Опашката на скорпиона

8.

Кори пристигна на съмване пред апартамента на Нора. Караше големия „Линкълн Навигейтър“ със затъмнени стъкла — типичната за ФБР кола. Задната част беше пълна с пластмасови кутии за доказателства, пликове и съдини. „Доста път“ излезе повече от четири часа: два от Санта Фе до Сокоро и след това (Кори я предупреди със закъснение) още два часа друсане по черните планински пътища. Нора се почувства малко огорчена от липсата на предупреждение, докато не осъзна колко допълнително време трябва да прекара Кори зад волана, за да я вземе и после да я върне, като се има предвид, че Албакърки е на още час път от Санта Фе.

След като минаха през Сокоро, завиха на изток и навлязоха в планините. Кори беше извадила своя джипиес и непрекъснато се съветваше с него, както и с няколко набързо надраскани бележки, докато подскачаха по различни черни пътища на горската служба. Всеки следващ беше по-лош от предишния, а в един момент на Кори се наложи да спре колата при едно разклонение.

— Мамка му, няма джипиес сигнал.

— Изгубихме ли се? — попита Нора с нарастващо раздразнение.

— Не, не! Просто не съм сигурна… дали това е правилната посока.

Нора чакаше, докато Кори се бореше с джипиеса.

— По дяволите, смятах, че тези джаджи работят със сателитен сигнал. Картата изчезна.

— Работят — обясни Нора, — но е трябвало да качиш нужните карти, в случай че излезеш от обсега на клетъчната мрежа9. Това е номер, който ние археолозите отдавна сме научили.

— Мамка му — изруга отново Кори.

Нора се приготви да слезе от линкълна.

— Какво правиш? — учуди се Кори.

— Ще опитам да ти кажа накъде да поемем.

Тя заобиколи колата и започна да разглежда разклонението — едното отиваше направо, а другото надясно. След това се върна и качи отново.

— Завий надясно.

Кори се вторачи в нея.

— Откъде знаеш?

Нора не можа да потисне усмивката си.

— Следите от гуми. Идвали сте тук преди няколко дни. Нали така? Аз потърсих пресните следи в прахта. Имам предвид, че е твърде малко вероятно и някой друг да се друса из тези забравени от бога места. Така че продължавай да караш, а при всяко разклонение ще слизам, за да определя накъде да поемем.

Кори кимна със смутен вид, но Нора не можеше да прецени дали заради откритието, че беше успяла да се изгуби, или заради лесното решение, предложено от нея, за което не бе успяла да се сети.

Те продължиха и на всяко разклонение Нора слизаше и оглеждаше следите, търсейки меко място, където бяха добре запазени. Най-накрая около единайсет и трийсет заобиколиха едно било и изведнъж пред тях се показа град Хай Лоунсъм, прострян върху плоския връх на хълма.

Когато слезе от колата, Нора се смая. Беше виждала доста призрачни градове, но нищо такова. Изведнъж се оказа, че цялото това друсане по пътя си е заслужавало.

— Направо не мога да повярвам, че подобно място е оцеляло до наши дни — рече тя, докато се оглеждаше.

— Мина ми през ума, че ще кажеш точно това.

Нора тръгна надолу по главната улица, като спираше да огледа постройките от всички страни. На някои още се виждаха избелелите надписи. Имаше двуетажен хотел (хотел „Хай Лоунсъм“ — пивница, стаи), конюшня, баня и в другия край на улицата — черква. Първият етаж на черквата беше направен от камък и кирпич. Шпилът беше от избеляло дърво и още стоеше, но се беше наклонил като кулата в Пиза.

Градът се простираше върху равния връх на хълма и се извисяваше над толкова голяма пустиня, че приличаше на овеществена безкрайност. В далечината можеше да види огромната шир на Хорнада дел Муерто. Брутално сурова жълто-кафява пустиня, покрита с червени, черни и сиви петна, която се простираше чак до подножието на планините. Беше свеж есенен ден, небето беше синьо-зеленикаво, въздухът прохладен и живителен. Изведнъж Нора се зарадва, че Кори я беше уговорила да дойдат тук, и малкото останало раздразнение се стопи.

