Как е сега ухото ти? — попита тя Хоумър.

— Добре. Откъсна ми само толкова, колкото да ми остане белег от престрелката. Нещо, с което ще се хваля, когато един ден седя на това седло с накланяща се облегалка.

— Все още си мисля, че трябваше да гръмнеш в главата този негодник Ривърс — каза дядо му.

Шерифът се засмя.

— Във федералния затвор ще се погрижат добре за него.

Настъпи миг мълчание. Кори, за да подтикне разговора, се обади:

— Имате впечатляваща сбирка от награди. В младостта си вероятно сте били шампион. Футбол или друга игра?

Фаунтин се засмя, а старецът се изкикоти силно.

— Не са мои — обясни той. — Това са наградите за точна стрелба на Хоумър.

Кори погледна към шерифа и с изненада видя, че се е изчервил.

— Не знаехте ли? — попита възрастният мъж. — Хоумър е страхотен стрелец. Та той има три награди за висше майсторство от националните шампионати на Националната оръжейна асоциация.

— Дядо, остави това — измърмори Хоумър.

Старецът отново се изсмя.

— Всички тези трофеи лежаха навсякъде у тях: под кревата, в шкафа и събираха прах. И щом той не иска да ги излага, аз със сигурност ще го направя. — Възрастният мъж намигна на внука си. — Това е най-малкото, с което може да ми се отплати за стария ми чифт колтове.

Кори стрелна с поглед двата револвера на шерифския колан с новопородено уважение.

Хоумър отпи глътка кафе и малко се премести напред на стола, очевидно нетърпелив да смени темата.

— Агент Суонсън носи малко снимки, които иска да ви покаже.

— Да, наистина съм любопитен да ги видя. — Дядото погледна към Хоумър. — Има ли нещо общо с твоята теория?

— Боже мой, не.

Кори ги изгледа.

— Каква теория?

Тъй като шерифът не отговори, старецът попита:

— Е, ти ли ще ѝ кажеш за своите шантави идеи, или трябва за да го направя?

— Нищо особено — каза Хоумър малко плахо. — Нали разбрахте, че тук винаги сме имали проблем с иманярите и грабителите. Както и всички подобни места в отдалечения Югоизток. Държа под око обичайните заподозрени. Обаче напоследък, макар да няма нарастване на грабежите, увеличил се е броят на антиките, които излизат на пазара без всякакви документи за произход.

— Може да е частен колекционер, който има нужда от пари — вметна Фаунтин, — и разпродава под масата артефакти с неясен произход.

Хоумър кимна.

— Възможно е.

— Възможно е и моят внук да е прекарал твърде дълго време без шапка под слънцето — отбеляза дядото на шерифа.

— Главата си ми е наред — изтъкна младият Уотс. — Ти го нарече теория, а аз просто — любопитно. Както и да е. Човекът, чиято самоличност се опитваме да открием, е мъртъв от седемдесет години.

Кори разтвори папката с джобовете.

— Преди да ви покажа снимките, искам да ви обясня какво ще видите. Това е само лицева реконструкция, основаваща се на познанието ни за анатомията на черепа на мъжа. Със сигурност приликата няма да е пълна. Моля да ми кажете, ако дори малко прилича на човек, когото сте познавали. Не бързайте.

Дядото на шерифа кимна.

— Кога е умрял този човек?

— Предполагаме, че около 1945 г. или малко по-късно.

— През 1945-а съм бил на пет години! — възкликна старецът. — Как ще го позная?

— Осъзнавам, че това е авантюра — призна Кори.

— Добре де, ще направя всичко възможно. А сега дайте да видим снимките.

Кори извади първата от джоба: беше анфас на реконструкцията, за която беше хвърлила толкова труд. Подаде му я и старият Уотс се вторачи в нея, смръщи чело и устните му замърдаха, но не издаде звук.

— Ето още една — каза Кори и му подаде полуанфас на лицето.

Той ги държеше по една във всяка ръка и местеше очи между тях, а долната му устна беше издадена напред.

— Има ли други?

Кори му връчи профила. Той се загледа в него. След това подсмръкна силно.

