Опашката на скорпиона

29.

Паркираха колата в края на разбития път и слязоха. Дългият черен път, който се виеше из планинската пустош, беше свършил до една площадка в края на каньона. Въздухът беше свеж и ухаеше на пелин и цъфнали парички. Пухкави бели облаци бяха подкарвани от хладния вятър и хвърляха бавно движещи се сенки върху пейзажа.

Бяха пътували до каньона с колата на Нора, тъй като Кори нямаше право да ползва служебна кола, защото не изпълняваше официална задача, пък и беше неделя.

— Доста е хладно — отбеляза Кори, докато се оглеждаше.

Нора извади телефона си и включи джипиес приложението.

— Излиза, че сме на около три километра и нещо от руините.

Метнаха на гръб раниците и закрачиха по едва забележимата пътека. Тя се спускаше с остри завои в каньона, след това започна да върви по протежението на пресъхнало речно корито, което се извиваше по дъното му. Докато се движеха по нея, каньонът започна постепенно да се стеснява, а стените да се извисяват по-високо и страховито.

— Никога досега не бях виждала каньон цепнатина — призна Кори.

— Много са внушителни, но може да бъдат и опасни. Преди години в Юта ме настигна порой в каньон цепнатина. Беше най-страшното преживяване в живота ми.

— Как се случи?

— Ръководех разкопки на праисторическо скално жилище. До него можеше да се стигне през каньон цепнатина. Изля се порой, шумен и силен като дузина товарни влакове… — Тя замълча изведнъж, питайки защо, за бога, разказва тази мъчителна история, и то на някакъв агент на ФБР? — Както и да е — добави бързо, — днес няма вероятност да вали. Вече проверих. А руината, при която отиваме, не се намира в каньона цепнатина, а над него.

Стените на каньона около тях се стесняваха рязко и хвърляха прохладна сянка. Въздухът миришеше на пясъчник, а отгоре идваше непряка светлина, която покриваше скалите с топъл блясък. Нора си помисли, че прилича малко на влизане в пещера.

— Какво знаеш за това място? — попита Кори.

— Както вече споменах, испанците изграждат тук мисия в село на пуебло, наречено Цигума. Говорещите тева пуебло се включват в бунта и разрушават църквата. Оттогава мястото е изоставено и никой не му обръща внимание… може би с изключение на иманярите. Не се смята за важно от археологическа гледна точка.

Вече бяха стигнали до сърцевината на каньона. Голите каменни стени се извиваха насам-натам, полирани от безброй порои, а земята под краката им беше от чист пясък.

Кори протегна ръце.

— Виж, мога да докосна двете страни. Удивително!

— Тази част е така наречената Рибарска кукичка — каза Нора. — Когато излезем от другия край, има пътека, която се изкачва до плоския връх на хълма, където са руините.

След осемстотин метра каньонът отново се разшири и светлината започна да прониква в сумрака. Каменните стени изчезнаха и те излязоха сред поредица ниски хълмове с плоски върхове.

— Не мога да спра да си мисля — поде отново Кори, — че може би Гауер е намерил кръста, когато е търсил съкровището. Може би в руините на тази мисионерска църква.

— Съмнявам се. Много сме далеч от Хай Лоунсъм.

Пътеката пресичаше дъното и се катереше по един хребет към върха на хълма. Беше кратко, стръмно изкачване, след това минаха през венец от скали, увенчаващ каньона, преди да излязат горе на равното.

— Това е — обяви Нора. — Руината е ето там вдясно.

— Нищо не виждам.

— Виждаш ли мястото, където растителността се променя? Там, където върху купчини камъни и пръст растат кактуси и солени храсти37? Това е.

— Къде е църквата? — Кори свали раницата от гърба си и извади копие от снимката. Нора надникна през рамото ѝ към голямата могила.

— Това е църквата. Личи си по очертанията.

Кори прибра снимката и двете навлязоха сред руините. Навсякъде се търкаляха чирепи от съдове и късчета кремък, смесени със строшени парчета каменна зидария и разхвърляни мравуняци.

— Виж това! — Кори вдигна боядисан чиреп.

