Опашката на скорпиона

59.

Нора скоро влезе в ритъма на катеренето: правеше едно движение, след това изчакваше и се заемаше със следващото. Стръмната скала постепенно ставаше по-полегата и накрая тя успя да се прехвърли през ръба на горния край. Скип я последва, претърколи се и легна по гръб.

— Мамка му! — измърмори той, докато си поемаше дълбоко въздух.

— Накъде ще вървим? — попита Кори. — Не можем да хукнем безцелно.

— Най-близкият населен град трябва да е Сан Антонио — каза Нора. — Има най-малко шейсет и четири километра дотам.

— Можем да говорим, докато вървим — отбеляза Скип и скочи на крака.

Те потеглиха на бегом по протежение на билото. То зави на север, отвеждайки ги по-дълбоко в планината, която се извисяваше над тях подобно на трион с множеството си върхове.

— Съвсем скоро генералът ще изпрати срещу нас всякакви гадости — предупреди Кори. — Не можем да се крием дълго дори в планината. Трябва да разработим план.

— Съгласен съм — каза Скип, — но какъв?

Никой не отговори. Нямаше друг план, помисли си Нора, освен да продължават да вървят. Шейсет и четири километра до Сан Антонио? Абсурд! Трябваше да пресекат пеша пустинята Хорнада дел Муерто, за да стигнат там, а тя беше една от най-страшните в страната. Дори и да не ги преследваха безпилотници, нямаше да оцелеят без вода. Обаче къде другаде можеха да отидат?

Крачеха по протежение на билото колкото можеха по-бързо в тъмнината. След четвърт час Нора, която хвърли поглед назад, забеляза, че започнаха да се появяват светлинки.

— Виждате ли? — попита тя.

— Да се спуснем в следващата долина — предложи Скип. Той се упъти към склона на хълма и двете жени го последваха, опитвайки се да пазят равновесие в мрака върху покрития с камъчета сипей. Стигнаха до дъното на долината — песъчливо корито на пресъхнала река, осеяно с бодливи храсталаци. Скип пое надолу по течението.

— Не сме много далеч от къщата на стария Гауер в ранчото му — каза Нора.

— Бихме ли могли да се скрием там? — попита Кори, после сама си отговори: — Не, прекалено очевидно е.

Нора отново погледна назад.

Светлините бяха може би на километър след тях.

— Няма да успеем да им избягаме — въздъхна Кори.

— Продължаваме да се движим — настоя Скип. — И ще им се изплъзнем. Ако не го направим, сме мъртви.

Тясната долина премина в малка равнина, осеяна с хълмчета и купчини камъни. Светлините пак се показаха зад тях. Внезапно Нора чу свистене, последвано от трясъка на пушечен изстрел. Хвърлиха се върху тревата, докато още куршуми прелитаха с вой над главите им или се забиваха с глух тътнеж в земята.

— Копелдаците трябва да имат очила за нощно виждане — каза Кори. Тя се затича приведена, а Нора и Скип я последваха. Още един залп куршуми започнаха да се забиват около тях, но разстоянието беше твърде голямо за точен изстрел. След малко намериха укритие зад един хълм, където отчаяно се опитваха да си поемат дъх.

Нора погледна нагоре. Въпреки че нямаше луна, заради чистия въздух и липсата на светлинно замърсяване, по небето се виждаха безброй звезди. Отсреща се виждаше Хорнада дел Муерто, огромен басейн от мрак… само от едната страна в подножието на планината блещукаше малък грозд светлини.

— Ей, виждате ли това? Онези светлини? — попита Нора и ги посочи.

— Прилича на някакъв преден пост — каза Скип.

— Преден пост? — повтори Нора. — Тук, в края на Сиера Оскура? Това трябва да е връх Абахо. Дори в място като РБУС той е по средата на нищото.

Кори се вторачи в нея.

— Чакай. Какво каза?

Нора се смръщи объркана.

— Какво, какво?

— Повтори отново географските имена. Бързо.