— Не е лошо, нали? — попита Кори и бръсна късата си кестенява коса от лицето, докато се оглеждаше.

— Не, дори никак — отговори Нора. И след малко добави: — Затова обичам Ню Мексико. Пълно е с удивителни места като това. Извадила си късмет, че си попаднала в полевия офис в Албакърки.

— Така ли мислиш? Албакърки прилича на дупка.

— Има си и хубавите страни. Просто трябва да ги намериш. Пък и го приеми положително: предвид високата престъпност, недофинансираното полицейско управление и некадърния окръжен прокурор никога няма да ти доскучае.

— Не долавям ли нотка на озлобление?

Нора се засмя.

— Не казвам нещо, което всеки в Ню Мексико да не знае.

Върнаха се в линкълна и Кори подкара бавно надолу по главната улица, а при черквата завиха надясно. Сякаш като по поръчка ято гарвани излетя от камбанарията при появата им, изразявайки с грачене своето недоволство. Минаха край едно разклатено училище, обрасло с чумиза10 и заобиколено с ограда от колове. Когато стигнаха до края на града, се приближиха към постройка, която се издигаше самотна, отчасти срутена, а ерозиралите кирпичи стърчаха като множество изгнили кафяви зъби. Кори спря колата и двете слязоха.

— Питам се какво прави тази голяма постройка толкова настрана и съвсем сама? — зачуди се Нора.

— Обзалагам се, че тук е бил публичният дом.

— Знаеш ли — кимна Нора, — май си права.

След като взе от задната седалка раницата, в която бяха инструментите ѝ за разкопки, водата и обяда, тя я метна на гръб и вдиша дълбоко чистия въздух. Хай Лоунсъм. Ако някога е имало място, което да подхожда на името си, то беше пред очите ѝ. Въпреки многото работа, която я чакаше в Цанкави, това щеше да се окаже интересен ден. Може би дори твърде интересен.

Много невероятно е, помисли си тя, трупът да се окаже жертва на убийство. Вероятно ставаше дума за нещастен случай — някой се беше изгубил и умрял от глад и жажда. Или заради горещината. Отдели известно време да огледа полуразрушената сграда. Там, където беше паднал покривът, лежаха сухи, сцепени дървени греди. Вратата към мазето, наполовина затрупана с пясък, се отваряше навътре. Натам водеха пресни следи.

— Надолу през тази врата — обясни Кори. — Облегнат е на далечната стена и е наполовина разкопан.

Нора кимна.

— Добре, нека хвърля един поглед.

— Имаш ли нещо против да дойда, за да гледам? Обещавам да не ти се пречкам.

Нора се поколеба. Не обичаше да ѝ дишат във врата, докато работеше.

— Вижда ми се доста тясно.

— Всъщност това е нещо, което трябва да направя като агент, комуто е възложен случаят. Ако е възможно.

Такава си беше Кори — винаги напъваше до края.

— Добре — съгласи се Нора след малко. — Внимавай за гърмящи змии!

Тя свали раницата и я пъхна през отвора, застана на четири крака, изпълзя и се спусна надолу по натрупания пясък. Когато стигна долу, имаше само толкова пространство за главата, колкото да се изправи. Тук-там се виждаха малки дупки: може би проучвателни изкопи. Или, което беше по-вероятно, иманярят беше копал за находки. След като очите ѝ свикнаха, можа да види далечната стена, където навятият от вятъра пясък беше разчистен. Тя отиде там и видя открит череп и предмишница.

— Какво мислиш? — попита Кори зад нея.

Нора не отговори веднага. Усети как я обхваща тревога.

— Е, май ще се окаже доста работа. За да бъдат разкопките проведени както трябва, ще се наложи да махна всичко около него чак до пода на мазето. Това е доста пясък. — Тя се поколеба. — Не съм сигурна, че може да се свърши за един следобед.

— Не може ли само да изкопаеш тялото?

Нора въздъхна. Хората май не разбираха как работи археологията. Бяха гледали твърде много филми за Индиана Джоунс.

