Опашката на скорпиона

34.

Нора седна на пети и започна да съзерцава завършените разкопки на стария бивак на Гауер в Хай Лоунсъм. Беше разкрила шест квадратни метра, които обхващаха центъра на лагера, лагерния огън на Гауер, отпадъците му, изгнилата палатка и тревожно количество бутилки „Рич & Реър“. Денят беше странен и неприятен: високи облаци бяха скрили слънцето и силни пристъпи на вятъра носеха търкалящи се бурени сред руините и покриваха всичко с тънък слой прах, включително косата и очите ѝ.

От една страна, разкопките бяха минали прекрасно и много по-бързо, отколкото беше очаквала. Радваше се за това. Макар Уайнграу да не възрази да си вземе още отпуск от института, сега не изглеждаше толкова ентусиазирана от отсъствието ѝ. Аделски беше свършил отлична работа при разкопките на Цанкави, но заради нейното отсъствие беше неизбежно да изостане малко от графика. Пък и се чувстваше притеснена от вниманието, което през това време се отделяше в института на Конър Дигби. Той беше поел временно някои от нейните административни задължения и като че ли се справяше добре с работата.

Нора поклати глава и прогони тези мисли. Беше изкарала десет години в този институт, а Дигби бе там едва от няколко седмици. Той беше пет години по-млад от нея, досието му с публикации не беше лошо, но не можеше да се сравнява с нейното. Нямаше начин да бъде издигнат преди нея. Беше дребнаво и дори някак параноично да се тревожи за това.

Тя отново насочи вниманието си към разкопките. Повечето от нещата, които откри, бяха заснети, опаковани и прибрани. Включително един много необичаен предмет, който тя разпозна като индиански медицински вързоп44. В единайсет часа Скип и тя успяха да завършат работата, която първоначално беше преценила, че ще ѝ отнеме два дни. И като капак резултатите бяха вълнуващи. Онова, което откриха, щеше да преобърне първоначалните идеи. То щеше, помисли си тя със задоволство, напълно да промени всичко.

Скип прибра последните инструменти, след това затвори капака на кутията с оборудването.

— Какво ще кажеш за няколко ледени, за да отпразнуваме?

Нора се усмихна. Скип никога не пропускаше възможността да отвори бира, но трябваше да признае, че тази вечер бе особено подходяща.

— Няма да откажа.

— Идват на мига.

— Хайде първо да закрепим това — предложи тя.

— Ти си началникът.

Двамата станаха и опънаха голям брезент над разкопаното място, като внимателно го закрепиха за земята с колчета. След това се прибраха в своя бивак на около петдесет метра от разкопките. Нора беше доволна, че вятърът най-сетне утихна и щяха да се насладят на вечерта, без да се налага да дишат прах.

Скип порови из хладилната чанта и се върна с две бутилки „Драконово мляко“, по чиито стени още имаше малки парченца лед. Отвори ги тържествено и подаде едната на Нора. След това седна до нея с кръстосани крака. Вдигна бутилката и обяви тост:

— Наздраве за удивителните разкопки!

Чукнаха се.

— И така — поде Скип, — какво мислиш за всичко това?

— Ами — започна Нора, — първо, очевидно е, че Гауер е имал партньор, тъй като в изгнилата палатка открихме две постелки за спане. А от количеството дървени въглища в огнището и от обема на отпадъците в ямата съдя, че са прекарали тук доста време. Може би две седмици.

Скип кимна.

— А медицинският вързоп?

Бяха го намерили в рухналата палатка. Беше от еленска кожа, с ресни, силно сбръчкан от дъждовете и годините. Нора го разгъна внимателно и извади нещата от него: праисторически върхове на стрели за лов на птици, малък ахатов фетиш на вълк, сладка трева с мъниста, вързоп от малки пера и градински чай, и пет малки кожени кесии с изсъхнала пръст.

— Вероятно е принадлежал на неговия партньор — рече тя, — което значи, че е бил индианец. Бих предположила, че е апах.

— Откъде знаеш? — попита Скип.

— Наричат се вързопи с планинска пръст. Четири от тези малки кесии съдържат пръст, събрана от върховете на четирите свещени планини, а петата е пълна с пръст от родния край на човека, на когото принадлежи. Само апахите и навахо правят подобни вързопи. Не бих се изненадала, ако партньорът на Гауер е бил мескалеро. Всички тези земи наоколо са били тяхното родно място.

— И къде е отишъл този партньор?

Нора замълча, докато размишляваше. След малко отговори:

— Този партньор трябва да е тръгнал много бързо. Щом е оставил този вързоп с планинска пръст, навярно е изпаднал в паника. И така не се е върнал да го потърси. — Тя замълча пак, за да отпие нова глътка от силната бира. — Благодарение на днешните открития мисля, че можем да съставим по-ясен отчет за последния ден от живота на Гауер.

