Опашката на скорпиона

28.

В своя просторен, пълен с реликви кабинет в старата сграда на Археологическия институт в Санта Фе, Нора Кели си сложи чифт нитрилови ръкавици и внимателно издърпа снимката от плика за доказателства.

— Това оригиналът ли е? — попита тя и въпросително погледна Кори.

Агентката на ФБР, която седеше неспокойно на близкия стол, кимна.

— Исках да я видиш за всеки случай, ако репродукцията изпусне нещо.

Нора обръщаше снимката няколко пъти в ръцете си, гледаше я от различни ъгли, вдигна я до носа и подуши.

— Старовремска фотографска хартия. Дори мирише на кашер.

— Нашата лаборатория определи, че е на седемдесет или осемдесет години — отбеляза Кори. — Ще кажат нещо по-определено, когато им я върна.

Значи затова се е разбързала, помисли си Нора. Този път, когато Кори и звънна, Нора не можеше да спре работата си по завършване на анализа на разкопките в селото на пуебло Цанкави и да отиде в Албакърки без предварителна уговорка. Затова Кори беше донесла доказателството в Санта Фе.

— А това? — попита тя и посочи малкото парче стара лепяща лента, останала в горния ъгъл откъм гърба на снимката.

— Целулозна лепяща лепенка с марка „Скоч“, произвеждана от „Минесота Майнинг и Манифакчъринг Къмпани“. Приблизителна дата на произвеждането ѝ — 1940 г.

Нора кимна, без да прекъсва огледа.

— Имате добра лаборатория, щом са могли да датират лентата.

— Нашата е най-добрата.

Нора се усмихна.

— Знаеш ли защо са я нарекли лента „Скоч“?

— Нямам представа.

— Защото, когато я разработвали за пръв път, лепилото било нанасяно само по краищата, а не по цялата лента. Някой се пошегувал, че тази стиснатост е типично шотландска. Често шотландците са смятани, как да кажа, за крайно пестеливи?

— Ей, аз имам шотландски корени и ще се обидя — каза Кори и се засмя.

— През 1950-те години „Студебейкър“ дори пусна кола на пазара под марката „Шотландец“, наречена така заради ниската цена и липсата на екстри.

— Представи си някоя корпорация днес да се опита да направи нещо подобно — подхвърли Кори. — Откъде знаеш тези стари любопитни факти?

— Ние от фамилия Кели произхождаме от Дъблин и — Нора мина на ирландски диалект — дядо обичаше да ги разказва, когато живеехме от другата страна на голямата вода. — После отново насочи вниманието си към снимката. — Жалко, че няма легенда или информация на гърба, за да може да определим произхода и.

— Нашият лаборант във Финикс беше силно разочарован, че отзад няма нищо написано. Те могат не само да определят колко стара е формулата на мастилото, но и преди колко време е направен надписът. — Кори замълча за кратко. — Другото интересно нещо е, че няма пръстови отпечатъци.

— Това е странно, нали? — Нора протегна снимката пред себе си и се вторачи замислено в нея. — Но ти смяташ, че е залепена за гърба на корицата от Джеймс Гауер?

— Да. От него или от друг от фамилията. Предполагам го въз основа на възрастта на лепенката и датата върху корицата на списанието. Може би е била скрита там за очакваното завръщане.

— Горкият стар Гауер. — Нора я погледна. — Е, не си я донесла тук за криминологично проучване, а с надеждата да научиш кое е мястото.

— Малко е размазано, но ти познаваш пейзажа на Ню Мексико като опакото на ръката си, затова ми хрумна, че може да го разпознаеш.

— Четкай ме, четкай ме. Обаче си права за едно — размазана е. Твърде размазана, за да бъде полезна за оглед от въздуха. Може би самолетът, или каквото са използвали, е попаднал в турбуленция точно когато апаратът е отворил диафрагмата, за да експонира лентата. Както и да е, дай да я огледаме по-отблизо. — Тя разчисти място на бюрото си, сложи плика за доказателства там и след това внимателно положи снимката върху него, като ъгълът с лепенката остана на гърба. — Прилича на типично Ню Мексико. Да, виждам каньони, свлачища и разхвърляни хвойнови дървета. Направена е от приблизителна височина от, да кажем, триста метра?

Смръщена, тя гледа дълго време снимката. След това се зае да рови из нещата на бюрото си, измъкна измежду тях лупа и я задържа над снимката, плъзгайки я от горе надолу и от ляво на дясно толкова близо, че виждаше как нейният собствен дъх овлажнява лещата. След това изруга под нос.

