Опашката на скорпиона

39.

— Мисля, че ще е по-добре да влезете сама — каза Уотс, седнал зад антикварното изтъркано писалище. — Ако се появите там с ченге като мен, това само ще ви попречи.

— Вие познавате хората в Мескалеро — изтъкна Нора Кели. — Не може ли поне да ме представите? Не мога да вляза просто така.

Уотс кимна.

— Разбира се, мога да ви дам име. — Той се наклони и започна да прелиства старомодната въртяща се картотека за телефонни номера на бюрото. Записа името и адреса и подаде листчето на Нора.

— Емелин Ескаминзин. Тя е член на племенния съвет, освен това е адвокат и се е занимавала със случаите на изчезнали жени. Аз съм ѝ помагал, разследвайки улики в област Сокоро.

— Благодаря.

— По случайност е и прапраправнучка на Джеронимо.

— Уха.

— Обаче не го споменавайте, докато тя не заговори за това. — Уотс сплете длани зад главата си и се облегна назад така, че старият дървен стол заскърца в знак на протест. — Нали знаете, че нещата в медицинския вързоп са свещени. Може да се окаже много трудно да намерите човек, който да говори за това.

Тъй като Нора не отговори, той продължи:

— Ако искате моето мнение — това ми напомня лов на диви гъски. Ще бъде истинско чудо, ако откриете на кого е принадлежал. Дори и да го постигнете, какво от това? Мъжът отдавна е мъртъв.

Нора събра снимките и ги прибра обратно в папката.

— Поне ще мога да се махна оттук.

Усмивката на Уотс се смени със загрижено изражение.

— Все още ли няма информация за хората, които се опитаха да ви нападнат в Хай Лоунсъм?

— Доколкото знам — не. От онова, което Кори ми каза, те са замели следите си като професионалисти.

— Чух, че сте уредили един от тях със спомен. Може би такъв, който никога няма да изчезне. — Уотс замълча. — Вие доста се замесихте в този случай. Искам да кажа, това не е точно археология, нали?

Да не би да си мислите, че не разбирам това, помисли си Нора, но успя да потисне подтика си да го каже на глас. Разрешителното ѝ за работа по разкопките в Цанкави изтичаше. Аделски, нейният докторант, беше свършил цялата работа, която можеше без неин надзор. Освен това за старши куратор напоследък беше прекарала удивително малко време в института.

— Шерифе, приемам това като практически урок. Когато Кори Суонсън ви помоли за помощ, внимавайте с обещанията. Всичко започна като следобедно посещение в Хай Лоунсъм, а сега съм затънала до шия в случая. — Тя се подсмихна. — Но съм и заинтригувана.

Усмивката отново се появи на лицето на Уотс.

— Късмет.

Град Мескалеро се намираше в планината източно от РБУС. Беше разположен в хубава речна долина, заобиколен от покрити с борове хълмове. Можеше да е и в Уайоминг или Канада, помисли си Нора, когато намали скоростта при влизане в града. Направо не беше за вярване, че жестоката пустиня беше само на трийсет и няколко километра оттук.

Тя излезе от главния път на паркинга пред скромната племенна сграда и общински център. Взе раницата си и влезе в постройката, където в малкото фоайе с чакалня я посрещна рецепционистката.

— Тук съм, за да се срещна Емелин Ескаминзин — обясни Нора.

— Третата врата вдясно.

Нора тръгна надолу по коридора, опитвайки се да прогони нервността, която я обземаше. Вратата беше отворена и една жена, седнала зад бюро, стана, за да я посрещне. Беше впечатляващо висока и атлетична, носеше строг делови костюм и копринена риза, все едно се намираше в правния отдел на голяма корпорация. Единственото напомняне за културата на апахите беше косата ѝ, опъната назад и сплетена на две плитки, чиито краища бяха пристегнати с панделки. Изглеждаше на трийсетина години.

— Д-р Кели, нали? Моля, седнете.

Нора се настани на стол срещу бюрото.

— Какво мога да направя за вас? — Жената скръсти ръце с усмивка. — Бяхте малко загадъчна по телефона.

