Опашката на скорпиона

40.

— Не затваряйте! — изрече гласът в мига, щом вдигна слушалката. — Моля, недейте!

Разбира се, Кори го разпозна. Щеше да затвори, но не и преди да предостави на Джеси Гауер подробно обяснение, защо, въпреки срещите ѝ със загубеняци, наркомани, мръсници, задници, извратеняци, и то в удивително кратък период, той бе успял да надмине всички тях. После обаче си напомни, че става дума за текущо разследване, а той може да се окаже следствен. Пък и трябваше да отбележи, че се е свързал с нея.

Затова вместо да му съобщи какво мисли, замълча.

— Вижте, преди се извиних. Ако кажа отново, че съжалявам, едва ли ще променя нещата. Вие сте наясно колко… съм прецакан. Това не е извинение, а обяснение. За мен наистина е трудно да имам доверие на някого с власт. Наследих го от баща си, той го е наследил от своя татко. Всеки път, когато някое ченге ми казва нещо, трябва да го анализирам, за да видя дали няма някакъв капан. Трябва да знаете, че това беше най-дългият разговор, който съм водил от пет-шест години. И показва какъв жалък живот живея. Освен това въпросите, които зададохте, и интересът, който проявихте — предполагам, съм отвикнал от подобни неща. Обхвана ме параноя. Когато хората ми задават въпроси, обикновено са от сорта на „мамка ти, къде са ми парите?“. — Той се засмя безрадостно.

Кори продължи да мълчи. Извинението му беше много добро. Най-малкото звучеше искрено. Обаче, след като я изхвърли от ранчото, тя също беше мислила. По време на разговора им беше разкрил повече, отколкото осъзнаваше. Беше очевидно, че залага вещи и случайната забележка за камеята разкриваше, че е научил едно-две неща за оценяването на стойността. Нямаше да се изненада, ако продаваше и находки. А като се вземе предвид колко докачливо реагира за бараката за инструменти, навярно ги държеше там. Освен това започна онова изречение, но не го довърши, което събуди у нея съвсем различно подозрение.

Осъзна, че е замълчал.

— Да?

— Попитах дали бихте приели мирен дар?

— Какъв? Торба, пълна с „кристал“? Не си падам „по кокаина на бедните“.

— Не е честно. — Прозвуча ѝ искрено наранен.

Тя въздъхна.

— Какъв мирен дар имате предвид?

— Не мога да ви кажа по телефона, защото ще разваля изненадата.

— Вижте, Джеси, два пъти бих пътя до вас само за да бъда и двата пъти прогонена. Трябва да направите по-добър опит от този.

— Така да бъде. — Кратка пауза. — Не казах цялата истина за другото притежание на моя прадядо. Имам предвид, когато споменах, че отдавна е изчезнало.

Когато Кори запази мълчание, той попита:

— Е?

— Какво е?

— Няма ли да ми благодарите? Това е улика.

— Улика за какво? Освен това така или иначе го знаех.

— Знаели сте? — Отново замълча. — Да не би днес да учат агентите на ФБР да четат мисли?

— Не. Просто сме обучени да долавяме определени неща. Например изявления, в които няма логика, или правят впечатление на лъжливи. Или прекъснати по средата на изречението.

— Аз съм романист. Внимавам винаги да завършвам изреченията си. Освен когато ругая, но и тогава се опитвам да бъда граматически точен.

— Може и така да е. Обаче по време на последния ни разговор оставихте едно изречение недовършено.

— Така ли? И какво беше изречението?

Изречението беше „дори и да продам…“, обаче Кори нямаше да му го припомни.

— Да кажем, че когато го събрах с факта, че вашият прадядо е имал и друго ценно, освен онзи златен часовник, изпитах усещането, че обмисляте да заложите нещо. Но не сте го направили, което означава, че все още е ваше притежание. И вероятно не е някоя „стара рисунка“, а нещо наистина ценно.

Тогава Джеси постъпи напълно неочаквано. Вместо да онемее от страхопочитание, избухна в смях. Кори, която се смръзна, не го прекъсна. Накрая смехът премина в подхилквания от време на време.

— Съжалявам — каза той. — Не се смея на вас. Искам да кажа, че се справихте забележително добре в продължение на минута.

— Така ли?

— Така. Вижте, използвахте думата „ценно“, макар истинското прилагателно да е „скъпоценно“. Явно не го разбрахте, нали? — Още едно избухване в смях. — Часовникът изчезна по същото време като него, обаче той остави другото нещо вкъщи. Никой не успя да разбере защо вдигаше толкова шум за него. Но го тачеше като свят предмет. Не позволяваше на никого да го докосва. И така през годините се предаваше между поколенията, след като часовникът беше изчезнал. В началото беше нещо като фамилна забележителност. Обаче минаха толкова години, че сега е по-скоро наследствена вещ.

Той замълча, а след малко попита:

— Е, какво мислите за това?

— Не зная какво да мисля — призна Кори, която с труд следеше излиянията му.

— Вие бяхте тръгнали по вярната следа — продължи Джеси. — По времето на прадядо ми повечето хора щяха да сметнат, че скъпоценното му нещо е годно единствено за облицоване на кокошарника. Обаче с течение на годините то добива стойност. Може би голяма стойност. Дори Пертелота да е все още единствената, която може да му се наслаждава.

— Значи сте се въздържали от продажбата на това ценно нещо, макар да сте продали всички останали реликви от онази барака?

— Нима се опитвате да ме побъркате? Ето ме тук и ви правя предложение за мир. При това важно.

— Тогава ми обяснете защо това нещо е важно?

— Моят прадядо, носещ със себе си баснословен златен кръст, е умрял от радиация, получена по време на опита „Тринити“… Другото съкровище беше важно за него, така че трябва да е важно и за вас.

Кори се опита да потисне раздразнението си от тази престорено свенлива закачка. Не беше ли това поредната покана, за да пътува пак дотам и на място да открие, че отново се е превърнал от Джекил в Хайд47?

— Казвате, че този предмет може да улесни моето разследване?

— Не мисля, че може да навреди.

Кори въздъхна.

— Джеси, защо просто не ми кажете какво е, вместо да дрънкате всички тези глупости.

— Трябва да го видите. Наистина. Не мога да обясня.

Тя обмисли думите му. Заслужаваше си пътуването.

— Добре. Имам да довърша малко канцеларска работа. Ще се опитам да тръгна след час.

— Аз ще изпържа няколко яйца за нас. Ако искате да пиете нещо различно от вода или малцов ликьор, трябва да си го донесете.