Опашката на скорпиона

38.

Кори Суонсън паркира на улицата малко по-надолу от бара „Спейс Харбър“ в Аламогордо. Слезе от колата и се огледа, за да усети мястото. Аламогордо се оказа много по-голям, отколкото беше очаквала, прострял се в подножието на планината Сакраменто. Излъчваше атмосферата на правителствен град — непривлекателен и функционален.

Беше дочула, че „Спейс Харбър“ минава за любимо заведение на базираните в ракетния полигон „Уайт Сандс“ и военновъздушната база „Холоман“ войници. Докато стоеше на улицата заедно с последната вечерна светлина, умираща сред празното небе, почти се изкуши да се качи отново на колата. Това е тъпа идея, каза си тя, примитивно поведение. От друга страна, Моруд не беше забранил да погледне на случилото се от гледната точка на ракетния полигон. Разбира се, докато не вдигаше шум. Нямаше нищо ново, върху което да стъпи — алманахът, който намери, беше внимателно проучен и се наложи изводът, че не е важен за разследването. Освен това нямаше нищо незаконно или неетично млада жена да влезе в бар, за да изпие няколко питиета. Независимо дали е агент на ФБР, или не. Ако някой случайно каже нещо и тя го чуе — толкова по-добре.

След като Моруд не беше готов за по-нататъшен разговор по темата, тя можеше спокойно сама да отиде на лов — лов насред пустинята.

Пое си дълбоко дъх, с привичен жест приглади полата си надолу, разклати глава, за да бухне косата си и тръгна към примигващата неонова емблема на бара — излитаща космическа совалка. Когато влезе, спря на вратата да се огледа и да обмисли как да действа. Беше осем вечерта и мястото изглеждаше пълно, особено за четвъртък вечер. Имаше много войници в униформа и тя с радост видя, че изненадващо голяма част от тях бяха жени. Заведението не беше особено уютно — злополучна смесица от хром и изкуствена кожа, обаче очевидно беше порядъчно, защото атмосферата беше оживена, но не разпусната.

Тя продължи напред и се упъти към бара. Един войник веднага се смъкна от стола си.

— Да ви предложа място?

Кори му се усмихна окуражително.

— Да, благодаря.

И седна на още топлото столче.

— Казвам се Били — представи се той и протегна ръка като дете, Кори я стисна развеселена. Наистина беше още дете — едва ли на повече от двайсет и една, с обичайната военна прическа. Тя си напомни, че не беше кой знае колко по-голяма.

— Кори.

— Приятно ми е, Кори. Мога ли да ви почерпя питие?

— Защо не? — Тя погледна към редицата помпи за наливна бира. — Ще взема един „Аламогордо пилзнер“.

Войникът поръча бирата, остави двайсетачка на бара и поръча още една за себе си. Очевидно вече беше изпил няколко.

— Тук наблизо ли живеете? — попита Били и застана малко по-близо от нужното.

— Албакърки.

— Албакърки? Доста сте далеч от вкъщи. Какво правите тук?

— Работа.

Той кимна, допи бирата си и поръча още една.

Кори едва беше отпила от своята и побърза да смени темата.

— В РБУС ли работите? — попита тя, произнасяйки съкращението „арбъс“ като местните.

— Да. Аз съм техник по ПНБ.

— ПНБ?

— Премахване на неизбухнали боеприпаси. Разглобяваме и унищожаваме бомби и ИВУ — това са импровизирани взривни устройства. Използваме защитни противовзривни костюми или роботи. Тук в арбъс съм на обучение, след това ще бъда командирован някъде другаде.

— Звучи много интересно.

Били вече беше махнал за друга бира и сега отпи от чашата. Кори не беше виждала някого да пие толкова бързо.

— Къде сте отседнали?

Не му трябваше много време, помисли си Кори.

— При баща ми.

— О, значи имате роднини тук? — Той изгълта останалото в чашата.

— Да. — Трябваше да насочи разговора в нужната посока, и то бързо. — Значи ИВУ? Какво е усещането да работиш в РБУС? Имате ли контакт с коменданта генерал Магърк?

— Генерал Магърк? — Войникът за миг сякаш се обърка. — О, не, нямаме никакъв контакт с него. — Вдигна ръка и щракна с пръсти във въздуха. — Той е много далеч над нас. Направо господ, нали разбирате.

— Мислех си, че се носят много слухове за него.

— Никой от хората, които познавам, не говори за него. Но, Кори, чуйте — отново се наклони към нея и я лъхна на бира, — можем да говорим за Магърк, или за каквото там искате. Но по-добре да го направим на друго място. Нали се сещате — по-тихо.

Той залитна към нея, докато казваше това.

— На мен тук ми харесва.

— Хайде, скъпа, пикапът ми е съвсем…

Кори допи бирата, остави чашата на барплота и стана.

— Не, благодаря.

— Хайде, скъпа… ей, чакай, не си тръгвай! — Младежът отново залитна напред и падна по лице, когато Кори просто отстъпи назад, за да го избегне.