— Не. Ние не изкопаваме просто така нещата. Мислех, че го знаеш.

Кори изглеждаше смутена.

Нора продължи.

— Трябва да разкопаваш до онова, което наричаме „хоризонт“. В този случай хоризонтът е подът на мазето. Може да има находки, останали на пода около него. Налага се да слизаш слой по слой. А при този подвижен пясък трябва да го правиш с четкане.

— Добре, ти си специалистът.

Кори ѝ се стори леко напрегната и Нора се запита защо. Може би отново бе номерът на новака — опит за прикриване липсата на самоувереност.

Подобни обяснения — какво прави и защо, бяха причината Нора да не обича лаици на разкопките. Но не споделяше мнението си. Сега, когато зрението ѝ напълно се приспособи, осъзна, че има достатъчно непряка светлина, така че челникът нямаше да е необходим. Остави раницата си в единия край, на разстояние от трупа, отвори ципа и подреди на пясъка оборудването си: флуоресцентно въже, колчета, метър, мистрия, четки, наколенки, маска за лицето, мрежа за коса, ръкавици. Винаги носеше допълнителни бройки, затова, след като се екипира, кимна на Кори.

— Ти също.

— Разбира се.

Енергично, с умела ръка, Нора измери мястото, очерта координатна мрежа, заби колчетата и опъна въжетата — четири четириъгълника от по един квадратен метър. Направи няколко снимки и скицира мястото в бележника си. След това въведе данните в айпада, зареден с археологическия софтуер „Профишио“, който използваше за малки разкопки като тази. Програмата не само щеше да запише всеки слой и артефактите in situ в три измерения, но и да архивира всички данни в база данни с възможност за търсене.

Извади среден размер бояджийска четка и на колене започна да отстранява пясъка от черепа. Докато работеше около увисналата коса, започна да разкрива лицето. По него имаше много изсъхнала плът и докато напредваше с работата, осъзна, че фактически това е мумия, запазена от въздуха на разположената високо пустиня. Освен това много крехка. Малките късчета плът едва се държаха за костта и изискваха голямо внимание. Предишното ѝ усещане за тревога отново се върна. Това не беше проста работа. Работеше бавно, опитвайки се да запази всичко на място, като от време на време спираше, за да прави снимки.

Сантиметър по сантиметър лицето започна да се показва.

— По дяволите — обади се Кори над нейното рамо. — Само го погледни. Трябва да е умрял в агония.

Нора също беше изненадана. Смъртта на човека беше изписана на лицето му: устата бе отворена все едно крещи, от нея стърчеше кафяв и петнист език като изсушена пумпалка. Изсъхналите устни оголваха кафявите зъби в риктус11 от болка и ужас.

Нора продължи да работи върху останките още час, след това седна на петите си и погледна часовника. Почти два следобед. Въпреки ужасната задача, усети, че е гладна и жадна.

— Да хапнем? — попита тя Кори.

— С удоволствие.

Нора се изправи и почувства как ставите ѝ скърцат. Грабна плика с обяда и излезе от мазето под силното слънце. Седна върху една от падналите покривни греди и извади голям сандвич с печено месо, опакован от нейния брат Скип. Двамата споделяха една къща в Санта Фе и Скип се занимаваше с почти цялото готвене в замяна на отстъпка в наема.

Нора отхапа залък и след това погледна към Кори, която стоеше с гръб и гледаше настрана.

— Няма ли да обядваш?

— О, не — отговори тя. — Аз съм… ъъъ… на диета.

Нора огледа слабата ѝ фигура.

— Искаш да кажеш, че си забравила да си вземеш ядене, така ли?

— Да, но няма защо да се притесняваш. С мен всичко ще е наред. Просто напоследък бях малко разсеяна. Нали разбираш, заради работата.

Нора отчупи половината сандвич, от който покапа сос с майонеза и хрян, и го подаде на Кори.

— Вземи. Така или иначе няма да мога да го изям целия.

Кори взе колебливо парчето и седна.