Скип потърка мелодраматично ръце.

— Страхотно!

Слънцето беше потънало зад планината Азул и червеникава мъглица заля пустинята в нейното подножие. Черни облаци се приближаваха бързо, оставяйки само тънка ивица светло небе над планините, но тя също скоро изчезна. Нора виждаше светкавици да проблясват отвъд планината, твърде далеч, за да стигне гърмът до тях. Беше една от онези вечери, които човек възприема като мрачни и застрашителни, все едно наближава краят на света. Температурата започна чувствително да спада след залеза на слънцето.

— Хайде да запалим лагерен огън и след това ще ти разкажа моите теории.

— Става. — Скип отряза с ножа си малко трева и пелин за подпалки и след миг огънят лумна, хвърляйки кръг топла светлина сред засилващия се мрак.

Нора започна да говори:

— Датата е 15 юли 1945 г. Гауер и неговият партньор…

— Чакай малко. Трябва да кръстим някак неговия партньор. Иначе не може да се получи история.

— Добре, да го наречем Х.

— Не, това не е хубаво. Много е клиширано. — Скип се замисли. — Да го наречем А. — от апах.

Нора завъртя очи.

— Те са лагерували тук в продължение на няколко седмици. Търсили са нещо в Хорнада дел Муерто или в предпланините на Сан Андрес.

— Съкровище! — извика Скип и отвори друга бира.

— Може би. Или забравен рудник. Или нещо ценно, оставено в старата къща на Гауер в ранчото. Както и да е, лагерували са тук. Вероятно от бивака им се е разкривал същият пейзаж, който и ние гледаме в момента. Може да е била вечер като тази, когато черни облаци са се носили по небето и е наближавала буря. Четох за опита „Тринити“ и се оказва, че са го забавили заради преминаването на гръмотевична буря.

— Сигурно са се притеснили да не би гръмотевица да удари бомбата и така нататък. — Очите на Скип блестяха на светлината на пламъците.

— Сигурно. А Гауер е бил в пустинята и е яздел своето муле. А. е бил в лагера и го е чакал да се върне. Междувременно проектът „Манхатън“ бил на път да достигне кулминацията в своята свръхсекретна работа, като се изпробва първата атомна бомба.

Спуснала се нощта и минали часове. По случайност пътят на Гауер го отвел близо до мястото на взрива. Бомбата лежала на върха на висока трийсет метра метална кула, окабелена и готова да избухне. Учените били в своите бункери, където чакали да отмине гръмотевичната буря. Накрая, малко преди разсъмване, времето се оправило. В пет и двайсет и девет сутринта бутонът бил натиснат и бомбата се взривила. Тестът бил голям успех, като изключим факта, че Гауер е попаднал в покрайнините на взрива. В лагера А. бил на първия ред и е видял експлозията: бивакът гледа право към мястото на опита. Ето оттук има чисто зрително поле към мястото на „Тринити“. — Тя посочи към смътно различимия простор между планините, изпълнен с пурпурни сенки. Потръпна, докато гледаше в празната, преследвана от демони пустиня, където се беше случило едно от най-важните събития в човешката история.

— Сигурно си е изкарал ангелите — предположи Скип.

— Това е чисто омаловажаване. Можеш ли да си представиш какво е изпитал А., когато е видял проблясването на по-ярка от слънцето светлина? А след това чудовищното огнено кълбо с размерите на град, което се е понесло нагоре към небето. Плюс изгарящата горещина. Минута по-късно взривната вълна го удря, заедно с ужасяващия рев от експлозията. Никога преди това в историята на света не е виждано подобно нещо. Дори учените, които са знаели какво може да очакват, са били смаяни от видяното и не знаели какво да кажат. Опенхаймер го сравнява със сиянието на „хиляда слънца“.

Тя замълча, без да отмества поглед от пустинята.

— Гауер е бил тежко ранен. Извадил е късмет, че очите му не са се стопили, както се е случило с мнозина, които са гледали взрива на бомбата в Хирошима.

— Какво мислиш, че е направил А., след като е видял експлозията?

— Какво би могъл да направи? Чакал връщането на своя партньор. Помисли си само колко смелост е била нужна да остане на място. Вероятно са минали десет или повече часа, преди Гауер да се довлече обратно до Хай Лоунсъм. И какво е видял А. тогава: Гауер кървял, кожата, изгоряла до червено, се белела на ивици, косата и дрехите му били опърлени. Мулето сигурно също е било в кръв, а козината му прогорена. И човекът, и животното получили силна доза радиация и вече умирали. Един от симптомите на радиационно отравяне е силно психично объркване и изгаряща, неутолима жажда. Затова Гауер е вилнял като луд. А. се е опитал да помогне, но партньорът му скоро умрял. Най-вероятно пищейки от болки.