Настана малка суматоха и тогава мъж в униформа на офицер бързо се приближи и застана между нея и Били, който се мъчеше да стане.

— Съжалявам — каза той, сложи ръка на кръста ѝ и я поведе напред. — Да се дръпнем от него.

Приятелите на Били го вдигнаха и започнаха да изтупват прахта от него, а барманът им каза да го разкарат. Мъжът продължаваше умело да я насочва към една маса.

— Ще ми правите ли компания за едно питие?

— С удоволствие.

Тя седна и той се настани срещу нея. На яката на ризата, която беше в цвят каки, а не камуфлажна, и малко по-различна от облеклото, което носеха останалите в бара, имаше по една сребърна пръчка. Яркосини очи, в края на двайсетте, в добра форма и красив, с изправена военна стойка. Този изглеждаше по-обещаващ от Били.

— Казвам се Бен. Бен Морс.

— Кори Суонсън.

Той поклати глава.

— Този тип е позор за военните. Може би трябва да го докладвам.

— Моля, не го правете. Той е безвреден. — Само това ѝ трябваше: да бъде въвлечена в някакъв вид дисциплинарно наказание.

Мъжът я погледна и се усмихна, а около очите му се очертаха ситни бръчици.

— Добре, заради вас няма да го направя.

Келнерката дойде и Кори си поръча още една бира, а Морс джин с тоник. Кори си даде сметка, че тази бира трябва да е последната, ако ще кара до вкъщи, затова реши да мине направо към целта. Дари го с най-хубавата си усмивка.

— Малко съм невежа за военните неща — тези пръчки — какъв чин е това?

— Лейтенант. Младши лейтенант Морс на вашите услуги. — Той козирува шеговито.

— О, значи сте офицер?

— Да, офицер съм. Само младши, но ми предстои повишение. Всъщност вдругиден заминавам за Сан Диего.

Младши лейтенант…

— Значи сте от флота?

Усмивката му стана по-широка.

— Разбира се. Какъв друг да бъда?

— Не знам, аз… — Кори замълча. — Това нали е армейска и военновъздушна база? И се намираме в пустинята. Най-близкият военен кораб трябва да е на стотици километри оттук.

— Освен да плаваме в океана, правим и други неща — каза Морс. — Аз например работя в НЧ предавател.

— Какъв предавател?

— Нискочестотен. Това е флотската радиостанция. Намира се в северната част на полигона, на около десетина километра от мястото, където се е провел опитът „Тринити“. Западно от връх Абахо.

Той вдигна чашата си и чукна нейната.

— Радиостанция? Какво въртите: евъргрийни, рок класации?

Морс се засмя.

— Имаме само едни слушатели: подводниците.

— Хайде сега.

Морс поклати глава.

— Нискочестотните вълни може да проникват в земята и в морската вода. Това ни позволява да предаваме заповеди на подводниците. Тук условията са близки до идеалните, затова нашето командване е арендатор в армейска база. — Той замълча за миг. — Съжалявам, но наистина не бива повече да говоря за това.

— Няма нищо. Напълно ви разбирам. — Тя разбра и нещо друго: начинът, по който каза „командване арендатор“ — с известна горчивина в гласа, която не успя напълно да прикрие.

— Сигурна е тежка работа — подхвърли Кори. — Поне така предполагам. Далеч от морето, на малко парче трева, сред хора от друг род войска, които вероятно гледат на вас като на нарушители.

— Не е чак толкова лошо — отговори той, но отново в тона му се доловиха нотки на недоволство.

— Срещате ли се понякога с този генерал Магърк? — попита тя все едно сменяше темата, за да не се чувства той неловко.

Чашата, която поднасяше към устата си, спря на половината път.

— Познавате ли го?

— Не, не го познавам. — Тя мислеше бързо, защото долови известна подозрителност в тона му, — но имах приятел офицер, който не можеше да каже почти нищо добро за него.

Морс кимна.

— Не съм изненадан.

— Защо?

— Не обичам да клюкарствам, но…

Кори чакаше, а пулсът ѝ се ускори. Съвсем неочаквано нейната налудничава и глупава акция щеше да се увенчае с успех.

— Комендантите на РБУС идват и си отиват. Повечето уважават начина, по който се вършат нещата, разбират, че за съществуването на установения ред си има причина. Обаче, след като бащата на Магърк е бил комендант на базата през 1960-те години, той очевидно смята, че има наследствено право да прави каквото си иска.

Кори се изненада, когато чу това: значи и бащата е служил в РБУС? Бързо прикри изненадата си.

— Това обяснява защо моят приятел не го харесва. Но какво толкова прави?

Лейтенант Море бързо отпи глътка.

— Тук е от малко повече от година, но напълно промени графиците за тестване и учения. Освен това премести и някои от целите за бомбардиране. Просто за да се наложи.

— За какво му е било да го прави?

Лейтенантът се вторачи в нея, а очите му изведнъж се присвиха.

— Защо е този интерес?