Гласът ѝ беше тих и дълбок. В главата си Нора беше прехвърляла няколко начина как да отправи деликатната си молба, обаче сега, когато видя пред себе си тази практична жена, реши да изложи всичко колкото може по-откровено.

— Аз съм археолог — започна тя — и върших консултантска работа за ФБР. Опитвам се да установя самоличността на собственика на един медицински вързоп, който намерихме по време на скорошни разкопки. Мисля, че е принадлежал на апах.

— Медицински вързоп? — изненада се Ескаминзин. — Откъде знаете, че е на апах?

— Не съм сигурна, но ми се струва, че предметите вътре са апахски. А мескалеро са племето най-близо до мястото, където е намерен.

— Носите ли го?

— Да. — Тя извади кутията от раницата и я сложи внимателно на масата. Тази жена никога нямаше да разбере колко придумване, ласкателство и заплахи бяха нужни да убеди Кори Суонсън да ѝ позволи да вземе назаем доказателството.

Ескаминзин огледа кутията, но не я докосна.

— Мога ли да попитам къде го намерихте?

— В призрачен град на име Хай Лоунсъм в подножието на планината Азул в северния край на Хорнада дел Муерто. Познавате ли мястото?

— Чувала съм за него. Споменахте ФБР? Това криминално разследване ли е?

— Не — отговори Нора. — Поне засега. Собственикът на вързопа въобще не е замесен в престъпление. Освен това е отпреди седемдесет и пет години.

Ескаминзин изду устни, вторачена в кутията, и в малкия офис настъпи мълчание. Нора имаше усещането, че тя е от онези хора, които не говорят, докато внимателно не съберат и разгледат своите мисли.

— В културата на апахите — започна Ескаминзин бавно — медицинският вързоп е смятан за нещо лично. Не е предназначен за показване на когото и да било. Много е необичайно да намериш изоставен вързоп.

Нора кимна.

— Разбирам.

— Може би ще ми кажете защо е толкова важно да се установи собственикът?

— Историята, свързана с него, е необичайна. Информацията е строго поверителна.

— Разбрах — кимна Ескаминзин.

— През юли 1945 г. собственикът на вързопа и мъж на име Джеймс Гауер са лагерували в Хай Лоунсъм, докато са търсели нещо в пустинята. Това е загадката — не знаем какво са търсели. Рано сутринта на 16 юли Гауер пресича пустинята върху своето муле, когато попада в атомния взрив на „Тринити“. Запозната ли сте с опита?

— Да, до болка — отговори Ескаминзин. — Бомбата е взривена в нашите племенни земи и заразява радиоактивно голям район. Моля, продължете.

— Гауер успява да се върне в Хай Лоунсъм, но е получил смъртоносна доза радиация и скоро умира. Неговият партньор го погребва по традиционния за апахите начин — сгънат в зародишна поза, и след това избягва, зарязвайки медицинския вързоп.

— Трябва да е бил ужасно уплашен, за да го направи.

— Видял е взрива — обясни Нора.

— Видял го е?

— Към мястото на опита има пряка видимост от бивака им.

— Колко ужасно.

— Преди няколко седмици в Хай Лоунсъм беше намерено тялото на Гауер, където е лежало от деня на опита. Тъй като е на федерална земя, предизвика разследване на ФБР. Помолиха ме да разкопая тялото и по-късно стария им бивак. Там намерих медицинския вързоп.

Ескаминзин остана дълго време безмълвна и с безизразно лице. Накрая каза:

— Моля, отворете кутията.

Нора откопча капака и извади вързопа. Ескаминзин пое внимателно с две ръце сбръчканата еленска кожа. Разгърна я и започна да вади предметите един по един, като ги подреждаше на бюрото. След като ги подреди, започна да ги взема един по един и да ги оглежда, връщаше ги обратно и вземаше следващия. Когато остави последния на бюрото, погледна към Нора.

— Нантан Таза.

— Моля?

— Медицинският вързоп е принадлежал на Нантан Таза.