— Съжалявам, но не го познавам.

— Дядо, сигурен ли си? — настоя Хоумър.

— Никога не съм го виждал. Млада госпожице, съжалявам, че ви разочаровах.

Кори събра снимките.

— Може ли да се сетиш за други хора наоколо, които биха могли да го познават? — попита Фаунтин. — Нали разбираш, старци, които са още с акъла си. По-възрастни от мен. И от теб, ако това изобщо е възможно.

Старият Уотс се изсмя.

— Трудна задача. — Помълча известно време, след това откъсна лист от лежащия наблизо бележник и започна да пише. — Ето — той подаде на Кори листа, на който с несигурна ръка бяха написани две имена. — Хоумър знае къде може да намери тези хора. И двамата са на осемдесет и пет или по-стари.

— Благодаря, сър.

— Вземете си още сладки.

Бяха нейните любими масленки с парченца шоколад, но успя учтиво да откаже. Адвокатът обаче си взе няколко, когато мина край купата.

— Макар дядо да не разпозна човека, реконструкцията ви е забележителна работа — отбеляза Хоумър няколко минути по-късно, докато вървяха към джипа. — Дори на снимките изглежда като жив.

— Благодаря. Още в училище в часовете по изкуство обичах да работя с глина, когато имах възможност. Никога не ми е минавало през ума, че може да се окаже полезно за кариера в полицията.

Шерифът се смръщи, когато погледна листа хартия с нечетливия почерк на неговия дядо.

— Кларк Стауденмайр и Мерилу Фос.

— Трябва да проверим и местния вестник — изтъкна Кори. — Може да има снимки в тогавашните броеве.

— Сградата на „Сокоро Реджистър“ изгоря през 1962 г. и пожарът унищожи всички вестници — поклати тъжно глава Фаунтин.

Уотс продължаваше да оглежда листа.

— Фос живее в града, но Стауденмайр живее доста далеч в подножието на планината. Предлагам да отидем първо при него.

— Шерифе, вие сте най-необикновеният човек, когото съм срещала — заяви Кори.

Уотс вдигна очи от листа.

— Защо?

— Ами, получили сте всички тези награди и не се фукате. Дори чух, че сте позволили на онзи боклук Ривърс пръв да стреля.

За миг си помисли, че той отново ще се изчерви, но Уотс само се подсмихна.

— О, по дяволите. Упражненията и търпението са причина за много от тях. А и вие още сте млада, имате достатъчно време пред вас. Как се представяте на стрелбището на ФБР?

— Ужасно.

— О, не вярвам да е толкова зле.

Кори бързо отмести очи.

— Кори, какъв е проблемът? — чу го да я пита тихо.

— Не е точната стрелба — отговори тя откровено за своя собствена изненада, — а нещо… нещо друго.

— Имате предвид малката врява на къмпинга „Връх Кедро“?

Кори се обърна да го погледне.

— Какво чухте?

— Аз към шериф — сви рамене Уотс, сякаш това обясняваше всичко. След това попита, нарушавайки настъпилото мълчание: — На колко години беше момичето?

— Кое момиче?

— В лагера.

Кори помълча малко.

— На седем.

— Някога и ти си била на седем. Какъв беше баща ти?

— Мил.

Отново настъпи мълчание.

— Вуйчо ми беше мръсникът. Братът на майка ми.

Уотс въздъхна и поклати глава.

— Кори, не съм достатъчно възрастен, за да те поучавам.

— Хубаво.

— Обаче мога да ти кажа следното: когато насочиш пистолет с намерение да убиеш някого, това може да извади на повърхността всякакви неща. Неща, които дори сам не си даваш сметка, че помниш. Може да гръмнеш петима от лошите, но при шестия нещо ти става… — Той замълча за кратко. — Ченгетата не обичат да го признават, но е истина. Ще ти кажа нещо: ако някога престане да те е грижа, значи вече не си за тази работа.

Кори си пое бавно и дълбоко дъх.

— Ясно?

— Ясно. — Тя го погледна с леко присвити очи. — Нали никога не сме водили този разговор?

— Не.

— И аз мисля така.