Кори осъзна, че е прекалила.

Затова бързо взе решение. Добро или лошо, но решение. Бръкна в джоба на якето, извади значката на ФБР и картата с нейната снимка и ги сложи на масата. Морс дълго ги гледа, след това вдигна очи към нея.

— Истински ли са?

— Специален агент Кори Суонсън.

Той се вторачи в нея напълно смаян, след това се изчерви, докато се опитваше да прикрие изненадата си.

— Извинете ме… направо съм сразен. Вие не… — Морс замълча.

— Не приличам на агент на ФБР? Не се притеснявайте, чувам го през цялото време. — Докато говореше, обмисляше как би могла да използва това в своя полза. — Всъщност това е един от първите ми случаи — добави, като същевременно сниши глас съзаклятнически. — Ще ви бъда много благодарна, ако можете да ми помогнете.

Морс си пое дълбоко дъх.

— За какво става дума?

— Мога ли да ви помоля да приемете нашия разговор за поверителен?

— Не и докато не знам за какво става дума.

Добре, значи беше време за друг подход. Кори използва своя най-добър хладен и официален тон. Тя упражняваше своите умения за представяне и разпитване, но ѝ беше трудно да се постигне баланс между сериозно и сурово.

— Разследваме смърт, свързана с РБУС. Бих искала да мога да кажа повече. Мога единствено да ви уверя, че генерал Магърк не е заподозрян в някакво закононарушение, нито някой друг от базата. Просто се опитвам да събера още информация за генерала. Ако се съгласите да отговорите на няколко въпроса, като вашето участие ще бъде запазено в тайна, това наистина ще ми помогне. Ще помогне на нас.

Лейтенантът помисли малко.

— Да видим дали мога първо да обясня нещо, за да не възприемете погрешно онова, което ще кажа. Както вероятно вече сте разбрали, между моята част и армията има известни търкания. Магърк се отнася към нас все едно сме самонастанили се. Военновъздушните сили в „Холоман“ също не са много доволни от него. Той настъпи доста мазоли. А Удбридж, лейтенантът, когото е избрал за лично зло куче, е леденостудена изпълнителка, умна и амбициозна, и дружелюбна колкото гърмяща змия. Като събереш всички тези неща, може да се разбере, защо толкова се плюе по Магърк. Трудно е да се каже дали онова, което се говори, е истина или не.

— Благодаря, че ми обяснихте положението. Какво знаете за бащата на Магърк?

Лейтенант Морс се огледа и се наведе към нея.

— Всъщност нищо не знам. Само слухове, които вероятно не бива да повтарям.

— Говорете свободно. Всичко е неофициално, само за моя лична информация. Дори няма да си водя бележки.

По лицето на лейтенанта се изписа облекчение.

— Някои от слуховете са малко абсурдни.

— Точно тях искам да чуя.

Морс отново започна да се колебае.

— Къде сте базирани? Албакърки?

— Да.

— Отдавна ли сте в този район?

— Всъщност не.

— Ясно. Чували ли сте легендата за златото на Викторио? Испанското съкровище, скрито на върха?

Кори почувства как тръпки започват да лазят по гръбнака ѝ.

— Да, малко.

— Когато Линдън Джонсън е бил президент — така гласи историята, научил по някакъв начин легендата за съкровището на връх Викторио. Той, министърът на отбраната и губернаторът на Тексас организирали таен проект в РБУС, за да проучат върха с последните технологии и да намерят съкровището, ако е там. Събрали група подбрани офицери да работят по проекта в РБУС и „Холоман“. Между другото, този слух се носи от десетилетия и никога не е бил доказан или опроверган.

— А бащата на Магърк? И той ли е бил част от тях?

— Това твърдят слуховете.

— А намерили ли са нещо?

— Някои хора казват, че са, но повечето отричат. Проучвали са върха, изследвали са го и са пробивали, а накрая и взривявали. Пълен провал. А причината да не намерят нищо е, че там няма нищо. — Той допи джина. — Няма съкровище. Цялата тази легенда е лъжа.

— А генерал Магърк?

Морс сви рамене.

— Говорят, че си е изпросил назначението в РБУС, за да намери съкровището, което баща му не е успял. Затова е променил изпитанията на бомбите и останалото. Според слуховете използва бомбардирането като прикритие за издирването на съкровището. Трябва да знаете, че когато екипи за ПНБ намерят неизбухнали боеприпаси, те ги взривяват на място. Слуховете гласят, че крият част от тези боеприпаси, след това ги използват като прикритие за сеизмични експлозии, за да намерят подземната пещера, където уж е златото.

— Боже! — измърмори Кори. Изведнъж назначаването на бащата на Магърк в базата не изглеждаше да е случайно.

— Точно така. Нали ви казах, че историите са абсурдни. Това е всичко, което знам, или всичко, което бих признал, че зная дори пред агент на ФБР. — Той почука по бирената ѝ чаша. — Искате ли още една? Имам време за още едно питие, преди да стане време да тръгвам.