— Сиера Оскура. Връх Абахо…

— Това е. Помниш ли онзи мъж от флота, за когото ти разказах, че срещнах в бара?

— Да — кимна Нора.

— Спомена, че работи в малка флотска радиостанция в „Уайт Сандс“, западно от връх Абахо.

Нора се втренчи в тъмния масив на планината.

— Това трябва да е.

— Флотска радиостанция? — попита с недоверие Скип. — Тук в пустинята?

— Използват я за връзка с ядрените подводници. Как я нарече? Станция КНЧ. Крайно ниски честоти. Радиовълните преминават през земята, за да стигнат до подводниците, дори да са от другия ѝ край.

— Уха! — възкликна Скип. — Човек се учи, докато е жив.

— Добре. Значи отиваме там. — Кори се приготви да тича.

— Каква ще ни е ползата? — попита Нора. — Просто ще се предадем.

— Те са от флота — обясни Кори. — На армейска територия. Не се спогаждат. Ако успеем да стигнем дотам, може би ще успеем да разобличим генерала.

Нора поклати глава.

— Страхотна възможност, няма що. Смяташ, че флотът ще повярва на нас, а не на генерала, който командва цялото това шибано място?

— Имаш ли по-добро предложение?

Скип се намеси:

— Вижте, просто нямаме избор. Да отидем и да се опитаме да обясним какво става. Ще се възползваме от тази възможност. По-добре е, отколкото някой безпилотник да ни превърне във влажни петна на пясъка.

— Съгласна съм — заяви Кори.

Нора сви рамене. Вярно, по-добре е, отколкото да ги ловуват като животни. Разбира се, стига да успеят да стигнат до този грозд светлинки.

— Насам — подкани Кори. Поведе ги тичешком към поредица от дерета, спускащи се надолу по планинските склонове. Навлязоха в поле с каменни блокове, неравен терен от алувиални утайки и ровини, които предполагаха бавен ход, но в замяна предлагаха по-добро прикритие. Когато погледна назад, Нора не можа да види светлинките.

Кори и Скип продължиха да водят, придвижвайки се на север по обиколен маршрут. В един момент Скип спря на място.

— Чуйте — прошепна той.

От юг се носеше тихо бучене, все едно някъде там в далечината работеше косачка, или по-скоро няколко.

— Безпилотници — обясни Скип.

Тримата се заоглеждаха, но нямаше къде да се скрият — наоколо се виждаха само храсталаци и големи каменни блокове. Бученето се усили.

— Летят ниско — прецени Скип. — Може да ни видят.

В този момент от юг се появиха няколко черни очертания, които се движеха бавно по нощното небе. Нямаха позиционни светлини и се виждаха единствено на фона на осветеното от звезди черно небе. Видът им накара сърцето на Нора да се свие.

— Притиснете се към скалите! — извика Скип.

Направиха го. Безпилотниците прелетяха ниско над главите им. В първия момент изглеждаше, че ще продължат нататък, но внезапно звукът от двигателите им се промени и те започнаха да завиват.

— Забелязаха ни — каза Скип. — Бягайте!

Запрепъваха се по осеяното с каменни блокове поле, стрелкайки се насам-натам, докато безпилотниците приближаваха. Проблесна светлина и се чу дълбоко свистене.

— Залегнете! — извика Скип.

Нора се хвърли на земята до голям скален блок, притискайки се към долната му част. Отново проблесна ярка светлина, след това пронизващ тъпанчетата трясък и свръхналягане. Шрапнели засвириха и със звън отскачаха от камъните.

— Бягайте! — ревна Скип. Скочиха на крака и хукнаха полуслепешком през тъмното поле с каменни блокове, докато останалите дронове отново изчезнаха между хълмовете. Обаче от шума на двигателите им Нора можа да определи, че обръщат за нова атака.

Бегълците завиха покрай един хълм и пред тях неочаквано изскочи къщата на Гауер с двора, простираш се в тъмната долина пред тях.