Двете се храниха около минута в мълчание и след това Нора съобщи новината.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но това не е работа за един ден. Ни най-малко.

— Не можеш ли да я ускориш?

— Не — заяви Нора и отново изпита раздразнение. — Няма как. Ти самата каза, че искаш да бъде направено както трябва. Сигурно си забелязала, че останките са крехки като хартия.

— Обаче… все пак не е праисторическо погребение. Просто трябва да разбера убийство ли е, или не.

Нора се вторачи в нея.

— Аз правя на теб и на ФБР услуга. Ако ще върша тази работа, трябва да я свърша както трябва. Така, както аз знам. Разбра ли?

— В такъв случай кога можеш да приключиш?

Нора наистина не можеше да си позволи да икономисва време точно сега. Трябваше да изпълни работата колкото е възможно по-внимателно.

— Така както върви, бих казала, след две седмици.

— Какво? Сериозно ли говориш? Началникът ми ще получи припадък.

— Пет пари не давам за твоя началник и неговите припадъци. Ти имаш по-голям проблем.

— Какъв?

— Мен. Аз имам срок, нали не си забравила? Направих ти услуга, като преподредих нещата, за да мога да дойда тук.

— Знам това и съм ти благодарна. Но — Кори махна разочаровано с ръка към мазето — както сама виждаш, това е важно.

Нора въздъхна.

— Възможно е. Освен това е на четири и половина часа път с кола от Санта Фе. Общо девет часа отиване и връщане. А вече е два часът: трябва да тръгнем оттук след час и дори така, няма да съм у дома преди осем. Доста време в път, за да работиш три часа.

Кори нищо не каза.

— Ето какво предлагам — продължи Нора. — Мога да се върна да помогна, щом завърша разкопките в Цанкави. Работата е почти завършена и ще се заемем с документирането и укрепването на мястото. Трябва да свърша там след две или три седмици.

— Благодаря — рече Кори след малко, — но знаеш не по-зле от мен, че след две седмици тук няма да има нищо останало, освен следи от лопати и ботуши.

Нора отпи глътка вода. Не беше взела това предвид и Кори може би имаше право. Новината щеше да се разчуе или някой можеше случайно да попадне на останките. Погледна към прекрасно запазения призрачен град и великолепната гледка към пустинята.

— Ти се съгласи да го направиш — изтъкна Кори. — Моля те, завърши работата. Не може да ме оставиш просто така в небрано лозе.

Макар Нора да поклати глава, думите на Кори ѝ въздействаха. Трябваше да признае, че този труп и изражението му я бяха заинтригували. Изруга наум: трябваше да послуша инстинкта си и да откаже решително още в началото.

— Има една възможност — каза тя бавно.

Кори се втренчи в нея.

— Утре ще се върна с оборудване за къмпиране. По такъв начин ще мога да работя между дванайсет и четиринайсет часа вместо само три… и ще приключа за два дена.

Аделски, помисли си тя, е готов да поеме работата в Цанкави. Ще се оправи с документирането на работното място: снимки, описание на артефактите, работата с базата данни. За него това щеше да е чудесна практика.

— Къмпинг? — ахна Кори. — Моят началник няма да се съгласи.

— Е, ти няма защо да идваш. Така или иначе не можеш да ми помогнеш с нищо.

— Не бива да лагеруваш тук сама.

— Ще доведа брат си. На него мястото ще му хареса. Той има пушка „Ремингтън“, дванайсети калибър, с която борави доста умело.

— А твоето куче? Не бих могла да го допусна тук.

— Мити е на Скип. Сега обаче временно е при леля ни, която наскоро изгуби своя съпруг и има нужда от компания. Виж, нищо не мога да обещая. Ще трябва да получа разрешение от новия президент на института, но си мисля, че щом става дума само за два дена, тя ще се съгласи.

— Но… аз трябва да съм тук с теб. Така работи ФБР. Значи аз също трябва да получа разрешение.

— Добре, побързай да го уредиш, защото това е най-доброто, което мога да направя. — Още докато говореше, очите на Нора се спряха отново на мазето и тайната, която лежеше в него.