— Откъде знаете?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа. Всеки медицински вързоп е неповторим и съдържа неща, които говорят за клана и семейството на индивида. Нантан Таза беше брат на моя дядо. Това може да ви прозвучи като странно съвпадение, но ние сме малко племе.

Нора направо не можеше да повярва, че е извадила такъв късмет.

— Какво друго можете да ми кажете за Нантан Таза?

Ескаминзин скръсти ръце.

— Това, което ми съобщихте току-що — че е станал свидетел на атомния взрив, обяснява много неща. Дълго време се чудехме защо е такъв, какъвто беше.

— В какъв смисъл?

— Всички казваха, че като момче Нантан бил мечтател, безгрижен и пълен с планове. Но в един момент нещо се случило… и той се превърна в странен, мрачен и мълчалив човек.

— И това съвпада с времето на атомния взрив?

— Да. Той така и не се ожени, нямаше семейство. Изкарваше скромната си прехрана от парче земя, където гледаше добитък. Беше добър ловец. Отличаваше се от останалите не само защото живееше в усамотение, но и защото имаше силата на ясновидец. Поне така се говореше. Понякога хора в голяма нужда отиваха при него, за да разберат бъдещето, да помолят за видение или духовно напътствие. Но той беше неприветлив човек. Смехът и хуморът са присъщи на апахската култура, но аз никога не съм го виждала дори да се усмихва. Никога. Изглеждаше така, сякаш е видял лицето на сатаната. А според онова, което ми казахте, май е истина.

— Какво се случи с него?

— Отиде си преди около десет години.

— Искате да кажете, че е починал?

— Не, тръгна си.

— И къде е отишъл?

— Не знаем.

— Просто си е тръгнал? На колко години беше?

— Осемдесет и пет. Нека ви обясня. В продължение на дълго време, както вече намекнах, на него гледаха с известно страхопочитание. Когато остаря обаче, по-младите започнаха да се отнасят с недоверие към приказките, че има свръхестествени сили. Виждаха в него само един кисел, отблъскващ стар човек. Някои дори му се подиграваха. Накрая хората престанаха да се допитват до него. Мисля си, че може би се е чувствал вече безполезен. Затова един ден събрал в чувал нещата си, взел пушката, муниции и коня, и поел към планината.

Нора помълча малко.

— Защо ще го прави?

— По времето, когато сме били номади, понякога възрастен човек решавал да замине в доброволно изгнание, вместо да се превърне в бреме. Това се случвало особено често, когато сме воювали с мексиканците и американците и трябвало да се движим бързо като вятъра. Постъпката му е анахронизъм, но не е нещо необичайно.

— Значи просто си е заминал. И после какво? Умрял ли е?

— Може би. Или просто е решил да живее отделно. Нашият резерват обзема повече от петстотин хиляди акра. Има условия за добър лов и вода в изобилие. Възможно е да е живял в някой отдалечен каньон, но никой така и не е разбрал.

— Сега би бил около деветдесет и пет — пресметна Нора. — Цяло десетилетие сам в пустошта… трудно е за вярване, че може още да е жив.

Ескаминзин се усмихна.

— Ние сме племето на Джеронимо, Кочис и Викторио. Умеем да оцеляваме.

— Ако е още жив… има ли начин да разберем къде може да е?

Ескаминзин отново мълча дълго време, преди да заговори.

— През последните му години тук едно малко момче ходеше в колибата му, за да му носи хранителни стоки, да цепи дърва и да му помага в работата с добитъка. Мисля, че в замяна Нантан му е разказвал истории. Когато Нантан си отиде, това момче единствено изглеждаше изненадано и разстроено.

— Бих ли могла да говоря с него?

— Той вече е млад мъж и можете да го намерите в Албакърки, където работи в банка. — Тя надраска нещо на лист хартия и го подаде на Нора. — Казва се Ник Еспехо.

Нора стана.

— Помогнахте ми много. Благодаря.

Събра вещите от медицинския вързоп и ги сложи обратно в кутията. Когато се обърна, за да си върви, Ескаминзин каза:

— Моля, отнасяйте се много почтително към медицинския вързоп.