— Много е хубав, но трябва да го оставиш обратно — посъветва я Нора. — Не трябва нищо да пипаме.

— О, съжалявам. — Кори го остави на земята.

Упътиха се към по-голямата могила. Когато наближиха, Нора видя дебела кирпичена стена, която беше рухнала и ерозирала и сега беше гъсто обрасла със солени храсти. В другия край се издигаше кирпичена колона — единствената част от стената, която още стоеше. Изкачиха се по могилата, подплашиха ято гарвани, които излетяха във въздуха с кряскане и грачене, преди да кацнат на един близък американски бор.

Двете жени погледнаха надолу към мястото, където някога се бе намирал корабът на църквата.

— Ей, тук някой е копал — извика Кори. — Някои от тези дупки изглеждат пресни.

— Не съм изненадана — отговори Нора. — Много археологически паметници в Ню Мексико стават жертва на иманяри. Повечето са твърде далече, за да бъдат защитавани.

— Смяташ, че са копали за съкровище? Може това да е мястото, където Гауер е намерил кръста?

— Предполагам, че е възможно да е копал тук преди много време. Трябва да има причина тази въздушна снимка да бъде скрита в къщата.

Остър звук изплющя сред руините и Нора видя гейзер прах да се издига вдясно от тях.

— Залегни! — извика Кори, но Нора вече се беше хвърлила зад вътрешния наклон на стената. Стовариха се тежко на земята между храстите, докато изтрещяха още изстрели. Един куршум се удари в стоящата кирпичена колона и по тях се посипа засъхнала глина, а другите отнесоха върховете на храста вляво от тях.

— Насам! — Кори дръпна Нора да стане и двете изтичаха зад кирпичената колона и се хвърлиха на земята зад нея.

Нора видя, че Кори извади пистолета си. Мина известно време, преди дишането им да се успокои.

— Изстрелите дойдоха от хребета ето там! — посочи Кори.

— Мамка му! Не може да са стреляли по нас.

— Напротив, точно по нас стрелят.

Нора усети как стъписването ѝ преминава в страх и паника.

— Но защо?

Кори не отговори. Вместо това изпълзя до края на колоната и надникна иззад нея през щита от храсти.

Изтрещя още един изстрел и тя се дръпна назад.

— Мамка му! Държи ни на прицел! — Провери патронника на пистолета, за да се увери, че вътре има патрон.

— Какво ще правим?

Кори поклати глава.

— Ако стрелецът иска да слезе тук, ще трябва да излезе на открито. Тук няма укритие за него.

— Ще стреляш ли?

— Надявам се, че няма да се наложи. Ако стрелям със служебното оръжие, трябва да докладвам, а направо няма да повярваш каква бумащина е това. — Не спомена, че не е особено точна, а стрелецът, който очевидно използваше пушка, така или иначе бе твърде далеч.

— И какво ще правим?

— Дай ми минутка.

Нора седеше, притиснала гръб в кирпича, докато се опитваше да овладее дишането си. Погледна към Кори, която сега се промъкваше напред, за да погледне още веднъж. Ниско приведена, тя се взря през храстите. Минаха няколко минути.

— Може да си е тръгнал — най-накрая каза Кори.

— Откъде знаеш?

— По протежение на онзи хребет видях облак прах, сякаш вдигнат от автомобил. Изглежда, се отдалечава.

— Това ми се струва малко повърхностно.

Кори свали раницата, извади яке, отчупи клон и го зави около него, а на върха закачи бейзболното си кепе. След това бавно показа чучелото иззад колоната. Първо малко, после повече.

Нищо не се случи.

— Стрелецът със сигурност щеше да го види — каза Кори. — Мисля, че си е тръгнал. — Тя замълча. — Ето какво ще направим. Ще претичаш като луда през откритото пространство и надолу в пороището.

— Ще го направя, разбира се.

— Аз ще те прикривам и ще отговоря на огъня, ако стреля. След това ще те последвам. Щом се озовем в пороището, ще сме в безопасност, защото можем да заобиколим и да се спуснем от скалната корона на каньона, където ще имаме прикритие. Мисля обаче, че стрелецът наистина си е тръгнал.