— Какво има? — попита Кори.

— Не знам. Нещо не е наред.

— Не е наред? Знам, че е размазана, но…

— Не, не е това. Усещам, че мога да разпозная мястото, но… — Неочаквано отстъпи назад, свали лупата и се засмя.

— Каква глупачка съм.

— Моля?

— Снимката — Гауер я е залепил отзад на рамката на обратно.

Нора обърна снимката на сто и осемдесет градуса и отново се наведе над нея.

— Така е по-добре. Сега север е в горния край и всичко изглежда много по-познато. Тази група ниски хълмове с плоски върхове ето там и каньонът, който се извива като… — Тя се изправи рязко и усмихна победоносно. — Каньонът е Анзуело, а хребетът — Навахо.

— Къде е това?

— Ще ти кажа къде не е. Не е близо до Уайт Сандс или Хай Лоунсъм. Вероятно е на сто и шейсет километра на север и на запад, както се пее в песента. — Погледна отново снимката, после махна на Кори да се приближи. — Познах го заради този каньон, подобен на цепнатина, ето тук.

— Каньон цепнатина?

— Виждаш ли тази тясна крива линия с острата извивка в края? Това е каньон цепнатина. Много тесен канал от пясъчник, дълбок стотици метри, но широк само два-три. На югозапад има много такива. — Нора почука леко с пръст в ръкавица по тъмния полукръг. — Тази част тук е известна сред местните като Ел Анзуело, което на испански значи „рибарска кукичка“. По очевидни причини. А хребетът, който се извива в източната част на снимката, е част от хребета Навахо.

— Питам се защо му е трябвало на Гауер да крие тази некачествена въздушна снимка?

— Не знам.

— Има ли нещо друго в снимката, което да ти прави впечатление? Историческо, геологично или нещо не на място? Каквото и да е?

Нора поклати глава.

— Каньонът Анзуело е единственото интересно нещо. Над него има средно голяма руина от индианците пуебло, говорещи езика тева, наричана… как ѝ беше името? — Цигума.

Двете жени седяха в мълчание, вторачени в старата снимка.

Най-накрая Кори го наруши:

— Едно е сигурно. Ако Гауер е скрил снимката, а той е най-вероятният заподозрян, трябва да го е направил по някаква причина.

— Съгласна съм — кимна Нора. — Да видим дали ще успеем да открием каква е била тази причина.

— Добре — въздъхна Нора, докато се протягаше и масажираше кръста си. Беше час по-късно и сега се намираха в малката, но красиво боядисана институтска библиотека, а на масата между тях лежеше купчина карти от проучвания, атласи, исторически изследвания. — Значи Цигума на тева пуебло, за които ти споменах, изглежда, някога е била мисионерска църква.

— Малко зад каньона цепнатина — добави Кори. — Рибарската кукичка.

Нора кимна.

— Тева се присъединили към бунта и убили свещеника, а когато през 1692 г. испанците се върнали, оказали съпротива, така че Цигума била разрушена и изоставена, превръщайки се по-късно в развалина. Доколкото мога да определя, там никога не са провеждани разкопки.

— Никога не са се провеждали разкопки — повтори Кори, — но въпреки това се говори, че има заровено съкровище.

— За половината срутени църкви и изоставени селища в този край се говори същото.

— Може би, но в този случай това се споменава не в една, а в три отделни книги. Включително в тази, която вероятно е принадлежала на Гауер. — Докато говореше, Кори отвори „Ранни легенди за Дивия запад“, която беше взела от ранчото.

— Така е. — Нора започна да затваря книгите и да сгъва картите. — И какво следва? Ще говориш ли за това с началника ти?

— С Моруд? — Кори поклати глава. — Ще каже, че е твърде измислено. През последните няколко дни изпитвах късмета си докъдето посмях. Първо трябва сама да проверя. Ако открия нещо важно, мога и по-късно да го включа.

— Звучи добре — съгласи се Нора, — но това те изправя пред проблем. Как ще стигнеш до каньона Анзуело? Няма да го намериш и след милион години. Дори новият ти приятел Уотс… — Тя рязко спря. — О, не!

— Сама се вкара в капана — изкиска се Кори. — Благодаря. Ще ми е много приятно да ме заведеш там.

Макар библиотеката да беше полупразна, яростният отговор на Нора накара всички да обърнат глави.