— Мамка му, тук сме в капан — изохка Кори.

— Горещият извор — извика Скип миг по-късно. Обърна се към Нора. — Каза, че има извор с гореща вода на склона на хълма над ранчото.

Нора се обърна към високите тополи, където според думите на генерала се намираше изворът. Безпилотниците отново се приближаваха, летяха бавно и ниско. Тя се готвеше да възрази, но Кори и Скип вече се катереха по склона на хълма, насочвайки се към дърветата. Влязоха в горичката и там откриха изливащо се от скалата и вдигащо пара водно поточе, прокопало пътя си в шуплестия варовик, който го обгръщаше. Изтичаше в басейн, изкопан от човешка ръка, чието дъно бе настлано с грубо одялани камъни. Над него се виеха струйки пара.

— Влизайте! — изкомандва Скип.

— Какво… — понечи да възрази Нора, обаче брат ѝ изруга, хвана я за ръката и я дръпна в горещата вода. — Потопи се! — нареди той.

Вдигащата пара вода обгърна Нора в изгаряща прегръдка, а над повърхността ѝ остана да стърчи само главата ѝ. Безпилотниците прелетяха над тях със зловещо бучене и продължиха нататък.

— Чакайте — предупреди ги Скип шепнешком.

Дроновете се върнаха отново назад, но вече далеч от тях. След това направиха обратен завой и отново минаха край тях, разширявайки периметъра на търсене.

— Термалните им камери не могат да ни открият — обясни Скип. — Не и в горещата вода.

Докато безпилотниците продължаваха да летят, а координатната мрежа на издирването ги отвеждаше на запад, шумът от двигателите им постепенно заглъхна.

— Изгубиха ни — обяви Скип. — Да вървим, докато все още имаме време.

Излязоха от горещата изворна вода и вдигайки пара в нощта, се втурнаха на север, като се придържаха към сложния лабиринт от предпланини и корита на пресъхнали реки. Бяха направили рязък завой, за да стигнат до горещия извор, и преследващите ги войници, изглежда също ги бяха изгубили.

Изкачиха се на върха на следващото било и бързо се спуснаха по другата страна, но Нора падна и лошо издра ръцете си.

Когато стигнаха падината, спринтираха през един овраг, който скоро се превърна в мрежа от стръмни каньони, запушени от скални блокове, и пресъхнали притоци. Сега водеше Кори и при всеки завой избираше най-трудния маршрут, но без се отклонява от посоката, показвана от полярната звезда. Преходът беше кошмарен, защото в мрака трябваше да се промъкват край скали и паднали дървета, храсталаци и свлачища — една от най-гадните местности, сред които Нора някога се беше озовавала. От време на време беше почти непроходимо. Но трудното за тях нямаше да е по-лесно за преследвачите им и тя не можеше да си представи по-добро място да се отървеш от тях.

Час по-късно издраскана, кървяща и съсипана, Кори най-сетне спря. На Нора ѝ се гадеше от физическо изтощение. Адреналинът беше единственото нещо, което ги караше още да се движат.

— Мисля, че се отървахме от тях — каза Скип. — Този път наистина.

— Да не разчитаме много на това — възрази Кори.

— Трябва да се намираме източно от флотската станция — изтъкна Нора. — Мисля, че трябва да завием на запад, за да се спуснем и излезем от планината, и да се насочим право към станцията. Дано стигнем там, преди да ни отрежат пътя. — Осъзнаваше, че нито тя, нито останалите имаха достатъчно сили да продължават да бягат и се крият сред този тежък терен.

— Може би вече знаят, че сме се упътили натам — предположи Кори.

Скип поклати плава.

— Нямаме избор. Буквално.

Две минути по-късно, след възможно най-кратка почивка, те започнаха да се спускат по тесен овраг, задръстен с хвойнови храсти. След още половин час промъкване през храсталаците безкрайният лабиринт от корита на пресъхнали реки и оврази се отвори към тревисти предпланини. И там, на около осемстотин метра пред тях в полето се виждаше гроздът светлини на флотската станция.

