Опашката на скорпиона

49.

— Предупреждавам ви — каза Уотс, докато с Моруд стояха на паркинга пред таверната „Каскабел“, а светлината на премигващия кактус проблясваше на фона на вечерното небе, — това място не е приятелски настроено към пазителите на закона.

— Щом казвате. — Моруд извади снимка на Ривърс и още една, размазана и неясна, на човека в униформа на военната полиция, който го беше убил, и ги подаде на шерифа. — Ще ви оставя да говорите. Вие изглеждате като един от тях, а аз — не.

— Да. Мамка му, агент Моруд, казах ви да си обуете джинси и да сложите каубойска шапка — подхвърли Уотс с усмивка.

Моруд изпръхтя.

— Първо адът трябва да замръзне.

Уотс чу викове, последвани от женски писъци, които идваха от другата страна на неасфалтирания паркинг. Показаха се двама мъже, които размахваха юмруци един срещу друг, а момичето крещеше, явно наслаждавайки се на боя.

— Малко е рано за такова нещо, не мислиш ли? — попита Моруд. — Няма още шест.

— В „Каскабел“ никога не е прекалено рано. Между другото, бих предпочел сега да влезем, а не да чакаме до полунощ. — Уотс подръпна периферията на шапката си и закрачи през паркинга. Агентът го последва. Блъсна летящите врати, досущ като тези на кръчма в Дивия запад, и влезе в бара, изпълнен с миризмата на евтин парфюм и разлята бира. Въздухът беше задушен от цигарения дим, макар че от петнайсет години в Ню Мексико беше забранено да се пуши в заведенията.

Шерифът се огледа, докато отиваха към бара, но не видя познати. Поръча чаша кафе, а Моруд избра газирана вода. Барманът беше огромен — висок повече от метър и осемдесет, неуязвим като чугунен локомотив. Имаше дълга черна брада и конска опашка, а изражението му показваше, че не одобрява избора им на питиета.

Уотс извади шерифската звезда и я сложи на бара.

Барманът я погледна и вдигна очи към него.

— Е?

— Надявах се да задам няколко въпроса за един мъж, който е идвал тук. Пик Ривърс.

Барманът го изгледа продължително, след това се обърна към Моруд и се вторачи в картата със снимка, висяща от ремък на врата му.

— Федерален?

— ФБР.

Мъжът отново се вторачи продължително в тях. След това каза:

— Момчета, изглеждате ми умни. Ако искате съвет, на ваше място бих си допил чашите и бих се омел. Мястото не е добро за вас. Гарантирам ви го.

— Какво ще кажете първо да отговорите на няколко въпроса?

— Благодаря, не.

— Не ви ли е любопитно защо се интересуваме от Ривърс? — настоя Уотс.

— Не особено. Той е гръмогласен задник.

— Не бива да се говори лошо за мъртвите.

Щом чу това, барманът млъкна. Уотс виждаше, че му се иска да попита как е умрял, но не го направи.

— Беше убит — добави Уотс.

Видя, че барманът се заинтересува още повече. Протегна ръка и се представи:

— Шериф Хоумър Уотс.

Изненадан, барманът я пое.

— Боб Глен.

— Да — продължи Уотс, — Ривърс беше убит. В болницата — можете ли да повярвате? Влязъл някакъв тип и вкарал в системата му за вливания смъртоносно лекарство.

Глен нищо не каза.

Уотс извади снимката на убиеца.

— Ето този тип.

Глен я погледна.

— Скапана снимка — отбеляза. — Не мога да видя лицето му.

— Това е проблемът. Вижте, господин Глен, не сме дошли да хванем някого за топките или да се бъркаме в политиката. Искаме да разберем кой е убил Ривърс. Това е всичко.

Глен се наклони към тях и заговори тихо:

— Ако отговоря на въпросите ви, ще си тръгнете ли? Вижте, напоследък имах достатъчно неприятности и не искам заведението отново да бъде потрошено.

— Звучи справедливо — съгласи се шерифът. — Знаете ли дали Ривърс се е занимавал с иманярство?

— Да, от време на време се фукаше как бил изкопал някаква старина, намерил гърнета и подобни боклуци.

— Споменавал ли е някога на кого ги продава? Или с кого работи?

