Опашката на скорпиона

41.

Кори свърши работата си по случая за два вместо за един час. Усещаше странно удоволствие да работи с документи, отнасящи се до нейния собствен случай… макар Моруд да се готвеше да го поеме. Накрая стана от бюрото, затътри се надолу по стълбите, качи се в колата и подкара извън града. Питаше се дали този „ценен предмет“ не е просто поредната глупост.

Пътуването беше толкова дълго, колкото си го спомняше, обаче изпита облекчение, защото, макар че слънцето залезе, а пътят нямаше осветление, тя се ориентираше за посоката, без да се изгуби. По една от последните отсечки черен път край нея с висока скорост в другата посока профуча пикап „Форд-250“, което истински я ядоса. Опита да види регистрационния му номер в огледалото за задно виждане, но пикапът беше толкова оплескан с прах и засъхнала кал, та табелата не се виждаше. Мъжете и техните пикапи — бяха като момчета, които си играят със своите детски самосвалчета. Фордът вдигна огромен облак прах и тя натисна клаксона в раздразнението си, но пикапът се движеше толкова бързо, че скоро излезе от границите на чуваемостта. Кори изплю цяла хапка прах, след това затвори прозорците и пусна климатика в режим рециркулация. Едно от нещата, с които никога нямаше да свикне, беше проклетата прах. Южно Ню Мексико караше Канзас да изглежда в сравнение с него като тропически оазис.

Намали, когато наближи разнебитената ферма на Гауер, след това зави покрай окуцялата и килната пощенска кутия. Отвъд съмнителната колекция произведения на изкуството на открито къщата изглеждаше тъмна. Да не би Джеси да правеше опит да я покани на вечеря на свещи?

Слезе от колата и се огледа. Цареше тишина.

— Гауер? — извика тя.

Нищо.

— Джеси? Тук ли сте?

Когато пак не получи отговор, тя се пресегна и извади фенерчето, провери пистолета, за да се увери, че в патронника има патрон, и след това предпазливо се приближи до къщата.

— Джеси? — извика отново.

По дяволите, къде се беше дянал? Имотът беше малък, така че би трябвало да я чуе където и да се намираше. Не приличаше на човек, който си пада по лошите шеги. Може би беше в къщата, надрусан с метамефатамини, с бучащи слушалки, забравил напълно разговора, който бяха провели няколко часа по-рано? Тя подуши въздуха, но не усети миризма на амоняк или трева, а само леката воня на птичи курешки откъм кокошарника.

Когато извика отново, но пак не получи отговор, тя замълча.

Старите стъпала скърцаха, докато се качваше на верандата. Плъзна лъча светлина наоколо, но не забеляза някаква разлика. Комарникът отдавна беше заминал, а самата врата висеше наклонена. Бутна я с крак да я отвори, влезе, след това спря и бавно плъзна лъча из всекидневната, като попиваше видяното.

Мястото имаше вид на ударено от торнадо. Старите дивани бяха обърнати, а тапицерията им разпорена: лавиците с книги бяха откъснати от стените, книгите бяха прелистени — можеше да види бележки, вероятно на Джеси, тук-там да стърчат от страниците. В ъгъла имаше шкаф за дрехи, а празните му чекмеджета се хилеха под лъча на фенерчето. Съдържанието им беше пръснато по пода. Картините бяха смъкнати от стените, настолните лампи се търкаляха на земята, телевизорът беше издънен и преобърнат.

Кори започна да пристъпва внимателно през този водовъртеж от разрушение, а лъчът на фенерчето продължаваше да се стрелка насам-натам. Помисли си дали да не светне лампа, за да провери дали има ток, но после реши, че е по-добре да не го прави.

Никога не беше влизала в къщата, но знаеше едно — докато Джеси е бил жив, не е била в такъв вид.

Когато стигна в далечния край на всекидневната, огледа кухнята, която се намираше зад нея. Тя също беше пометена от вихъра на разрушенията. Нещо привлече погледа ѝ — четири строшени яйца пред старата готварска печка.

„Аз ще изпържа няколко яйца за нас. Ако искате да пиете нещо различно от вода или малцов ликьор, трябва да си го донесете“.

Обърна се и се върна на предната веранда. Някакъв инстинкт ѝ подсказа, че където и да се намира Джеси, не беше в къщата. Какво беше станало? Наркоразправа? Може би е дължал някому пари и са дошли за тях. Изглежда, е имало яростна борба, последвана от насилствено и изчерпателно претърсване. Може би е успял да избяга през задната врата и се е скрил в спускащия се сумрак. Или, да не дава Господ, е бил отвлечен.

Тя се сети за пикапа, с който се размина на пътя. Щом излезе на верандата, с лъча на фенерчето започна да обхожда имота. Кокошарникът изглеждаше непипнат, но дори оттук се виждаше, че катинарът на бараката с инструменти беше срязан.

Сега извади пистолета от кобура. С изключение на лъча светлина и стъпките ѝ по прашната земя, тишината и мракът бяха пълни. Кори запомни добре местоположението на бараката, след това изгаси фенерчето и остана неподвижно на място, за да възстанови зрението си в тъмното. Щом видя очертанията на околността, тръгна отново напред бавно, бавно, докато не стигна до срязания катинар.

Сърцето ѝ блъскаше като чук. Все още цареше тишина. Тя се приготви и с бързо движение ритна вратата да се отвори, отпусна се на едно коляно в поза за стрелба и с пистолета обиколи пространството, подкрепяйки дясната ръка с лявата, стиснала светнатото фенерче в „хватката на Харис“, която беше обучена да използва.

— ФБР, никой да не мърда! — излая тя.

Не се чу друг звук, освен ехото от нейния глас и едва доловимото поскърцване на вратата.

Кори започна бавно да се изправя и докато го правеше, лакътят ѝ закачи електрически ключ от старомодните, които се задействаха и изключваха с натискане. Щом досега не беше предизвикала реакция, едва ли щеше да последва.

Свали фенерчето, но продължаваше да държи пистолета протегнат напред, когато натисна ключа.

Светна гола крушка на тавана. Откри пространство, подложено на същото яростно разрушение като в къщата. Джеси Гауер седеше на стол близо до задната стена. Извитите му назад ръце и крака бяха вързани едни за други зад рамката на стола. Главата му беше килната назад под неестествен ъгъл, но въпреки това можеше да види, че лицето му е кървава маса. Ризата и парцаливите му шорти бяха подгизнали от кръв; още пръски описваха кръг по пода пред стола. Там лежаха и няколко зъба. Беше очевидно, че е изтърпял методичен и зверски побой.

— Джеси? — подвикна тя тихо. След това се приближи към стола.

Вече знаеше какво ще види. Очите на Гауер бяха отворени и замъглени. Не дишаше. Докосна шията му, но не напипа пулс. Плътта му беше студена.

Тя отстъпи назад, изпитвайки леко гадене. Огледа бараката. Половината от нея беше покрита с груби лавици. В другата част се търкаляха стари инструменти, автомобилни части, ръждясващи ламаринени кани, пътни знаци и други боклуци, които, изглежда, някога са били покрити с гумиран брезент. Това обаче беше само мислена реконструкция, защото сега вътрешността на бараката представляваше такъв хаос от отпадъци, че човек в нищо не можеше да е сигурен. Освен в едно: хаосът беше предизвикан от яростно претърсване.

И още нещо: като се имаше предвид степента на разрушение, ако те не бяха намерили онова, което са търсели, тя също нямаше да успее.