Опашката на скорпиона

55.

Хеликоптерът боботеше в нощното небе. Летяха на юг. Нора виждаше блещукащата нишка от градове по протежение на Рио Гранде. Виеща се панделка от светлини в мрака на пустинята. Завиха на изток от възвишение, което според Нора беше планината Сокоро, и се насочиха към огромния кладенец от мрак, който представляваше ракетният полигон „Уайт Сандс“. Удбридж пилотираше машината, генералът седеше до нея на мястото на втория пилот, а те бяха натъпкани с трима войници в брезентови гащеризони в задната част.

Нора погледна към брат си. Той отвърна на погледа ѝ, очите му бяха пълни със страх. Бяха му счупили носа и лицето и ризата му бяха покрити със засъхнала кръв. За разлика от неговото, лицето на Кори беше напълно безизразно. Войниците бяха нащрек. От блесналите им нетърпеливи лица беше ясно, че очакват голямата печалба. А лейтенант Удбридж, която пилотираше хеликоптера, беше смразяваща със своята резултатност и способности.

Генералът е подбрал добре хората си, помисли си Нора. Малка елитна група, избрани грижливо за много тайна и необичайна мисия.

След като остави Рио Гранде отзад, хеликоптерът започна да следва гръбнака на планината Оскура. След като премина над най-високата ѝ част, се появи осветена площадка за кацане в пустинята. Хеликоптерът описа кръг и се приземи на асфалта до два големи камиона, чиито каросерии бяха покрити с брезент. Един-единствен войник стоеше там и даваше знаци на хеликоптера. Миг по-късно бяха кацнали и плясъкът от перките на витлата започна да заглъхва. Генералът слезе, войниците го последваха, дърпайки тримата пленници за белезниците им, и ги подкараха под завихрения от витлата въздух.

— Стройте се ето там — нареди един от войниците и ги бутна към камионите.

Мъжете отстъпиха назад и напред излезе генералът. Удбридж слезе от хеликоптера и се присъедини към него.

— Свалете тапите за уста и белезниците — нареди Магърк.

Заповедта беше изпълнена.

— Нали осъзнавате… — започна да говори Кори, но Удбридж бързо пристъпи и здраво я зашлеви.

— Ще говориш само когато ти зададат въпрос, а през другото време ще си държиш устата затворена — каза генералът. — Имай предвид, че се намираме в най-големия военен резерват в страната — пет хиляди и дванайсет квадратни километра. Този район е необитаем, затворен, наблюдаван и патрулиран. Аз съм отговорният комендант, разполагам с хиляди души персонал, готови да изпълнят на мига всяка моя заповед. В подготовка за тази вечер наредих безпилотниците МК-9 „Рийпър“ и РК-7 „Шадоу“, заедно с техните помощни взводове да бъдат готови да ги вдигнат във въздуха веднага след като им заповядам. Както виждате, сътрудничеството е единствената ви възможност. Ако не сътрудничите, ще бъдете унищожени. Разбрахте ли?

Никой не отговори. Генералът продължи спокойно:

— Когато задавам въпрос, искам да чуя всеки от вас да отговаря с „да, сър“ или „не, сър“. Иначе ще има последствия. И така, разбрахте ли? Доктор Кели?

Нора се поколеба и Удбридж я удари толкова силно по лицето, че тя залитна.

— Да, сър — обадиха се Кори и Скип.

Нора зяпна от изненада, помъчи се да се съвземе от удара, но лицето ѝ пареше, а очите се пълнеха със сълзи.

— Да, сър — промълви накрая.

— Чудесно. А сега нека започнем с името на върха във веригата Оскура, където се намира съкровището.

Настъпи мълчание.

Генералът отново заговори:

— Ще попитам пак и ако не получа незабавен и верен отговор, лейтенант Удбридж ще пусне един куршум в главата на този индивид. — Той посочи Скип.

— Щом го застреляте — обади се Кори, — ще го изгубите като средство за натиск върху нас и го знаете.

