Опашката на скорпиона

50.

Нора пристигна в апартамента на Кори точно когато слънцето залязваше над Сандия Крест. Кори я чакаше на вратата и я въведе вътре. Нора нямаше търпение да ѝ разкаже новините, но агентката я спря да говори и я поведе към втората спалня, превърната в офис с компютър на бюрото и купчини папки по пода. Близкото кошче за боклук преливаше от смачкани листа.

— Извинявай — каза Кори, докато отместваше купчините документи, за да освободи пътя. — Бях толкова заета с този случай, че не мога да намеря време за нищо друго. Няма да повярваш колко канцеларска работа трябва да вършат агентите на ФБР. В службата има още папки.

Тя издърпа стол и го сложи до бюрото пред триножник, на който беше поставила мобилния си телефон вместо видеокамера.

— Нора, седни. Аз ще си водя бележки и ще запиша твоите показания.

— Винаги съм искала да стана звезда в социалните медии — подхвърли Нора, опитвайки се да разведри атмосферата.

Кори не се усмихна.

— Ще седна тук и ще задавам въпросите. — Тя включи мобилния телефон на видеозапис и започна. — Добре, разкажи ми за пътуването си при Нантан Таза и какво откри там. Всичко, което кажеш, ще бъде регистрирано като доказателство в случая.

Това беше една страна на Кори, която Нора не помнеше да е виждала. Започна с описание на ездата, откриването на умиращия Таза и връчването на вързопа.

В този момент Кори бързо спря записа.

— Чакай малко. Дала си му медицинския вързоп? Шегуваш ли се?

— Не.

— Но… — На Кори ѝ беше трудно да произнася думите заради свитото си гърло. — Той беше доказателство. Доказателство. Ти го знаеше. Имаш ли представа колко трябваше да се боря, за да изкарам тази стара мръсна торба от шибаната сграда?

При тези думи радостната възбуда на Нора се изпари заради надигащата се вълна от раздразнение.

— Тази стара мръсна торба по случайност си имаше собственик. Аз му я дадох, за да получа нещо в замяна. Нещо ценно.

— Как, по дяволите, ще обясня това на шефа? — попита Кори, повишавайки тон. — И бездруго вече съм в черния му списък. А изчезването ти с това доказателство, за което аз се разписах — забрави ли? — ще прелее чашата.

— Значи сега се опитваш да стовариш вината на мен? — ядоса се Нора и също повиши тон. — Не съм те молила да идваш на разкопките ми със сълзливата си история как си оплескала нещата, да ме молиш да прекося половината щат, за да ти помогна. Знаех си, че не трябва да се набърквам. Аз съм тази, която ти прави услуга.

— Това не извинява действията ти. Поверих ти това доказателство. Очаквах, че ще действаш в рамките на закона. Освен това, щом видя мястото, едва успях да те откъсна от него!

— Все едно наркотърговец да обвинява купувача, че е станал зависим! — Цялото разочарование и раздразнение, които потискаше повече, отколкото съзнаваше, сега изригнаха едновременно. — Трябва да знаеш, че не си единствената с проблеми в работата. Като прахосах цялото това време, за да ти помагам, просрочих графика на разкопките… и рискувам да пропусна наистина важно повишение. Заради теб. — Тя стана. — Както и да е. Свърших и съм вън от играта.

— Нора, почакай.

— Върви по дяволите. — Тя се обърна да си върви.

— Нора, извинявай. Не знаех, че съм ти създала такива затруднения.

Дишайки тежко, Нора се поколеба.

— Спомена, че си получила нещо ценно в замяна?

— Да.

— Може би ще успея да го използвам като извинение, за да предпазя и двете ни от неприятности.

След като беше изляла яростта си, Нора усети, че се успокоява. Не беше характерно за нея да си изпуска така нервите — по-скоро Кори бе тази, която си губеше главата. Запита се дали да не поиска извинение, но осъзна, че няма да се получи. Както и да е, тя също беше прекрачила границата.

Кори продължи:

— Не се смята за неразумно агентът на ФБР да даде нещо в замяна на ценна информация.

Нора се насили да се върне на мястото си.

— Добре — кимна Кори, — ако си готова, да продължаваме. — Включи отново мобилния телефон.

Нора си пое дълбоко дъх.

— След като му дадох медицинския вързоп — поде Нора отново, — Таза ме помоли да донеса една дървена кутия. Вътре имаше два предмета: тежък златен джобен часовник, украсен със съзвездия, и парче пергамент с индианска рисунка от едната страна и избелял надпис на испански от другата.

— Лист пергамент? — ахна Кори и се наклони напред с удивление, изписано на лицето. — Скъсан на две?

— Да. Откъде знаеш?

Кори не отговори на въпроса ѝ, а попита:

— Какво ти каза старецът за него?