— Останах с впечатлението, че работи за себе си. По онова време беше твърде прецакан, за да работи с когото и да било. Обаче, след като излезе от панделата, престана да идва тук. Останах с впечатление, че се е поправил…

— Трам-та-та, трам-та-там!52 — чу се пиянски глас зад тях. Уотс се обърна и видя да приближават трима мъже в пълни каубойски костюми. Ботушите им трополяха, а шпорите дрънчаха. И тримата имаха грубите червендалести лица на пиещата класа и той ги разпозна като братя Стърджис. Живееха в ранчо извън града в Арабела, където бяха оборудвали бетонни бункери, стрелбища, писти с препятствия, соларен парк, резервоар за гориво с обем 37800 литра и цял оръжеен арсенал. Подготвяха се за идващия апокалипсис. Не бяха истински каубои, а група тъпанари, вярващи в настъпващия страшен съд, които нелегално увеличаваха площта на земята си от пасища, за които не плащаха почти нищо. Противници на правителството, но на правителствени подаяния. Събираха кравите си с атевета и сирени, дори не притежаваха коне.

— Кръв на федерален надушвам пак — завърши стихчето пияният и се приближи до Моруд, а другите двама се струпаха около неговия стол. Моруд изгледа мъжа от главата до петите, но нищо не каза.

Барът беше утихнал и останалите клиенти бяха извили вратове към тях, неколцина бяха станали, за да виждат по-добре.

— Ей, Стърджис — каза Уотс, — не искаме неприятности. Разбрано? Просто задаваме въпроси за едно убийство. На този човек. — Той показа снимката на Ривърс.

Стърджис издърпа снимката от ръката му и я хвърли с движение на китката като фризби.

Моруд стана. Уотс видя, че тримата братя Стърджис както обикновено носеха оръжията си открито. Изглежда, всички в бара носеха оръжия. Зарадва се, че е с двата шестзарядни револвера.

Моруд остана изненадващо спокоен за мъж в края на четиресетте и в не особено добро физическо състояние, изправен пред едър като горила тип.

— Господин Стърджис, наистина ли искате да стигнете дотам?

— Да. Искам. Наистина искам да стигна дотам.

Настъпи дълго мълчание, докато двамата се измерваха с погледи. След това Стърджис протегна ръка и дръпна значката на Моруд, висяща на ремък на врата му.

— Не забравяйте Руби Ридж53 — извика той и се наклони, за да се изплюе върху нея.

Сега тишината в бара стана оглушителна. Уотс чакаше напрегнат и готов да извади револверите. Нямаше представа какво ще направи Моруд и какво ще се случи.

Бавно и почти спокойно агентът издърпа ремъка през главата си и след това с ръце встрани от тялото в незастрашителна поза се приближи още до горилата.

— Е, аз наистина не искам да стигам дотам, затова сега ще си тръгнем. Може би ще се видим друг път с вас, момчета.

Всички очи бяха вперени в лицата на двамата мъже, които се гледаха втренчено. Само Уотс забеляза, че докато говореше, Моруд ловко и тихо си бършеше значката в провисналия край на ризата на Стърджис.

След напрегнато мълчание Моруд се обърна и тръгна към летящите врати, а Уотс го последва. Зад тях избухна смях, дюдюкане и подсвиркване. На входа Моруд погледна назад.

— Не забравяйте Оклахома Сити.

Прекосиха паркинга и агентът се качи на пикапа си, а Уотс се настани на пътническата седалка. Когато излязоха на магистралата, шерифът се обърна към Моруд. Лицето на агента беше безпристрастно, съсредоточено гладко и по него не се виждаше и следа от случилото се току-що.

— Това изискваше самообладание.

— Така е.

— Беше чисто нападение.

— Да.

— Ако мога да попитам — продължи Уотс, — какво възнамерявате да направите? — Не добави, че на негово място вероятно щеше да духне свещичката на кучия син. Обаче трябваше да признае, че така щяха да се озоват в непозната територия.

— Достатъчно е да кажа, че върху господин Стърджис ще се излеят куп лайна. Просто трябва да реша колко дълбоко да затъне. Но в момента имам по-важни неща за вършене. Между другото, значката ми се нуждаеше от лъскане.

Излязоха на магистрала 380 и поеха на изток. Слънцето вече почти докосваше хоризонта, когато се измъкнаха от прохода през планината Азул. В южна посока шерифът зърна тънка опашка прах, осветена от лъчите на залязващото слънце. Той се взря по-внимателно. Това беше началото на черния път на Бюрото за управление на земите към Хай Лоунсъм.

— Агент Моруд?

Агентът погледна към него.

— Вашите хора работят ли в Хай Лоунсъм?

— Още не.

— Ами тогава мисля, че имаме проблем.