— Изглежда спокойно — посочи Скип.

С излизането им в равнината трябваше да изоставят прикритието си. Пустинята беше плоска и безлична, осеяна с креозотни храсти, редки туфи трева и ниски, разклонени бодливи кактуси.

— Едва мога да ходя — изстена Кори.

— Давай, не можем да спираме — подкани Скип.

Те се затичаха, но скоро бягането премина в нещо подобно на спортно ходене. Дробовете на Нора пареха и отново започна да ѝ се гали.

В този момент отново се чу шумът от дроновете.

— Не спирайте! — извика Скип. — Няма да стрелят в близост до флотската станция.

Нора беше толкова изтощена и уплашена, че трудно мислеше. Пустинята тук беше от отъпкан чакъл и те крачеха по него, препъвайки се в ниските храсталаци. Бръмченето се усили и черните сенки отново минаха над главите им, приличаха на черни торпеда, но никой от безпилотниците не стреля.

Дроновете направиха завой и се понесоха обратно. Станцията се извисяваше пред тях — грозна, ниска бетонна постройка, простряна до горичка от радио мачти. От едната страна, разположена на голяма площ, имаше мрежа от кабели на ниски стълбове — нещо подобно на огромна антена.

Сега дроновете описваха тесни кръгове над тях и сред шума от тежкото си дишане и блъскане на кръвта в ушите Нора различи плясъка на хеликоптерни витла. Издигайки се над планината, се показа ярко осветен хеликоптер. А в подножието на планината изникнаха светлините от челниците на преследващите ги войници и поеха към тях.

Тримата стигнаха до оградата, която заграждаше огромната антена. Затичаха се покрай нея към постройките. Зад тях хеликоптерът бързо наближаваше площадка за кацане, малко встрани от флотската станция. Нора не се съмняваше, че в него бяха генералът и лейтенант Удбридж.

Времето им беше изтекло.

Точно в този момент стигнаха до най-близката сграда. От малък прозорец навън струеше светлина и Нора различи няколко души вътре, седнали около маса. Бегълците се поколебаха, несигурни какво да правят, а хеликоптерът се наклони, за да заходи за кацане.

В този миг Скип вдигна голям камък и го запрати към прозореца, който се строши с оглушителен трясък.

— Ей, какво правиш? — извика Кори.

— А ти как мислиш? Искам да уредя арестуването ни!

Не беше време за повече разговори, защото вратата се отвори и от нея изскочиха няколко моряци с извадени оръжия.

— Не стреляйте! Не сме въоръжени!

— На земята! По корем! Ръце зад тила!

Тримата се хвърлиха в прахта и веднага бяха обкръжени. Дотича офицер в униформата на помощник-капитан.

— Какво става? — извика той. — Кои са тези хора?

— Нарушители, сър.

— Боже, чак тук в пустинята? — Той погледна надолу към тях. — Кои сте вие?

Кори веднага се отзова.

— Специален агент Кори Суонсън. Федерално бюро за разследване.

— Какво? ФБР? Покажете личната си карта.

— Нямам, сър.

— Хвърлиха камък през прозореца, сър — докладва един от моряците.

— О, за бога! Още някакви противници на ядрените оръжия. Човек не би си помислил, че ще се довлекат чак тук. — Офицерът изсумтя раздразнено. — Претърсете ги.

Бързо отупаха с длани телата им за оръжие, после им помогнаха да се изправят.

— Арестувани сте — обяви офицерът. — Сержант, сложете им белезници.

— Слушам, сър.

Ръцете им бяха издърпани зад гърба и ги заключиха с белезници. Нора видя как хеликоптерът се приземява на площадката на няколкостотин метра от тях, вдигайки облаци прах.

— Сър, генерал Магърк — докладва един моряк и подаде радиостанцията на помощник-капитана. Офицерът изслуша казаното, отговори кратко, после нареди:

— Заведете ги вътре. Ще изчакаме генерала.