— Мили боже!

— Дори не мога да си представя какво си е мислил А.: първо е станал свидетел на експлозията, а после неговият партньор се е превърнал в бърборещо, обелено чудовище. Вероятно му се е сторило дело на дявола.

— Откъде знаеш, че А. не е духнал на мига, щом е видял експлозията?

— Както вече казах: не би оставил своя партньор. Пък и е бил вярващ човек. Не християнин, но е почитал традициите на апахите, както свидетелства медицинският вързоп. Във вярванията на апахите е задължително да погребеш мъртвите. Това е свято задължение. Затова А. не е имал друг избор, освен да погребе своя приятел и партньор, което и направил.

— Значи смяташ, че Гауер е бил погребан преднамерено?

— Да, и се ядосвам, че не го осъзнах по-рано. А. не е претърсил тялото, затова не е научил, че Гауер носи златен кръст… а дори да го знаел, явно не го било грижа.

Скип хвърли още няколко клона в огъня и той отново се разгоря, отблъсквайки обкръжаващия ги мрак.

— Значи го е погребал в мазето?

— Да, защото там вятърът е натрупал пясък, който е мек и лесен за разкопаване. Сега разбирам защо тялото беше в такава странна прегърбена, почти зародишна поза: това е традиционната погребална поза на апахите. Протегнатата ръка сигурно просто се е изплъзнала, когато А. е пуснал тялото в дупката. Веднага щом Гауер бил в земята, А. побягнал. Изпълнил е своя дълг, но това не означава, че не е бил уплашен. Напротив, толкова го било страх, че зарязал всичко — вързопа с планинска пръст, палатката, постелките и останалите неща, които открихме в бивака. Но… направил е и нещо друго, преди да си тръгне. Убил мулето, за да го спаси от мъките му. Никога повече не се е върнал. Може би е умрял, преди да успее да го направи. В противен случай този вързоп с планинска земя нямаше още да е тук.

— Какво се е случило после с него?

Нора помълча малко.

— Всичко това се е случило преди седемдесет и шест години, така че А. вероятно е мъртъв така или иначе. Но не е нужно да си пророк, за да се сетиш, че случилото се е променило живота му.

— Чудя се дали е казал на някого?

— Съмнявам се. Преминавали са незаконно през затворен военен район. Изчезването на Гауер така и не е било обяснено. Сигурна съм, че е отнесъл тайната си в гроба.

— Уха! — Скип допи бирата. — Нали знаеш, че зловещите истории ме карат да огладнявам. Вечеря?

— Разбира се.

Една почти пълна луна надникна над хребетите вляво от тях и над планината, възползвайки се от краткото раздалечаване на облаците.

— Още една бира? — предложи Скип.

— Не. Всъщност да, защо не?

Седяха край огъня на сгъваеми столове. Скип приготви дървените въглища и хвърли няколко пържоли на грила заедно с люти чушлета поблано и царевица. Няколко минути гледаха как всичко цвърчи. След това Скип обърна с щипките пържолите и чушките. Изведнъж замря, изправи се и обърна глава към изгряващата луна.

— Току-що видях силует — каза той тихо. — Движеше се по онзи хребет там на фона на лунната светлина.

Нора също стана и погледна.

— Какъв силует?

— На човек.

— Сигурен ли си, че не е било животно?

Скип примижа към неясната луна, която вече изчезваше зад носещите се плавно по небето облаци.

— Възможно е. Обаче ми се стори твърде висок и тънък за животно.

Нора огледа планинските хребети, които сега бяха черни в сенките.

— Никой нормален човек не би се разхождал там по това време.

— Добре де, ако решат да ни посетят, ще ги поздравя с моя „Ремингтън 870“.

— Не прибързвай да стреляш, но дръж пушката заредена до теб в палатката.

— Цяла нощ ще я гушкам — увери я Скип със смях.

Пържолите бяха готови и Скип сервира вечерята. Нора яде с апетит. Както обикновено брат ѝ беше сготвил храната съвършено: пържолите бяха сочни и розови, чушлетата, опечени точно колкото е нужно, царевицата, изпечена в шумата, после обелена и намазана с масло. Няколко пъти тя поглеждаше към планината над тях, но не зърна светлина или следа от живот — нищо, освен мрак.

— Ей, Скип — каза тя, когато се наядоха, — извади китарата и изпей някоя песен. Хайде да прогоним мрачното настроение. Успях да си вдъхна страх с тази история.

— Веднага ще ти изпея „Олд Чизъм Трайл“ — обеща Скип и се вмъкна в палатката.