— Каза, че някога цялата Хорнада дел Муерто и всички околни земи, включително РБУС, са принадлежали на апахите. Преди много векове, разказа той, неговите предци срещнали група свещеници, които бързали надолу по испанския път с войници и мулета. Апахите нападнали кервана с товарните животни и ги погнали в предпланините, където испанците побягнали в търсене на удобни за отбрана позиции. Открили убежище на малък връх. Апахите ги обкръжили, но войниците ги държали на мушка, докато мулетата били разтоварени, а товарът им скрит в планината. Испанците се защитавали още известно време, но нямали вода и накрая апахите победили и избили всички. Ден по-късно по Камино Реал заловили момче от кервана, което носело писмо. Било избягало от върха по време на сражението. Момчето казало, че писмото било ужасно важно, било написано лично до испанския вожд. Апахите запазили пергамента, без да знаят какво представлява, но вярвали, че е от голямо значение за испанците. Много години по-късно един от пазителите му нарисувал картини на гърба на писмото. Свети картини, казал той, картини как Джеронимо побеждава своите врагове. Рисунките трябвало да противодействат на отрицателната сила на написаните от другата страна думи.

Таза обясни, че станал пазител на пергамента, когато наследил баща си. Тогава бил само на седемнайсет и не приел ролята си твърде сериозно. Изпитвал младежко любопитство към белия човек и неговия начин на живот. Сприятелил се с мъж на име Джеймс Гауер, много по-възрастен от него, и двамата прекарвали доста време заедно в търсене на старинни находки в планините и пустинята, която Таза познавал толкова добре. Таза бил изгубил и двамата си родители, и Гауер му станал като втори баща. Един ден му показал пергамента и Гауер веднага разбрал колко е важен.

— Гауер бил ли е способен да прочете писмото? — попита Кори.

— Оказа се, че езикът не е труден за превеждане. Труден за разчитане е шрифтът. Гауер очевидно е знаел да чете този стар шрифт и говорел свободно испански. Може и да не бил много образован, но не е бил глупав.

— Продължавай.

— И така, двамата решили да станат партньори и да намерят съкровището, описано в писмото. Като средство за спойка на съюза разменили своите най-ценни притежания. Таза дал на Гауер своя медицински вързоп, а той му поверил златния си часовник. Срязали пергамента на две и всеки получил парче като символ на тяхното съдружие.

Дълбоко в себе си Таза знаел, че търсенето на съкровището е нередно: земите, които преравяли, били свещени, а испанското съкровище носело зло. Направили си бивак в Хай Лоунсъм, купили муле и се заловили да претърсват Сиера Оскура за хълма, споменат в писмото. Търсили в продължение на няколко седмици и тогава се случило нещо немислимо.

Решили временно да се разделят, за да могат да претърсят по-голям участък. Когато вечерта Таза се върнал в лагера, Гауер и мулето още не се били прибрали от претърсването на предпланините на юг. След това, точно преди съмване, Таза го видял — внезапна светлина, по-ярка от слънцето. Каза ми, че в началото нямало звук. Светлината се разширявала с невероятна скорост, докато не заприличала на великанско око. Описа ми как се издигала в тъмното небе, сияейки с всички цветове на дъгата. Тогава долетял звукът. Това бил, каза той, ревът на дявола — нищо друго не би могло да е толкова мощно и така ужасно. Миг по-късно ураганни ветрове го запратили на земята. Когато с усилие успял да се изправи на крака, видял към небето да се издига колона от прах и да се разпространява във всички посоки, изливайки дъжд и проблясвайки от светкавици, докато през това време планините и пустините ечали от гръмотевиците.

— Мили боже! — възкликна Кори.

— Бил уплашен до смърт, но въпреки това не искал да изостави приятеля си. Затова останал в бивака, за да чака Гауер. При залез той най-сетне се върнал. Кожата висяла от тялото му като гнила. Бил ранен, окървавен и изгорен. Очите му били червени като кръв. Освен това буйствал като луд. Мулето също било наполовина мръднало. Гауер бърборел за дявола, за златото, за Армагедон. Живял само още половин час, каза Таза, след това той го погребал и застрелял мулето. Напуснал дяволското място и никога повече не се върнал. За съжаление, в паниката си и бързането да се махне забравил медицинския вързоп. Никога повече не припарил там, нито говорел за това до този момент.

Нора замълча. Емоционалното усилие да разправи тази история, напълно източи и останалия гняв от нея. Явно нейният разказ беше въздействал по същия начин на Кори.

След известно мълчание агентката попита:

— Можеш ли да ми покажеш пергамента?

Нора извади кожена папка и измъкна от нея прозрачен джоб, в който беше пергаментът. След това го сложи на бюрото.

Известно време Кори го гледа втренчено. После взе пакета с доказателства от чантата си и извади своето парче пергамент. Остави го на бюрото до това на Нора. Срязаните краища напълно съответстваха.

Нора гледаше в недоумение.

— Божичко, къде го намери?

— В ранчото на младия Гауер. Скрит в кокошарника.

— Знаеш ли какво е?

— Не, надявах се ти да ми кажеш.

— Упътване — обясни ѝ Нора. — Упътване за местоположението на съкровището на връх Викторио.