Нора надникна лично, за да огледа терена. Имаше смисъл, ако Кори беше права, че стрелецът си е отишъл.

Кори зае зад храстите стойка за стрелба.

— Готова ли си?

Нора кимна. Сърцето блъскаше в гърдите ѝ.

— Ще броя до три. Едно, две, три — давай!

Нора се стегна, след това се затича по късия открит участък и скочи в пороището. Не се чу изстрел. След миг и Кори я последва и се присъедини към нея. Дишайки тежко, двете клекнаха рамо до рамо.

— Дотук добре — промърмори Кори. — По-добре да бързаме, в случай че ни преследва.

В мълчание заслизаха по пороището приведени и притиснати към стените, докато не стигнаха до отвора в скалната корона на каньона. Спуснаха се по разхвърляни в безпорядък заоблени каменни блокове и свлачища и скоро се махнаха от хълма. Бързо, но предпазливо се затичаха покрай веригата от ниски хълмове, докато не стигнаха до Рибарската кукичка. Пробягаха каньона цепнатина, излязоха от другия край и петнайсет минути по-късно стигнаха до колата. Нора седна зад волана, а Кори скочи на пътническата седалка и дръпна вратата да я затвори. Нора даде газ, обърна колата и пое надолу по черния път.

Кори пъхна пистолета в кобура.

— Тази въздушна снимка. Доведе ни тук, а някой ни очакваше. Мисля, че ни устроиха засада.

— Искаш да кажеш, че снимката е била подхвърлена? Че са искали да я намериш? — Нора обмисляше тази възможност известно време. — До къщата на Гауер няма достъп никой, освен армията. И на всичко отгоре как са могли да знаят, че ще дойдем днес? Или че въобще ще дойдем? Никой няма да сложи на пост стрелец за постоянно.

— Мисля, че армията я е подхвърлила. Още когато видях Магърк, не ми хареса. Не бих се учудила, ако е наредил да ни следят.

— Да ни следят и да стрелят по нас?

— Може би.

— Но защо?

— Не знам.

Нора се поколеба. Предположението ѝ се стори прекалено изсмукано от пръстите, чак до параноя. Кори имаше свръхдейна фантазия и бе развила безпричинно недоверие към Магърк.

— Няма смисъл в това — заяви тя. — Помисли. Какъв може да е мотивът му? Убийството на федерален агент е съдбоносна стъпка, ще предизвика буря и ще привлече внимание. А подхвърлянето на снимката? Откъде би могъл да знае, че ще погледнеш зад картината, ще я намериш, ще разбереш къде е мястото и ще решиш до го провериш? И откъде би могъл да знае кога? Не забелязах да ни следят. И накрая, ако там горе беше истински военен снайперист, щяхме вече да сме мъртви. Той беше само на деветдесет или може би на сто и петдесет метра от нас. Обаче куршумите от изстрелите му попадаха най-малко на три метра от нас. Може да е бил някой късоглед ловджия. Или човекът, който е изкопал онези дупки — просто се е опитвал да ни изгони от неговия „парцел“. Възможно е и да е просто някой луд. Нали знаеш, има много такива, крият се в малките си убежища из пустошта.

Кори запази мълчание, после каза:

— Това са разумни доводи. Мисля, че просто не харесвам генерала. Изглежда ми… не знам. Някак си прекалено мил.

— Би ли предпочела да е някой гадняр?

Кори поклати глава.

— Ще докладваш ли за случилото се на ФБР? — попита Нора.

— Божичко, не. Би отворило кутията на Пандора. Ще ме вкара в беда, защото съм дошла тук през почивния си ден без разрешение, при това с цивилен.

— Тогава какво ще правим?

Кори изду устни.

— Ще помоля шериф Уотс да дойде тук. Той е специалист следотърсач, поне така твърди. Може би ще успее да разбере какво става. Досега се оказа много полезен.

Нора се усмихна.

— Освен това е и много сладък.

— О, я млъквай — тросна се Кори. — Можеш да дойдеш и ти като моя бавачка.