Генералът я изгледа.

— Права сте. — След това махна с ръка и един от войниците се приближи и стовари приклад в слънчевия възел на Скип. Той рухна на земята, стенейки от болка.

— Чакайте — извика Нора. — Кори? — Тя се втренчи в агента на ФБР. — Ще сътрудничим. — После се обърна към генерала: — Връх Присмехулник.

Кори нищо не каза.

Генералът се усмихна, а войникът, който удари Скип, му помогна да се изправи. Той се държеше за корема и се опитваше да овладее дишането си.

— Значи връх Присмехулник? — повтори генералът. — Толкова незначителен малък хълм. Кой би предположил? Да вървим.

Нора и останалите бяха натикани в каросерията на един от камионите и заобиколени от войници. Двата камиона потеглиха надолу по мрежа от черни пътища, които се виеха през предпланините. В една точка камионите излязоха от пътя и поеха през храсталаците и високата трева. Спираха от време на време, войниците слизаха, за да разузнаят. Накрая и двата камиона спряха.

— Слизайте — нареди генералът.

Всички се подчиниха. Камионите бяха спрели на брега на пресъхнала река. От другата страна се издигаше хълм, чийто силует се очертаваше черен на фона на звездното небе. Беше нисък, не повече от шейсет метра, а на върха му имаше скална издатина.

Генералът спря пред Нора.

— И сега какво?

— В подножието на хълма — побърза да каже тя — има голяма скала с два кръста, изсечени в камъка. Оттам тръгнете право нагоре по хълма до друга скала с кръст на нея. Входът… входът е на пет крачки вляво.

Войниците започнаха да претърсват подножието на хълма с мощни челници. Имаше много скали за оглед, но не след дълго един от войниците извика, че е намерил търсеното.

— Вземете и тях — нареди генералът, когато всички се упътиха към мястото.

В основата на квадратен блок от базалт на светлината от няколко челника Нора видя изсечен малък кръст, частично скрит от тревата.

— Намерете втория знак — заповяда генералът.

Войниците започнаха да се изкачват нагоре по хълма, като се пръснаха на всички страни, за да могат да огледат всяка срещната скала, докато напредват. Склонът на хълма беше осеян със скали и минутите си минаваха. Най-накрая на две трети от височината му един от войниците извика:

— Ето тук!

Всички побързаха да се изкачат. Войниците вече бяха направили пет крачки вляво и махаха късове скали от една падина.

— Ти — каза генералът и посочи Скип, — върви там да помагаш. Скип докуцука до падината и макар очевидно все още да изпитваше болки, започна да отмества камъни.

Скоро се откри входа на рудник. Не беше особено добре скрит. Преди седемдесет и пет години Гауер вероятно го беше намерил, помисли си Нора, и после го беше прикрил само леко, преди да поеме на съдбоносното пътуване обратно до Хай Лоунсъм.

След още десет минути входът беше напълно открит — груба черна дупка около метър и половина в диаметър, проникваща право в планината.

— Влизайте — нареди генералът.

Удбридж махна с цевта на своя М-16 и Нора, Кори и Скип влязоха в мината след четиримата войници, а генералът и лейтенантът завършваха шествието.

Няма да ни позволят да излезем живи от това място, помисли си Нора, чувствайки се странно откъсната. Погледна към Кори и видя същото безизразно изражение на лицето ѝ, каквото беше забелязала и преди. А горкият Скип… сърцето ѝ се сви при мисълта какво му бяха причинили! Как го бяха измъчвали! Надяваше се, че краят ще е бърз.

Тунелът започна леко да се стеснява, принуждавайки ги да се приведат. Миришеше на прах, а тясното пространство се изпълваше с ехото на техните стъпки.

Войниците отпред спряха.

— Генерале?

Светлината на челниците им осветяваше надпис на стената на тунела:

Точно зад надписа Нора видя импровизирана врата от хвойнови клони, вързани един към друг с ивици сурова кожа. Беше открехната и водеше към тъмно помещение.