Опашката на скорпиона

17.

Кори спря и отстъпи назад в претъпканото и тихо помещение на криминологичната лаборатория, за да се възхити на своята сръчност. За пръв път извън упражненията в академията беше извършила истинска реконструкция на лице и беше доволна от резултата. Дори нещо повече — нямаше търпение да види крайния резултат, да види лицето на жертвата, отишла си преди седемдесет и пет години, върнато отново към живот. Способността да възкресява лицата на мъртвите будеше у нея почти религиозно чувство.

Всички други методи за определяне самоличността на мъжа се бяха провалили. Разполагаше с добри пръстови отпечатъци, но нямаше съответствия в базата данни. Мъжът не бе лекуван от зъболекар, защото, изглежда, добре се беше грижил за зъбите си. Предварителният доклад за патогени не показваше някакви заболявания, с изключение на лека цироза. Токсикологичните изследвания също бяха отрицателни. Нямаше резултати от ДНК и ЕП (еднонуклеотиден полиморфизъм), нито пък установиха пресичане с данните в търговските ДНК бази данни. Расовата му принадлежност изглеждаше западноевропейска, най-вероятно английска, шотландска, ирландска. Реконструкцията на лицето беше последният шанс и тя беше уверена, че може да се справи.

Беше отляла почистения череп от смола и го използваше за основа, като запълваше плътта с пластилин, включително носната кухина и очните орбити. След това щеше да вложи в тях глинени очни ябълки. Следваше ключовата стъпка: закрепването вертикално на двайсет и една многоцветни клечки към определени точки по повърхността на черепа. Всяка от тези клечки показваше средната дебелина на плътта на това място при човек от неговата раса (кавказка), пол (мъжки), възраст (около петдесет и пет) и телосложение (мършав). След това с помощта на пластилин беше положила последователно лицевите мускули. Първо слепоочния мускул temporalis, после големия дъвкателен masseter, след това бузния мускул buccinator и накрая надчерепния мускул occipitofrontalis. Работеше много внимателно, като се стремеше всичко да е извършено колкото е възможно по-точно, защото дори и най-малкото отклонение можеше да направи лицето неразпознаваемо. Беше удивително как човешкото око успява да забележи и най-малките изменения в анатомията на лицето — без съмнение в резултат на милионите години еволюция.

— Какви са тези пластмасови клечки? — се чу глас зад нея. Кори подскочи, защото се стресна, след това рязко се обърна и видя Лейтроп да се приближава изотзад и да наднича през рамото ѝ. Ноздрите ѝ се изпълниха с миризмата на „Листерин“.

— Изкарахте ми ангелите — изохка тя.

— Работехте толкова задълбочено, че не исках да ви прекъсвам. А сега, Корин, ми кажете какво сте намислили. — Той посочи множеството цветни клечки по черепа. — Това жалони за дълбочина ли са?

— Точно така — потвърди тя, опитвайки се да излъчва увереност. — Имам още много работа.

— В „Джон Джей“ ли научихте това?

— Беше моята специалност. Обикновено за подобна реконструкция са нужни двама души. Съдебен антрополог и художник. Обаче аз изучавах и двете роли, за да мога да провеждам реконструкции сама от край до край.

— Впечатляващо — възхити се Лейтроп. Издърпа един стол на колелца и седна. — Ако нямате нищо против, бих искал да гледам. Някога не изучавахме лицева реконструкция. Тогава тази техника едва прохождаше.

Кори не обичаше да работи, докато някой я гледа, но каза колкото можа по-смело:

— Разбира се, щом искате да гледате.

— Каква методология използвате?

— Следвам метода, изложен от Тейлър и Ейнджъл в „Черепно-лицева идентификация в съдебната медицина“.

— Така ли? Защо?

— Компютърните алгоритми са кофти. Поне засега. Нямат нищо общо с научнофантастичните криминологични истории, които показват по телевизията. Проблемът е, че компютърните лица изглеждат прекалено реални, твърде характерни. Когато ги показваш, те са толкова реалистични, че хората не разпознават възможни изменения. Обаче при модела го правят. Всъщност леко изкуственият родов вид на модела е предимство. При него е по-лесно някой да го погледне и каже: „Ей, този прилича на чичо Джо!“. Засега човек може да наслагва глина и пластилин върху кости със своите пръсти по-добре от всеки компютър.

— Интересно.

— Извадихме късмет, че по лицето имаше останали меки тъкани и още повече по тялото. Успях да измеря наличната тлъстина, която е крайно важна за външния вид на лицето.

— Този човек ми се струва твърде слаб.

— Въобще нямаше тлъстина.

— Може би е умирал от глад?

— Възможно е. Обаче открихме останки от последното му хранене в стомаха — говежда пастърма, уиски и боб.

— Лагерна храна — отбеляза Лейтроп. — Закуска за шампиони. Наличие на отрова? Още не съм видял токсикологичния доклад на лабораторията.

— Първата поредица изследвания са отрицателни. Сега проверяват за някои по-екзотични токсини.

Кори осъзна, че е позволила на вълнението си да я увлече и беше навлязла в повече подробности, отколкото първоначално смяташе. Затова се обърна отново към модела и довърши полагането на слоевете мускули, докато Лейтроп ѝ дишаше във врата. Тя започна да добавя малки парченца глина, за да изгради дебелината на тъканта на точното място, сочено от двайсетте и един маркери, изглаждайки ги едно по едно.

— Удивително е да гледаш как започва да се появява лицето на човек — измърмори Лейтроп. — Какво предстои?

— Ще сложа клепачи, ще скулптурирам носа, устните и меките тъкани по врата. След това ще прикрепя ушите и ще състаря лицето, като добавя бръчките и провисванията, които човек очаква да види у един петдесет и пет годишен мъж. Накрая ще го боядисам. Едва тогава наистина ще изскочи. Имаме късмет да знаем доста за този човек. Например че е започнал да оплешивява; че косата му е била кестенява и е започнала да побелява; че е имал силен загар и обветрена кожа от живота на открито.

— Уверена ли сте, че накрая ще се получи прилика?

— Да, напълно.

— Прекрасно. — Лейтроп си погледна часовника. Стана и избута стола обратно на място. — Трябва да се прибера у дома, за да сготвя нещо за вечеря, но нямам търпение да видя готовия резултат. Ще успеете ли да го завършите до утре?

— Надявам се.

Внезапно Лейтроп измъкна сякаш от нищото една папка и я сложи на масата до нея.

— Моята статия за коня и мулето — каза с тон, който внушаваше, че току-що си е спомнил за нея. Наклони се към нея отново твърде близо за вкуса ѝ.

Кори спря работа. Отвори папката и видя ръкопис, пълен с грешки, задрасквания и вписани допълнения.

— Не пишете ли на компютър? — попита тя.

— Пречи на творческия ми поток.

— Разбирам.

Идеите наистина се бяха излели, помисли си Кори, по цялата страница като диария.

Той я дари с подкупваща усмивка.

— Съгласихте се да я оправите за мен, нали така?

Тя преглътна.

— Да, ще ми е драго да я редактирам, но не мога да работя по нея в този ѝ вид. Първо трябва да се набере. Съжалявам.

Изпита прилив на решимост.

— Извинете, мислех, че ще ми помогнете.

— Ще го направя — увери го Кори, — но нали разбирате, аз не съм секретарка. Не може ли да накарате някого другиго първо да я набере? Аз ще работя през по-голямата част от нощта по реконструкцията.

Без да каже и дума, Лейтроп прибра папката от масата, обърна се и си тръгна, изпълвайки атмосферата с пълно неодобрение.